Препод. Канонист Д-р Гавин Ашенден (LL.B. B.A., M.Th, D.Phil)

Асистент Енорийски Свещеник и Лектор по Психология на Религията в Университета на Съсекс
Изпитен Енорийски Свещеник към Епископата на Чичестър,
Енорийски Съветник по Религиите на New Age,
Член на Генералния Синод на Английската Църква.

Размисъл върху Вселенското Поклонение на Истинския в Бога Живот през 2007 г.

При всяко поклонение се наблюдават същевременно различни неща: местности, молитва, пречистване и хора, така стана и при това.

МЕСТНОСТИ

Възможно е местностите да са онази част на поклоненията, до която човек може непосредствено да се доближи. Биват посещавани места, които са знаменателни в историята и в опитността на Църквата и места за поклонения в по-широк смисъл във времето и в пространството. Всеки един гледа различно на всичко това, но за всеки един от нас едно или две такива места имат особен отзвук. Завладяващо беше да гледаш катакомбите в Кападокия, където са се криели Християните в трудните времена. Местността по нищо не прилича на това, което съм виждал досега.

Онова, обаче, което най-много ме развълнува, беше домът на Богородицата в Ефесос. Мнозина са говорили за въздействието на това място. Не знаех какво търся, въпреки че един от начините, по който посланията на Истинския в Бога Живот ме бяха променили, беше да отварям очите си на значението на Мария, Майката на нашия Господ. Отивайки на поклонение, означава да знаеш, че възгледите следва да се развият, да се прояснят и понякога съвсем да се променят. Знаех винаги, че като Англиканец, Тя е значима от теологическа гледна точка. Пазех винаги като съкровище названието Теотокос. Съществуваха обаче и други свещеници и миряни, които говориха за една близост с Нея, по-голяма от моята. Това ме накара да се стъписам малко и си помислих, че е вероятно част от психологическия профил, един начин на взаимодействие в женския му елемент.

След това открих в посланията колко жива, дейна, важна и въздействуваща е Св. Мария. И осъзнах, че не би трябвало да се поставя въпрос за лично предпочитание, а трябва да стане нещо по-силно в молитвите ми и в отношението ми с Господа. Нейният дом и местността спомогнаха много в това мое развитийно разбуждане. Тук съществуваше и една конкретна сила на цветовете. Вятърът беше малко по-светъл, така ми се стори. Тревата имаше една свежест, повече от обикновеното. Беше плодовита и богата, наситена и вибрираща. Евхаристията беше особено приятна. Това не беше въпрос на динамика на групата, беше настъпване в по-дълбоки места на Бога дадено по така прост начин. Всичко това ни беше предоставено от местността, което разбира се означава, че ни го предостави нашата Царица. Местността не предоставя изключителна близост с нашия Господ и с Неговата Майка, а ни показва към какви дълбочини биваме призовани. И е възможно, посредством молитвата и нашето внимание, ние самите да позволим на Нея и на нашия Господ да превърнем местата, в които се намираме в по-обширни и по-богати врати, за да влезнем в Царството Му.

Откакто научих, че ще ходим в Смирна, в Ефесос, слушах в себе си отзвука на химна “Голяма е Артемис на Ефесяните”. Явно е от Писанието и от историята, че Ефесос е било величествено място, изпълнено от значението си, както е лесно да се разбере. Вървейки в централния път, възхищението ми към Св. Павел растеше безмерно. Да стигне дотук с Евангелието и да се изправи пред цялата тази сила, богатство и завоювани интереси, и да стане такава заплаха за тях, както го описват Деянията, но и да доведе хората да изживеят възкресения Христос... каква смелост и каква святост.

Патмос беше най-вълнуващото място, за мен. Може би е било въображението ми, но почувствувах сякаш имаше сив воал върху Турция и че постепенно се отдалечаваше с приближаването ни при Гръцките острови. Почувствувах сякаш беше нещо метафизическо по-скоро, отколкото атмосферно, но, каквото и да беше, беше действително и нещо много повече от климатично явление.

Малко след обрата извършен в мен със завръщането ми при Бога, като студент по Право, бях се запознал с един Англиканец свещеник, който ми беше казал колко дълбоко беше обновлението, което беше почувствувал, посещавайки Патмос, седейки в пещерата на Св. Йоан и четейки Откровението на гръцки. Един ден, си помислих, бих искал да го направя това. Този ден в крайна сметка дойде, след 30 години.

Още една промяна предизвикана от поклонението е свързана с последната книга на Библията. От време съществуваше хипотезата в теологическите академически кръгове, че Откровението и четвъртото Евангелие не са написани от същото лице и че, ако Йоан, любимият ученик, беше написал четвъртото Евангелие, друг един Йоан беше написал Откровенческото. Но, опитността ми в Патмос захрани с нова информация възгледа ми за динамиката на царството на небето.

Аргументът им е, че стилът на писане, граматиката, речникът, самото познание на гръцкия език, са два текста много различни помежду си. Сега узнах и за секретаря на Св. Йоан, който е познат на традицията, дори и да не вярват в това академическите кръгове. Възможността част от отговорността за това да принадлежи на писаря на Св. Йоан, който направи писмената работа, възстанови книгата в мен като извор на откровение и вдъхновение. Намери отново своето място в теологическата ми карта. По-важно и от това беше откритието ми, че на конкретни места в посланията на Истинския в Бога Живот, нашият Господ поставя нашироко откъси от Откровението. Теологическата ми мисъл се промени. Ако Иисус има право, тогава аз трябва да съм в грешка. И хващам себе си да се съгласувам посредством посланията с едно чувство на метофоризъм и хипербола, което вече бях разпознал като характерен тон на нашия Господ в Евангелието, и което също така е особено живо в посланията на ИвБЖ.

Дори и картината, която бях създал във въображението си за пещерата беше съвсем погрешна! Бях си я представил като традиционна пещера до крайбрежието. Напротив, беше по-скоро като матрица в склона на един хълм.

МОЛИТВА

Открих един вид промяна да става в опитността ми при съвместното провеждане на Евхаристията. Първата опитност беше изненада за това, че едно такова нещо може да става пред очите ми. Да гледаш Кардинала Архиепископ да си поделя богопочтенно в Евхаристията, възглавявана от Англиканския Епископ на Йерусалим, това беше толкова вълнуващо, че не намирам думи да го опиша. Едно лечение за това голямо недоразумение и съперничество.

При последното поклонение през 2005 г., погледнах на тези литургии като на футуристични пророчески свидетелства за това какво желае Бог, нещо обаче, което може да е на разположение на Църквата далеч в бъдещето. Но този път видях всичко това като съвсем естествено. Беше това, което най-редовно правехме като част от нашето вероизповедание, а не отклонение. Това другарство около олтаря беше Църквата. Това беше естественото. Това беше по-реално. Най-после, като една Рождествена сутрин, при която семейството пръснало се в четирите краища на света, без никакъв контакт помежду им, сега се завръщат в къщи и сядат около една маса, за да отпразнуват. Не сме Църква един без друг.

Неизбежно, поклонението на ИвБЖ повдига въпроса доколко е правилно да отлагаме теологическите въпроси, които съставляват пътя за единството на тайнствата. В посланията откриваме, че Господ е резервиран относо заниманието ни с теологията. Когато Евхаристията се провеждаше всеки ден с различните лица на Църквата, Католическо, Православно и Англиканско, всички попити от Светия Дух, отговорът стана толкова ясен: първо, около олтаря. Вместо главните въпроси да са Евхаристията, теологията за тайнствата и църковната политика, напротив тук беше една излекувана Църква с възстановено Тялото на нашия Господ: славата на разделените клони, които наново се обединиха, след като Той ни даде Своето присъствие посредством виното и хляба, посредством предаността, боготворението и обичта. Онези всекидневни Евхаристии превърнаха един теологически възглед в предвкусване на Царството на Небесата.

Всяко провеждане на Евхаристията имаше своя деликатен вкус. Онези двете обаче, които бяха по-подчертани, според мен, беше в Дома на Св. Мария в Ефесос, където въздухът и почвата бяха наситени със сладост стичаща се в молитвите ни, и в деня на Петдесетницата в Патмос. Там, заставайки над пещерата, където беше даден на Св. Йоан един светкавечен поглед в бъдещето в пространството и времето, събрани заедно за целите на нашия Господ, ни беше даден и на нас един светкавичен поглед за бъдещето на Църквата, пророчески събрана за целите на Господа, станахме едно в Евхаристията, събрани от една центростремителна енергия от обич.

Съществува обаче една цена за това. Сега в родината, когато се предоставя Евхаристията, поглеждам около себе си и казвам: къде е останалата Църква?

ПРЕЧИСТВАНЕ

Нещо става, когато човек чете посланията. Започвам да осъзнавам, че се извършва една вътрешна обработка. Може би, защото те са разговор с Господа и при всеки разговор сърцето се отваря за диалог. И ако се отвори човек за диалог, след това въобще не е същото лице, което е било преди, колкото и нищожна да е промяната, тя е станала.

Този процес изглежда, че се ускори по време на поклонението. Умът ми, с който печеля живота си, както като академик, така и като свещеник, беше пленен от боготворното сърце по такъв начин, който събаря обикновения ми начин на живот. От известно време ме занимава начинът, по който трябва да се отнасят умът и сърцето помежду си. Би трябвало да съм стигнал до решение от Православното мото, че човек върви към Истинския Бог с истинското Аз, имайки ума си в сърцето.

Открих, че по време на поклонението много от привичните ми мисли бързо се промениха. Сърцето взе преимущество. Умът просто трябва да свърши определена работа и това много ми харесва. Но преимуществото се намира в сърцето и умът е поканен да се намира в сърцето, затворен в сърцето. По време на боготворението умът трайно се усмирява, докато сърцето става преимуществен другар. Нещо в поклонението предизвика сърцето по един силно въздействуващ начин. Възможно е да се дължи на факта, че се намерих да другарувам с цялата Църква – възможно е да се дължи на факта, че предхождаше много молитва, възможно е да се дължи на силата на обединената Църква в обич и боготворение по такъв уникален начин. На каквото и да се дължи обаче, имаше своя резултат да стане по-бързо вътрешното пречистване, което дойде с присъствието на Бога.

ХОРАТА

Един от радващите аспекти на поклонението е очакването на хората, които ще ни изпрати Господ и при които ще ни изпрати. Всяко едно от двете поклонения на ИвБЖ е отбелязало хора в паметта ми, почти както и местностите. Така, всекидневни разговори по време на яденето стават остри думи, оформени от Светия Дух, които се отправят в конкретна ситуация, която с трудност човек би могъл да си помисли, дори да я спомене. Поклонението приема почти формата на изповед, която продължава, където хората си поделят неща, прощават си един на друг и биват водени в динамиката на Царството на Небесата. Съществуваше така голяма мъдрост. Дори в разговори по-малко напрегнати съществуваше един поток на обич, близост и благост, който красеше дните ни. Без да се опишат отново същите разговори, не е лесно да се даде вкуса на това как дните изглеждаха, че имат това спокойно и добронамерено напрежение на срещането. Може би, над всичко, това съществуваше утеха на очакването да обикнем Господа, да Го срещнем и да останем до Него, което беше по-естествено от всекидневната рутина на живота далеч от всички онези нейни приятели.

В продължение на Християнския си живот, усещах такава радост, когато присъствието на Христос бликаше от очите на някого, който Го носи в сърцето си. В това поклонение, един от най-силните спомени за мен ще бъде един или двама колеги свещеници, особено онези, чиито английски беше беден или дори несъществуващ, с които обаче усетих една дълбока връзка на обич и много силно уважение, виждайки колко много от Иисус носеха в очите си, ума си и сърцата си. Това беше обединението на Църквата, харизмата на Христос. Това беше моята храна при поклонението на Истинския в Бога Живот, както и при другото поклонение, които са дар в живота ми.

От. Гавин Ашенден

Препод. Канонист Д-р Гавин Ашенден (LL.B. B.A., M.Th, D.Phil)
Асистент Енорийски Свещеник и Лектор по Психология на Религията в Университета на Съсекс,
Изпитен Енорийски Свещеник към Епископата на Чичестър,
Енорийски Съветник по Религиите на New Age,
Член на Генералния Синод на Английската Църква.