Въпросът за Християнското Пророчество (продължение)

Хвърляйки поглед върху Историята на Църквата, виждаме ясно, че повечето мистици-пророчески фигури са жени, ето едно много интересно наблюдение относно обсъждането за свещенодействието на жените. Какво мислите върху това?

РАТЦИНГЕР: Една стара патерологична традиция назовава Мария пророк, а не свещеник, в тази традиция названието пророк е върховното название на Мария. В лицето на Мария се определя с точност какво представлява в действителност пророчеството, това е вътрешната способност да слушаме, да възприемаме, да чувствуваме утехата на Светия Дух, приемайки Го в нас, правейки Го продуктивен и да Го изнасяме в света. Може би е жалко, в известен смисъл, без да желаем да сме категорични, но единствено първообразът на Мария представлява пророческото измерение в Църквата. Отците на Църквата винаги са гледали в Нея първообраза на християнския пророк и от Нея пророческата приемственост бива внасяна в историята на Църквата. Сестрите в плът на големи светци се включват в тази приемствена линия, свети Амвросий дължи много на сестра си за духовната пътека, която последва той самият. Същото важи и за Василий Велики, Григорий Нисийски и Свети Бенедикт. По-късно, при Средновековието, срещаме известен брой значими женски фигури, нека споменем Франциска Романа. През 16 век, Тереза Авилска изигра решителна роля за Йоан от Кръста, и в общи линии, за развитието на вярата и посвещението. Женската пророческа линия имаше голямо значение за историята на Църквата: Катерина Сиенска и Бригита Шведска са пример за това, и двете се обръщаха към една Църква с апостолско братство, където се извършваха тайнствата. Тоест, съществените елементи съществуваха, но господствуваше западане поради вътрешни раздори. Те разбудиха Църквата и спомогнаха да се оцени отново евангелското единство, смирението, смелостта и евангелизацията.

Казахте, че решителното естество, но не крайното, на откровенията в Христос, не е решително що се отнася до възнамеренията. Това представлява голям интерес спрямо християнското пророчество. Човек може да се запита в каква степен пророците казват нещо коренно ново в църковната история и относно самата теология. Изглежда че последните най-важни догми, в болшинството си, доказано, са свързани с откровенията на значими светии-пророци, както напр. Света Екатерина Лабуре и догмата на Непорочното Зачатие. Този въпрос не е достатъчно изследван в теоложките книги...

РАТЦИНГЕР: Наистина, въпросът се нуждае от по-дълбок анализ. Смятам, че Фон Балтазар подчерта, че зад всеки един голям теолог, е съществувал преди това винаги един пророк. Свети Августин не е независим от монастичния пиедестал, особено от Аба Антоний. Същото важи и за Атанасий. Свети Тома Акинатски нямаше да съществува дори във въображението ни без Свети Доминик и особената харизма на евангелизма, с която разполагаше последният. Четейки писанията му, установяваме колко важен е въпросът за него, който играеше основна роля в спора му със светските клирици и с Парижкия Университет, където го бяха поканили да си даде сметка за мотивите на начина си на живот. Каза, че истинският канон на Ордена му се намира в Святото Писание и че се намира в четвърта глава на Деянията на Апостолите (“цялата група беше единна в душа и дух”13) и в десета глава в Евангелието на Матей (“проповядвайте Евангелието, без да изисквате нищо за вас самите”14). За Акинатеца този е канонът на каноните. Което и да монашеско братство не е нищо друго освен осъществяването на този начален първоообраз, който има разбира се апостолско естество. Но това е пророческата фигура на Свети Доминик, която го накара да го открие това по този нов начин. Въз основа на началния първообраз, Акинатецът развива своята теология като евангелизъм, тоест, около, заедно и с цел Евангелието. Коренът се намира в единството в “сърцето и душата” на общността на вярващите. Същото може да се каже и за Бонавентура и за Франциско от Асиза, същото важи и за Урс Фон Балтазар, който не би съществувал без Адриана Фон Спевр. Вярвам, че е възможно да се докаже, че за всеки голям теолог, всеки негов принос е бил възможен единствено в съчетание с известен пророчески елемент, който подготвя пътя. Ако вървим само с логиката, нищо ново няма да се случи. Възможно е да се образуват значими теологически системи, да възникнат умни въпроси, но истинският и правилен път, от който произтича високата теология не се храни от рационалистическия, а от харизматичния и пророческия неин извор. В този смисъл, тогава, теологията и пророчеството вървят заедно и неразделно. Теологията, като наука в тесния смисъл на понятието, няма пророческо естество, а единствено посредством осветлението и подтика на пророчеството може да се издигне до жива теология.

Веруюто казва “Светият Дух ... и който е говорил чрез пророците”, тоест, Той, който беше говорил. Тези пророци са от Стария Завет или от Новия?

РАТЦИНГЕР: За да отговорим на този въпръс, трябва да проучим историята на Веруюто от Синода в Никея, Константинопол, надълбоко. Безсъмнено, тук се упоменават само пророците от Стария Завет (оттук и свършеното време в "говорил"). Следователно, разкрива се и измерението на Светия Дух в Откровението. Светият Дух е Предшественикът на Христос и подготвя пътя за Него, така че всички хора да бъдат отведени в истината. В много признания на вярата ни се съдържа същото това измерение. Според традицията на Източната Православна Църква, пророците са били считани като вид план, що се отнася до Светия Дух, който говори вече преди Христос, както говори и посредством пророците в първо лице. Вярвам, че най-много се набляга на факта, че Светият Дух е, който отваря вратата на Христос, за да бъде заченат Той от Светия Дух. Това, което стана при Богородицата с енергията на Светия Дух (от Светия Дух) е събитие подготвяно внимателно в продължение на дълго време. Богородицата обобщава в себе си цялото пророчество като пълен план на Светия Дух. Произхождането от Светия Дух на цялото пророчество става конкретно, в Нея, със зачеването на Христос. Според мен, това не изключва доскорошното мнение, че Христос бива заченат от Светия Дух в безкрайността и наново. Евангелистът Лука постави историята от детските години на Иисус в паралел с втората глава от Деянията на Апостолите, когато ни говори за раждането на Църквата. В кръга на дванадесетте апостола около Богородицата, отново се явява Зачатието на Светия Дух и се ражда Църквата. Поради тази причина, можем да кажем, че въпреки че Веруюто говори за пророците от Стария Завет, не означава, че планът на Светия Дух е приключил.

Свети Йоан Кръстителят бива често считан като последният от пророците във времената. Как го тълкувате вие това?

РАТЦИНГЕР: Смятам, че съществуват много причини за това. Една от тях са словата на самия Иисус: “При Йоан свършиха всички пророчества на пророците и на Закона(15), след това идва Царството на Небесата.” Тук, Иисус определя Йоан като крайна точка и че след него, ще дойде някой на вид по-малък, който в действителност е най-големият в Царството на Небесата, тоест самият Иисус(16). С тези слова, Кръстителят все още бива държан в рамките на Стария Завет, но така представлява ключът за входа в Новия Завет. В този смисъл, Кръстителят е последният от старозаветните пророци. Това вярва и самият Кръстител, който е последният преди Христос, този, който носи пламъка на цялото пророческо движение и го предава на Христос. Изпълнява, каквото правеха всички пророци преди него, така че да се роди надеждата в Христос. По този начин Йоан затваря делото на пророците, със старозаветното тълкуване на понятието. Важно е да подчертаем, че самият той не описва себе си като гледач на бъдещето, а просто като човек, който приканва хората към покаяние и който подновява и прави съвременно Месианското обещание на Стария Завет. За Месията казва: “Между вас се намира човек, който не ви е познат(17)”. Дори и това изявление да съдържа предричане, Йоан остава верен на своя пророчески образeц да възвестява, че е дошло времето за покаяние – а не да предвиди бъдещето. Зовът на Йоан е призив към Израел да се съвземе и да извърши един обрат, така че да признае, в часа на спасението, Онзи, който Израел винаги очакваше и сега е тук. Следователно, Йоан е олицетворението на последния от пророците на миналото и планът на надеждата от Стария Завет. Каквото дойде след него, ще бъде друг вид пророчество. Поради тази причина, Кръстителят може да бъде назован последен от пророците на Стария Завет. Това не означава, че след него пророчеството приключва. Защото това щеше да се възпротиви на учението на Апостол Павел (1Сол): “Не сподавайте Духа и не пренебрегвайте дара на пророчеството.”(18)

В известен смисъл, съществува разлика между пророчеството в Новия и в Стария Завет поради влизането на Иисус Христос в човешката история. Ако обаче, счетем същността на пророчеството, което представлява обогатяване на Църквата със Словото казано от Бога, не изглежда да съществува, каквато и да е разлика...

РАТЦИНГЕР: Да, съществува разлика, но с едно основно подобие. Разликата се състои във връзката с Христос, като Идващият, като Дошлият или като наново Идващият в бъдещето. Тази е и причината, поради която времето, в което Църквата се намира е почти подобно на онова от Стария Завет, и конкретната й позиция струва да бъде повече изследвана.

Често виждаме в теологията тенденцията да подчертаваме прекалено разликите между Стария и Новия Завет. Този начин на разглеждане на разликите изглежда изкуствен и основан на абстрактни принципи, отколкото на действителни данни...

РАТЦИНГЕР: Да се подчертават прекалено разликите, без да желаем да видим тясното единство на историята на Бога и хората, е грешка, която избегнаха да допуснат Отците на Църквата. Те бяха предложили една тройна форма “сянка, картина, истина”, според която Новият Завет представлява картината. Така, Старият и Новият Завет не се намират в противно отношение един към друг (както сянката с действителността), а в тройната форма “сянка, картина и истина” очакването на крайното изпълване се запазва живо. Във времето на Новия Завет, църковното време изглежда като послевременен проект, повече издигнат, от една страна, но винаги в рамките на обещанието. Това е, смятам, една точка, на която не е обърнато необходимото внимание. Отците подчертаха особено посредническата идентичност на Новия Завет, където все още не са се изпълнили всички обещания. Христос дойде в плът, но все още Църквата Го очаква в пълна слава.

Вероятно това е още една причина за това, че духовността на повечето пророци носи есхатологична идентичност...

РАТЦИНГЕР: Смятам, без никакво разположение за фикс идея за прилепване към есхатологията, че нещо подобно подлежи на пророчеството. Пророците са онези, които носят измерението надежда в християнизма. Те са фактори, които се доближават до онова, което ще последва и следователно, водейки ни вън от времето, ни позволяват да стигнем до крайното. Този есхатологически характер, този щурм да господствува над времето, е сигурен елемент на пророческата духовност.

Ако разгледаме пророческата есхатология във връзка с надеждата, картината се променя изцяло. Не е вече послание вдъхващо страх, а послание, което открива един хоризонт, където цялото сътворение обещано от Христос, се изпълва...

РАТЦИНГЕР: Това, че християнската вяра не вдъхва страх, а го превъзмогва, е основен факт. Този принцип трябва да съставлява основата на нашето свидетелство и на духовността ни. Но, нека се върнем на това, което казахме преди. От върховно значение е да определим в какъв смисъл Християнството е изпълнението на обещанието и в какъв смисъл не е. Вярвам, че съществува тясна връзка между днешната криза на вяра и непълното уточнение на този въпрос. Съществуват три опасности, които дебнат тук. Първата е, че обещанията на Стария Завет и очакването на спасението на хората се изследват само от това, което имаме, в смисъла на новите и по-добри конструкции, на съвършенната резултатност. Ако го възприемем по този начин, Християнизмът се заключава да бъде единствено едно поражение. От гледна точка на тази основна перспектива, започна се опит да бъде заместен Християнизмът с идеологии на вяра в прогреса и след това с идеологии на надеждата, които са просто видоизменения на Марксизма. Втората опасност е да погледнем на Християнизма като нещо, което е свързано изключително с живота след смъртта, като нещо чисто духовно и персоналистично, отричайки по този начин цялостта на човешката действителност. Третата опасност, особено заплашителна в епохи на криза и исторически превратности, е да прибегнем до фикс идеята на прилепване към есхатологията. За да се противопоставим на всичко това, става все по-спешно да бъде представена по разбираем и приложим начин автентичната структура на обещанието и изпълването, което съществува в християнската вяра.

Често човек наблюдава голямо напрежение между чисто съзерцателния и апопатичен мистицизъм и пророческия мистицизъм, на думите. Карл Ранер19 отбелязва това напрежение между двата типа мистицизъм. Някои твърдят, че съзерцателният и апопатичен мистицизъм е по-възвишаващ от двата, по-чист и по-духовен. Пасажи от Свети Йоан на Кръста биват обяснявани под тази призма. Други считат, че апопатичният мистицизъм в крайна сметка, е чужд на Християнизма, тъй като християнската вяра е всъщност религия на Словото.20

РАТЦИНГЕР: Да, бих казал, че автентичният християнски мистицизъм има също така и апостолско измерение. Не цели просто да възвиши лицето, а му възлага задължение, като го поставя в контакт в Духа със Словото, с Христос. Тази точка се подчертава особено от Тома Акинатски. Преди Тома, се казваше: първо монах и след това мистик, или първо свещеник и след това теолог. Тома не го приема това, защото мистичната заповед се изпълнява в мисията. И мисията не е по-ниско стъпало в живота, както напротив, считаше Аристотел. Вярваше, че мисловното съзерцание е по-високо стъпало в живота, което следователно не познава никоя друга мисия нататък. Това не е християнска идея, казва Тома, защото съвършената форма на живот е смесеният вид, тоест мистицизмът и мисията в служба на Евангелието. Терезия от Авила разви ясно тази идея. Поставя мистицизма във връзка с Христологията, придавайки му по този начин апостолска структура. С това не се опитвам да изключа, че Господ може да вдъхнови християни мистици, без да имат никаква мисия в Църквата. Но, бих определил, че Христологията като основа и мярка на всякакъв християнски мистицизъм (Христос и Светият Дух не се разделят), показва още една структура. “Лице в лице” на Иисус Христос с Отеца съдържа, че е “благодат за другите”, съдържа, че “е за всички”. Ако мистицизмът е всъщност принципът на контак с Христос, това “е за”, има понятиен нюанс отвътре.

Мнозина християни пророци, както Катерина Сиенска, Бригита Шведска и Фаустина Ковалска, придават пророческите си разговори на откровения на Иисус Христос. Тези откровения често биват определяни от теологията като “лични откровения”. Но, тази терминология изглежда доста ограничителна, защото пророчеството е винаги за цялата Църква, и никога не е чисто лична работа...

РАТЦИНГЕР: В теологията, понятието за личното не означава, че се отнася само до конкретното лице или до другиго. По-скоро е израз за степента на важност, както в случая например при “личната божия литургия”. Това означава, че “откровения” на християните мистици и пророци не могат никога да целят същото ниво с библейското Откровение – могат само да отведат при него и трябва да биват оценявани въз основа на него. Но, това не означава, че тези форми на откровение не са важни за Църквата като цяло. Лурд и Фатима са доказателството за това, че са важни. В крайна сметка, не е нищо друго освен призив на библейското Откровение и точно поради тази причина са много важни.

Историята на Църквата доказва, че нито едно от тези неща не става без нараняване на едната или на другата страна. Как се обяснява тази дилема?

РАТЦИНГЕР: Винаги е било така. Пророческият отзвук не може да настъпи без взаимна болка. Пророкът бива призован по конкретен начин към подражаване на болката: това да е готов да страда и да подели кръста на Христос, е действителният му критерий. Не се опитва да наложи присъствието си на другите. Посланието му се потвърждава и произвежда плод на кръста.

Но е разочарователно, виждайки повечето от пророческите фигури в Църквата да биват отхвърлени, докато са живи. Скептицизмът или отхвърлянето изглежда са неизбежни. Това става при повечето пророци мъже и жени...

РАТЦИНГЕР: Истина е. Игнаций Лойола беше затворен в затвор и същото стана и с Йоан от Кръста. Бригита Шведска за малко да бъде осъдена от Съвета на Царството. По традиция, Когрегацията за Доктрината на Вярата е особено внимателна при случаите с мистиците. Тази позиция бива оправдавана и от още един факт, че съществуват много случаи на лъже-мистицизъм и доста патологични случаи. Затова, се изисква строга критическа позиция, за да се отстрани, която и да е опасност от заблуда на сетивата и фантазията и набожността. Мистицизмът се проявлява в болката, в покорността и вътрешната издръжливост, чистият мистичен глас ще остане с изтичането на времето. Що се отнася до Църквата, трябва да внимава “да не убива пророците” 21, тоест, да не ги преследва и несправедливо да ги порицава.

Този последен въпрос е възможно да предизвика неловкост. Отнася се до една съвременна пророческа фигура – гръцкоправославната Васула Риден. Мнозина вярващи и мнозина теолози, свещеници и епископи на Католическата Църква я считат за вестителка на Христос. Посланията й, които са преведени на 34 езика, от 1991 г. са познати на целия свят. Но Конгрегацията за Вярата има отрицателна позиция спрямо този въпрос. Нотификацията през 1995 г. за трудноразбираемите места, както и за положителните страни на писанията й беше изтълкувана от някои коментатори като осъждане. Така ли е?

РАТЦИНГЕР: Засегнахте един много деликатен въпрос. Не, Нотификацията е предупреждение, не осъждане. От чисто процедурна гледна точка, никой не може да осъди без съд и без да бъде дадена възможността да изкаже човек първо възгледите си. Това, което казваме е, че съществуват много неща, които са неясни. Съществуват някои оспорвани есхатологични елементи и църковнологични страни, които са неясни. Писанията й съдържат много добри неща, но плевелите и житото са омесени. Затова, призовахме католиците вярващи да проявяват благоразумие и да преценяват с критерия на твърда вяра в Църквата.

Продължава ли процедурата по разясняване на въпроса?

РАТЦИНГЕР: Да, и по време на процедурата по разясняването, вярващите трябва да показват благоразумие, запазвайки позиция на различаване. Безсъмнено, съществува развитиен ход в писанията, който изглежда все още не е приключил. Трябва да помним, че за да можем да твърдим, че съставляваме слово и образ на вътрешния контакт с Бога, дори и в случая на автентичен мистицизъм, винаги зависи от възможностите на човешката душа и на нейните ограничения. Безкрайно доверие можем да показваме единствено на истинското Слово на Откровението, което намираме във вярата, която предава Църквата.

Предишна страница

Бележки

1. Нилс Кристиан Хвид се занимава с понятието на християнското пророчество от 1994 г. “Пророчество и Откровение” е заглавието на докторската му защита, която все още не е издадена, но е подадена в Теологическия Факултет на Университета на Копенхаген през януари 1997 г. и получи Златния Медал на Университета. Кратко съдържание на труда беше публикуван в научното списание Studia Theologica: Journal of Scandinavian Theology 52 (1998), стр. 147-161. Хвид желае да изрази своите благодарности на Д-р Yvonne Maria Werner от Института по История към Университета на Lund, за помощта й при подготовката на интервюто.
2. “Но никоя православна теология не се занима никога с тях¹ : тоест, ако остават истински пророци в следапостолската Църква, как духът им може да бъде признат и оценен, какво служение би трябвало да изпълняват в църквата, каква е връзката им с църковната йерархия или какъв смисъл придобива мисията им за историята на Църквата в нейния вътрешен и външен живот.” (K. Rahner, Visionen und Prophezeiungen [Видения и Пророчества], Freiburg 1958, стр. 21-22).
3. J. Ratzinger, Die Geschichtstheologie des hl. Bonaventura, München 1959.
4. cf J. Ratzinger, La mia vita, Ricordi (1927-1977), Cinisello Balsamo 1997, стр. 70 и нататък.
5. Там, стр. 68 и нататък. Там. Ratzinger, «Auf Christus schauen. Vorüberlegungen zum Sinn des Jubiläumsjahres 2000» (Гледайки към Христос: Размисли върху Смисъла на Юбилея 2000 г.), in Deutsche Tagespost, No. 31, 11 март 1997, стр. 5.
6. Там.
7. J. Ratzinger, Wesen und Auftrag der Theologie (Същност и Мисия на Теологията, Freiburg) 1993, стр. 106.
8. Второзаконие 34,10.
9. Ефесяните 1, 23; Ефесяните 4, 10.
10. Йоан 16, 13.
11. Йоан 16, 5 и нататък.
12. Ефесяните 2, 20; Ефесяните 4, 11.
13. Деяния 4, 32.
14. Матей 10, 8-10.
15. Матей 11, 13.
16. Матей 11, 11-15.
17. Йоан 1, 26.
18. I Солуняните 5, 19-20.
19. “... наистина, бихме могли да кажем с известна доза преувеличение, че историята на мистичната теология е история на подценяване на пророчеството в облага на преоценяването на чистото “влято съзерцание”. (K. Rahner, op. cit., page 21).
20. “Би могъл да каже човек, че от известна гледна точка, двойното единство на Бога и на “знаменията” на ясновидеца, единство, което придобива историческо естество, отговаря по-скоро на основното естество на Християнството, което се счита за чист “мистичен съюз”, без образи и пред който винаги възниква старият проблем, дали това благопочитание на чиста безотвъдност на Духа е точно християнско.” (там, стр.15)
21. Лука 13, 34 и Матей 23, 37-39.

DIDASCALIE

Кардинал Йосиф Ратцингер на поклонение в Йерусалим

В тези страници, подробности от Вратата на Богородицата в Купела в Парма, дeло на Benedetto Antelami, 13-и век. Сводът на полукръга представлява пророците да държат златни подноси с иконите на Апостолите. Тук, пророк Ездра и Апостол Бартоломей.

Полукръг. В централната част отляво, поклонението на Магите, Богородицата и Божият Младенец и видението на Йосиф. В края на касата на Вратата на Богородицата, един надпис показва кога са били започнали работите по строежа на Купола: 1196 г.

Пророците Исаия и Йеремия и Апостолите Петър и Павел

1пророците