Биваме съдени с мярката на Обичта
Справедливостта и Съдът на Бога
от отец Джон Абертон
Съществува ли в света нормален човек, който да няма представа за справедливост? Толкова много хора в света говорят за правата си. Откъде идва това понятие? Какво ме кара да мисля, че имам “права”? Не само имам известни права, но и право на справедливост. Хората не само имат известно разбиране за справедливост по отношение на другите – работодател, съграждани, но всички ние имаме известно чувство за справедливост, когато става въпрос за наказването на престъпници. Все още има хора, които вярват в смъртното наказание. В Западния свят повечето хора не го правят. Въпреки това всички са съгласни, че е необходимо наказание.
Ако попитаме каква е целта на наказанието, можем да кажем, преди всичко, че е за престъпника: неговото или нейното възпитание обучение и реабилитиране. Знаем, че това не е достатъчно. Въпреки че прогонихме в крайна сметка всяка мисъл за отмъщение; въпреки че превъзмогнахме гнева си и може би дори простихме на престъпника, все още съществува необходимост от наказание. Защо? Какво е това, което ни кара да наказваме другите и със смиреност да приемаме наказанието за нас самите? Без да знаят отговора, хората инстинктивно изискват справедливост. Странно, когато става въпрос за Бога, мнозина имат проблем с божията справедливост и особено, със съда. Мнозина вярват, че религията е по-сладка, по-приятна без справедливост и съд. Бог е всемилостив, затова, как е възможно да бъде и съдник? Ако Бог ни е простил, ако Иисус умря за нас, какво наказание може да има? Сигурно, ако сме спасени, спасени сме, и съдът не е необходим. Нещо подобно не казва ли и Библията?
Може да се каже, че не съществува цивилизация без справедливост. И въпреки това, различни културни и религиозни групи сериозно ще спорят помежду си за това, какво представлява истинската справедливост. Християните не са съгласни с отмъщението. Не трябва да наказваме някого, за да задоволим гордостта си или в отговор на ранените ни чувства. Но знаем, че престъплението трябва да бъде наказано. Съществува принцип, който всички приемаме – без да е необходимо да го назовем. Знаем, че никое общество не може да продължи да съществува в мир, освен ако има известна форма на справедливост.
За да оцелеем в един свят, който понякога е жесток и страшен, трябва да имаме някои предпазни мерки, някои морални параметри, и някои закони. Законите, които биват нарушавани имат нужда от защита, в противен случай ще загубят своя смисъл. Публичното Наказание е изявление за закона и обществото. Като бива наказван, престъпникът прилича почти на слуга. Това, което претърпява в резултат на неподчинението си на закона, потвърждава моралните ценности на обществото. Това е, ако престъпникът не винаги го знае, случай на страдание за хората. Не е невинното страдание, но поне по принцип, не е нито егоистично. Престъпниците често говорят за “изплащането на дълга ми към обществото”. За всяко престъпление трябва да съществува известна форма на наказание.
Почитайки Простотата (Прославяйки Бога)
Това, което става, когато даден престъпник бива наказван е, че доброто, което той е пренебрегнал или насилствено е отстранил, се изтъква. Колкото по-голямо е доброто, твърдим, толкова по-строго трябва да бъде наказанието. Зад желанието за отмъщение, съществува отказът да позволим “доброто” получило нападение (независимо дали става въпрос за нашето аз, или, по-автентично, за такива неща като правото на лична собственост) да бъде намалено. Отмъщението е примитивен подтик, който има нещо общо с признаването на стойността на даден предмет или лице. Ако брат ми бъде убит, отмъщението означава две неща, първо, признаване на стойността на живота на моя брат и второ, като израз на това и на моята загуба, изискване за полагащо се възмездие с живота на убиеца.
Отмъщението обикновено е свързано с висока емоция, но може да бъде и много клиничен и хладнокръвен случай, който се разглежда почти като свещен дълг и бива следван почти по ритуален начин. В сърцето на отмъщението съществува също така голямо зло, особено, когато става въпрос за насилие. Води до най-ненавидната корупция, включваща издигането на егото и презрението към човешкия живот. В крайна сметка, отмъщението не решава нищо. Прекалено често, актът на отмъщение води до друг, поради изопаченото чувство за чест. В общества, където се поддържат застрашително ексцентрични възгледи за семейната и личната “чест”, няма траен мир, а атмосфера на страх и заплаха. Отмъщението може да започне с известно признаване на доброто, но свършва с повече сълзи, повече кръв и с унищожаването на мира.
Тези, които са за смъртното наказание често се засягат, когато ги обвинят, че искат отмъщение. Част от аргументите им е, че когато престъплението е толкова омразно (и привеждат като пример изнасилване или убийство на деца) се изисква много тежко наказание. Аргументът, че изпълнението на закона може и то да действа предотвратяващо също се изтъква. Не е много убедителен, едни от най-големите престъпници в историята са се самоубили. Теорията, че наказанието трябва да съвпада с престъплението, има известна тежест. До наскоро, смъртното наказание беше възможност разрешена от Римокатолическото учение (следвайки Свети Тома Акинатски). Първото издание на Новия Катехизъм беше критикувано, защото го позволяваше. Папа Йоан Павел II впоследствие се изказа срещу смъртното наказание. Това не е отговорът. Добрината на живота не е адекватно защитавана или почитана с преднамереното й унищожение. Смъртта не е отговорът на смъртта. Смъртта бива завладявана единствено от живота, точно както тъгата се разсейва единствено от радостта и раните от войната се затварят единствено с мира. Наказанието не дава истински плодове, когато е унищожително и често пъти сурово. Такова възмездие приема характера на отчаяние. Смъртното наказание довело ли е някъде до нещо, което да напомня честването на човешкия живот? Въпросът изглежда странен, дори безвкусен. Това е крайният аргумент срещу него. Не се отдава чест на доброто; не се чества животът.
Какво става, тогава, с Преизподнята? Преизподнята не е ли напълно отрицателна? Каква е ползата от Преизподнята?
Първо, никой не е в Преизподнята, без да го иска. Изборът е негов. Поне Преизподнята свидетелства за свободата, която ни е дадена от Бога, свобода, която Той няма да премахне или да пренебрегне. Същевременно, можем да кажем, че онези, които са в Преизподнята, са там поради святостта на Бога. Тя е като всеблестяща светлина, топла и много приятна за онези, които са “децата на светлината”, но заслепяваща и болезнена за онези, които избраха да живеят в мрака. Онези, които умират в мрака на тежък грях не понасят светлината на Божествената святост. В действителност, тази светлина прави мракът да изглежда още по-дълбок, след като злото не може да обитава в нея и дори дребните несъвършенства трябва да бъдат изгорени. Тези, които избягват светлината свидетелстват за нейната яркост: онези, които слизат в Преизподнята свидетелстват за чистотата на онези, които се намират в Рая. В този смисъл, Преизподнята свидетелства за справедливостта и милостта на Бога.
Какво означава да бъдеш спасен?
Спасявам се означава освобождавам се, а бивайки свободен означава да имаш избор. Господ Иисус надделя над греха, смъртта и Преизподнята, но не премахна свободната воля. Тежките грехове могат да бъдат простени в този живот, ако искрено се покаем, така че дори да направим погрешни избори, през този живот, да можем да започнем отначало. Истина е, че всички наши грехове могат да бъдат простени, освен греха на отказа – грях срещу Светия Дух, който е настойчивата упоритост спрямо Истината. Естеството на този грях е да отказва предложението за прошка. Тогава сме свободни, но свобода означава отговорност и между единия път и другия, изборът е наш. Това направи Христос, освободи ни. Въпреки това няма да изпитаме истинската радост на свободата, ако не направим правилни избори. Действително, съществува само един път за крайната свобода, и това е пътят на истинската обич. Другият път води до самозаробването. Сега разликата, от пасхалния триумф на Христос нататък е, че го избираме сами; ако желаем, но сме свободни да изберем Небето.
Да избираш Бога означава да приемаш поправката. Бог ни обича такива, каквито сме, но не иска да останем такива, каквито сме. Бог иска най-доброто за нас и това означава, че ни насърчава да растем, да се променим, да станем свети. Оставя ни винаги свободата да се откажем. Ако кажем “Да” на Бога, Бог ще каже “Да” на святостта ни. Доколкото не Му обръщаме гръб сериозно и настойчиво, ще ни направи светци. Пътят към святостта не е лесен. Съществуват много силни удари и уроци по пътя. Грешки се очакват, но има също така покаяние, умъртвяване, себеотрицание и много молитва. Страданието е неизбежно, но скъпоценно.
Наказанието ни напомня, че все още не сме съвършени и че щастието, което изживяхме досега, не е достатъчно. Бог има повече чудесни неща в запас за нас. Както ни напомня К.С. Луис в “Проблемът Болка”, това което изпитваме като наказание често може да се тълкува като предоставяне от страна на Бога, да се поучим от тези уроци. Ако всичко е винаги задоволително и не сме никога обезпокоени, никога недоволни, може да се заблудим, мислейки, че сме намерили един вид Рай. В същото време, тъй като земните удоволствия и щастие са, по своята същност, определени, ограничени и в крайна сметка недостатъчни, ще се отегчим и след това ще станем егоисти и след това злостни. Ще станем неудовлетворени, защото сърцата ни ще търсят повече. Както беше написал Св. Августин:
“О, Боже, сътвори ни за Теб и сърцата ни са неспокойни, доколкото не почиват в Теб.” Ако Бог позволява болката, страданието, дори трагедията, това е един аспект на милостта Му. Трябва внимателно да размислим върху това. То може да бъде разбрано единствено с вярата.
В тетрадка 17 на “Истинския в Бога Живот” в посланието дадено на 13 октомври 1987, Иисус каза:
"не Ми доставя никакво удоволствие наказанието ви, желая сътворението Ми да се завърне при Обичта; огромни поправки трябва да бъдат извършени; поправете, вие, които можете да поправите за другите; сътворението Ми трябва да се промени; дъще, сътворението Ми трябва да узнае и да повярва в Духовните Ми Дела; сътворението Ми трябва да Ме признае като Всемогъщ; свещеническите Ми души дължат да разберат колко грешат, отричайки днешните Ми Дела;"
Царят на милосърдието е също така и Съдникът.
Нека видим в Новия Завет. В Евангелията е ясно, че Иисус, Човешкият Син, е едновременно освободител и съдник. Самото Му присъствие прави някои да се провикнат за помощ, а други да се чувстват несигурни, застрашени и ядосани.
Някои биват привличани от Него, защото търсят милостта; други Го следват в сянката, защото това ги безпокои, и не им се харесва. Опасен е и трябва да бъде премахнат. За някои е лечител, за други самото Му присъствие е като съд. Злите духове реагират, без да им се каже:
“Какво искаш от нас? Дошъл си да ни унищожиш, знаем кой си...”
Съществуват много още пасажи свързани с милостта и справедливостта и е невъзможно да бъдат споменати всички тук. Следните пет показват различните страни на съда.
- Мк. 3:1-6. Човекът с парализираната ръка.
В тази история, Иисус лекува в събота. Лечението става в синагогата. Човекът с парализираната ръка не иска помощ - поне, не открито. Иисус може би чете сърцето му. Повиква човека да излезе напред и да застане в средата. След това му иска да протегне ръката си. Тя се възстановява. Този акт на обич и милост бива посрещнат неодобрително от противниците на Господа. Гледа ги “с гняв”. (NRSV, Нова Ревизирана Стандартна Версия на Библията) "Той се наскърби от закоравялото им сърце."
Тук виждаме милостта и съда. Тези Фарисеи и други, които бяха готови да осъдят Иисус за това, че лекуваше в Събота заговорничат срещу него “незабавно” - на същия ден, на същото място. Опитът им да осъдят Христос се обръща срещу тях. Той направи “добро”: “спаси живот”. Те заговорничат, за да унищожат живота. Смятайки, че защитават Съботата, са я осквернили и това го направиха от страх, горделивост и завист. Злото, което вече се е намирало в сърцата им, сега е излязло навън. Човекът с парализираната ръка беше повикан на открито. Неговото лечение направи да се излезнат наяве противниците на Иисус. Имат повяхнали сърца и души. Присъствието на Иисус между тях предизвика осъждане.
- Мк. 11:12-14. Иисус проклина смоковницата.
Тази история е трудно да бъде проумяна. Проучвателите на Писанията предполагат, че е възможно да е символичен акт, който показва недоволството на Господа за състоянието на Храма и религиозното ръководство в Израел. Иисус е гладен и отива при една смоковница, която “има листа”. Няма плодове на дървото, “защото не е било времето на смоковниците”. Иисус тогава проклина смоковницата. Това изглежда несправедливо. Да не би да трябва дървото да даде смокини извън сезона? Ако Иисус е действително разсърден на някой друг, защо проклина една смокиня, която не е в сезона си?
Един начин да проумеем тази история е като предупреждение за съд. Съдът на Бога ще дойде, когато най-малко ще го очакваме. Иисус говори другаде за “крадеца в нощта”. Предупреди, че Човешкият Син ще дойде “най-малко очакван”. Не съществува сезон за плодове що се отнася до Израел, до Църквата, до човечеството или до всеки един поотделно. Ако, в крайна сметка, нямаме плодове, няма никога да има, какъвто и да е плод. Това е “зов за разбуждане”. Силата на текста е тази, ако Иисус може да прокълне една смокиня, която е извън сезона, какво би се случило с нас, ако не произвеждаме “плодове”. За нас, както и за Израел, не съществува “сезон”.
- Йн 9:1-41. Лечението на слепия мъж.
Тази прекрасна история съдържа много важно учение за милостта и съда. Първо, в отговор на въпроса на учениците Си за причината на слепостта у човека, Иисус казва: “Нито той прегреши, нито родителите му; роди се сляп, за да бъдат показани Божиите дела в него”. Инвалидството, дизморфията по раждане и т.н. имат една цел. Бог може и желае да работи посредством тези мъки за доброто на другите, за спасението на душите. За Християните, никой, колкото и да е немощен, измъчен или деформиран, не може да бъде видян като “непотребен” или да бъде счетен като бреме за обществото. Това не е далеч от мисълта ни за милосърдието. В тези случаи, милостта идва посредством болката и се проявява в онези, които искат милост от нас. В същото време, тези хора осъждат (както ще видим).
При изцелението на слепия, Иисус предизвиква “Фарисеите”, които, не можейки да открекат лечението, продължават да обвиняват излекувания човек, че е в грях. Считат себе си за по-добри от него и в горделивостта си, допускат невероятната грешка да пренебрегнат истината, която се намира пред очите им, че един човек, който не може да гледа по рождение, сега може да вижда, телесно, толкова добре, колкото и те. Иисус говори за истинска слепота и лъжлива слепота. Казва: “За съд дойдох на този свят, за да виждат невиждащите, а виждащите да ослепеят.” Фарисеите питат дали Той казва, че са слепи. Отговорът е “да”, защото, както им казва: “Ако бяхте слепи, нямаше да имате грях, но понеже сега казвате “виждаме”, грехът ви остава.”
Слепият човек се смяташе за сляп поради греха. Всъщност противниците на Господа са в грях, защото отказват да видят истината. Съдът и милостта се срещат. Онези, които отказаха да покажат милост, доказаха, че самите те са недостойни за нея.
- Йн 12:46-48. “Не съдя.”
В този пасаж от Евенгелието на Св. Йоан, Иисус казва: “Дойдох като светлина в света, за да не остане в мрак никой, който вярва в мен. Ако някой чуе думите ми и не повярва, не го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света. Който ме отхвърли и не приеме думите ми, има кой да го съди, словото, което говорих, то ще го съди в последния ден.”
Тук Иисус изглежда опровергава думите, които каза при лечението на слепия (“Дойдох в този свят за съд”). В действителност, Иисус все още не съди света, в смисъл на последен съд. Предупреждава, отбелязва горделивостта и лицемерието на някои евреи водачи, гони злите духове и проклина смокинята. Иисус говори за волята на Своя Отец да не се загуби никой и по-късно, при молитвата Си преди страданието, казва на Отеца относно учените Си: “Нито един не се загуби, освен този, който беше определен да се загуби” (Юда). “Определен” тук има смисълът на последствието от свободната воля. Съдът идва поради присъствието на Господа, Той е светлината и злото не може да се скрие. Същевременно, казват се много неща, за да ни накарат да осъзнаем, че ще съществува само един непосредствен съд. Иисус не е случаен зрител, съдът идва с Него и поради Него. Може би, достатъчно е само да ни погледне с онзи проницателен поглед, който виждаме в иконите на Христос Пандократор. Онзи поглед отваря съзнанието и словата, които каза отекват в душите ни.
- Мт. 25:31-46. Последният Съд.
В това познато изображение на Последния Съд, Иисус, “Човешкият Син” е съдник. Отделя “овцете” от “козите”. Козите не са смятани за лоши или излишни, но пастирят трябва да ги отдели на едно място. Овцете представляват народа на Бога. Милостта на Бога се разкрива по забележителен начин, Христос се отъждестява с онези, които изпитват нужда. Онези, които искат нашата милост, представляват Него. Отказът да покажем милост, обижда лично Него. Този съд има смисъл. Никой не би могъл да се оплаче за това.
Какво ще стане, когато видим лицето на Христос и разпознаем онези, към които бяхме безразлични, отминахме ги, отнесохме се към тях с пренебрежение и без снизходителност (с начина, който описва Св. Яков)? Преди да заговори Христос, ще знаем какво е положението ни. Притчата казва, че Той отделя овцете от козите, но козите ще знаят кои са и ще се разпознават. Няма да има съпротива, ще знаят къде да отидат.
Последното изявление е потвърждение на това, което вече се знае.
Говорейки за тази сцена, Папа Йоан Павел II (в “Прекрачвайки прага на Надеждата”), казва относно “козите” или загубените: "Тук не е толкова Бог, който отхвърля човека, а човекът, който отхвърля Бога.” (стр.73) (Изречението е с полегати букви в оригиналния текст.) Това, което също е ясно в този текст е, че Съдът става тук и сега. Ако го зная това, не е необходимо да гледам видения на Божието Лице, за да зная кой чука на вратата ми и иска храна. Заедно с това, съществуват и други видове бедни. Аз самият съм беден. Православният автор Архимандрит Василий Бакояни (в “След Смъртта”), го показва това много добре, пишейки за задължението, което имаме да се грижим за душите си. Как се грижим за себе си? Какво става с егоистите (богати или не), отпуснатите, мекушавите и насилствените. И те са “бедни” и се нуждаят от “дрехи” и т.н. Намират се в един вид затвор и имат и те нужда, както всеки друг, от помощ. Накратко, всички имат нужда от милостта ни, особено – дава ни и това предупреждение – онези, които са прегрешили срещу нас.
Никога не можем да забравим святостта на Бога. Получихме поканата Му за задушевност с Него, но никога не можем да забравим, че е Бог. Съществува страховит аспект, който се описва от философа Рудолф Ото (в “Идеята за святото”) като mysterium tremendum et fascinans. (тайнство страшно и очарователно). Нещо от този магнитен боязън се описа от К.С. Луис в “Хрониките на Нарния”, където образът на Христос е лъвът, Аслан. Когато децата в историята виждат за пръв път лъва, откриват, че нещо може да бъде “добро и страшно едновременно, защото, когато се опитаха да погледнат в лицето Аслан, просто видяха мимолетно златната грива и чудесните, царски, сериозни очи, които пленяват: и тогава откриха, че не можеха да го гледат и започнаха всички да треперят” (“Лъвът, вещицата и дрешникът” гл.12). Колкото див и да изглежда лъвът, те биват привлечени от Неговото очарование. По-късно, Луси среща Аслан лице срещу лице, след известно време, и казва “Станал си по-голям” и той отговаря “Ти си пораснала”. Бог винаги е по-голям.
Святостта на Бога е пречистваща, но за онези, които избират пътя на Преизподнята, дивостта е същата. Бог е Обич и никога не спира да ни обича, но онези, които отхвърлят Бога, намират обичта Му непоносима.
Съдът и разбитият свят
Живеем в красива планета, във великолепна вселена. Снимките заснети от изключително мощни телескопи или изпратени на земята от различни видове космически кораби, ни изненадват и утешават. Но има и снимки на земята показващи урагани или други насилствени природни вълнения. На земята разполагаме с органи, които могат да предвидят земетресения и учените могат да укажат вулкани и топли изригвания и да ни предупредят за това, което предстои да се случи в бъдеще. В този 21-и век мнозина от нас говорят за неестествени атмосферни явления. Мнозина казват, че тези неща са резултат на глобалното затопляне.
Винаги е имало бури, земетресения, вулканични изригвания или епидемии. От Падението и последствието от Първоначалния Грях върху самата природа, човечеството се е борило със сили, които надвишават способността му за контрол. Бог ни позволи да понесем последствията на греха, дори що се отнася до времето. Изглежда има връзка между нарушенията в природата и греховността на жителите на Земята. Можем да проумеем как алчността изразена в обезлесяването на горите, замърсяването, прекомерното култивиране, изчерпването на рибните запаси и грубата намеса в естествените системи, е причинила сериозни проблеми, които понякога застрашават самия човешки живот. Бихме могли също така да зададем въпроси за въздействието на атомните опити на различни места в света, включително и в Тихия Океан. Такива неща могат лесно да се отдадат на човешката слабост. Тайнството на греха не се описва толкова лесно. Но усещаме, че съществува нещо дълбоко погрешно относно Земята и Вселената, и подозираме, че е свързано с нас. В много отношения, пророчествата за катастрофи ни напомнят общото ни човечество и отговорността ни за Земята. Когато, и ако усетим, че Бог ни предупреждава, това е първоначално деяние на милост. Предупреждението е предупреждение, а не осъждане.
В 17-а тетрадка, в посланието дадено на 26 октомври 1987, Иисус каза:
"от безмерното Си Милосърдие слизам на земята, за да ви предупредя; Аз съм Духът на Истината, който говори; чуй какво имам да кажа на Църквите Си, cътворение; не оставайте безучастни; предайте предупреждението Ми; стоя пред вратата и чукам..."
Имаме свободна воля; можем да се отзовем на зова за покаяние или не. Имаме бедните. Можем да се опитаме да им помогнем или не. Правителствата и богатите фирми разполагат с огромни ресурси. Могат да отменят дълга или не, да помогнат за обработването на култури в безплодни райони или не, да работят за мир и справедливост или не.
Иисус Христос не излекува целия свят, но показа, че такова лечение е възможно и планувано. Успокои бурите, налови необичайни улови в мрежите на Своите ученици рибарите, размножи хляба и рибите за тълпите, и възкреси мъртъвците. Когато Той умря, стана земетресение. От Възнесението Му и пришествието на Светия Дух съществуваха много случаи, където светът изглеждаше да се държи необичайно. Понякога, тези събития са като мистични явления, виждани само от малцина, дори ако те са преброени в хилядите (както във Фатима през 1917 г.). Понякога те са действителни събития, които не могат да бъдат обяснени (както странните светлини на небето над Европа точно преди Втората Световна Война – събитие пророкувано от Дева Мария.)
Светът вече не е вече под контрола на дявола, но може да бъде увреден от греха, и всичко зависи от нашия отзив към благодатта. Ако отхвърлим Бога, позволяваме на дявола да се върне, дори само временно, но веднъж върнал се дяволът, не е толкова лесно да се измъкнем. Науката за спасението се основава твърдо на вярата. Християнският екзорсизъм издига навсякъде Кръста и проповядва Словото. Дяволът Е победен. Колкото пъти и да го кажем не е достатъчно, но този триумф трябва да бъде видян в живота на Християните и вратите на Преизподнята трябва бъдат задръстени и затворени. Един ден това ще стане – възможно е много по-скоро, отколкото смятаме. Когато изживеем голямата радост на Християнското единство, Св. Михаил ще пристъпи към тези врати с голяма верига.
Съдени според Обичта
Позовавайки се на Евангелието на Матей за идването на Човешкия Син “в слава”, Aрхимандрит Василий ни напомня, че славата на Христос е грижовната Му доброта. Въплъщението на това е Кръстът. Евангелието на Йоан говори за прославянето на Христос със страданието Си, смъртта, възкресението и възнесението Си, но по един особен начин Неговата слава е смъртта Му. Моментът на триумфа е последният вик, преди да предаде Духа Си.
Това е триумфът на обичта; на Обичта. От момента, в който това стана, всичко, каквото следва, е дадено. Във филма “Страданието на Христос”, момента на смъртта на Христос е изобразена чудесно като поражение на злото. Дяволът е представен сам в пуста земя да крещи от отчаяние.
Триумфът на Кръста е триумф на обичта. Затова, Кръстът ще ни бъде представен едновременно в неговия ужас и в неговото величие. Ще видим насреща си Този, когото пронизахме – когото греховете ни пронизаха. Ще видим това, което видяха на Голгота преди 2000 години и ще видим свирепо красивото лице на Този, който умря за нас. Това е по-страшен съд от този, който можем да създадем за нас самите, защото това е Истината, тази абсолютна Истина за нас във връзка с Бога.
Когато филмът “Страданието” излезе на екраните, сигурен съм, че мнозина са се запитали как би могло това внушително изображение на страданията на Христос да развълнува хората. Сега знаем, че доста от зрителите излязоха от залите, плачейки, други свидетелстват, че животът им се е променил. Какъв е отзвукът на реалното? Втората Петдесетница включва ли мимолетен поглед на целия ужас? Душите на мистиците (включително и на Васула) видели ли са нещо от това? Падре Пио видя разпятието, докато отслужваше Божията Литургия. Наистина ли е за учудване как се появиха стигматите върху помазаната му плът? Това е. Това е съдът, и Християните трябва да дойдат по-близо до Кръста. В началото на посланията на Истинския в Бога Живот, Иисус иска от Васула (и от нас) да направим Спиранията на Кръста. Ако не размислим върху Страданието, истинското Страдание, как бихме могли тогава да се надяваме, че ще разберем нещо от обичта на Бога към нас? За Християните, святостта е невъзможна без Кръста.
(Виж посланието на ИвБЖ от 12 ноември 1987)
Папа Йоан Павел II казва (в “Прекрачвайки прага на Надеждата”): "Преди всичко, Обичта е, която съди. Бог, който е Обич, съди според обичта. Обичта е, която търси пречистване, преди да се подготви човек за това обединение с Бога, което е крайното му призвание и съдба.” (стр.187)
Ако можехме само да видим Небето, много неща щяха да се разяснят. Св.Павел, който имаше мистично изживяване на Небето, ни казва, че не съществува никакво сравнение между това, което понасяме тук и сега, и радостите, които ни очакват. Защо се страхуваме да го кажем това? Какво би могло да бъде по-утешително? Твърде малко са проповедниците, които говорят за Небето при погребенията. Когато имаме пред вид Рая, намираме по-голяма сила да се молим и да обичаме и да страдаме. Това, което пази Бог за нас надвишава най-голямото поетично въображение. Не може да се опише с музика, живопис или литература. Най-доброто, което можем да направим е да останем мълчаливи пред предизвикващото боязън тайнство. Литургиите ни трябва да бъдат хубави, мелодични и изпълнени със символи, знаци, цвят и светлина. Но се нуждаем и от тишина, защото съществува известен предел, който тези неща не могат да надвишат. Водят ни до прага. Зад него, съществува неизказаната, необятната, невъобразимата радост на Рая. Можем да научим нещо за нея сега единствено чрез един трепет, който е нещо като златна форма на адреналин влизащ в сърцето. Това е вътрешен зов, слабо ехо на настойчивия призив на Отеца: “Ела, дете мое, ела при мен.”
“Жаден съм!”
Господ Иисус Христос иска да отидем на Небето. Иска да бъдем свети. Иска да си подели живота с нас. Сякаш “жадува” за нас. Всичко е обич, но тази обич надвишава, каквото бихме могли да изразим въобще с думи, живопис или музика.
В 18-а тетрадка, на 13 ноември 1987, Иисус даде на Васула тази молитва:
Отецо, Правдиви, Убежище мое,
изпрати Светлината Си и Истината Си,
нека бъдат моят водител,
който ще ме отведе в Святото Ти Място, където живееш,
аз, от своя страна, цялостно Те обичам,
ще запазя клетвата си да изпълня словото Ти,
Свети Отецо, осъзнавам грешките си, греховете си,
пожали ме в Благостта Си
и в голямата Си Нежност
прости греховете ми, пречисти ме, Господи,
бъди моят Спасител, възобнови ме,
запази духа ми верен на Теб и в готовност,
предоставям Ти волята си и Ти се предавам,
приемам да съм Твоя табела,
възхвалявам Святото Ти Име
и Ти благодаря за всички благословии и за мира, който ми даде;
амин;
Васула отговори с тези думи:
Благодаря Ти, Иисус, за това, че ме водиш стъпка по стъпка. Ти се Светият ми Учител, който ме учиш с Oбич и търпение, който ме водиш, както водиш и другите да Те опознаем по-добре, да узнаем каква безкрайна Обич представляваш, никога не ни изоставяш, а винаги си готов да ни потърсиш, нас, които се бяхме загубили и да ни върнеш обратно при Теб. Никога не почувствах и най-малката грубост от Твоя страна или нетърпение, чувствах се само обичана. Даде Обич и Мир на душата ми. Ето кой си. Няма никога да Те напусна, Господи.
Нека се молим да можем да се отзовем на Обичта на Бога с признателност, вярност и предаване. Нека всички да станем Негови инструменти на мир и помирение. Нека да Го обичаме винаги, да Го почитаме и да Му се покоряваме и нека Светлината на Христос да светне в сърцата ни и в бъдещата Църква. Амин.
Библиография:
Произведения, които се споменават:
Святата Библия, New Revised Standard Version (NRSV), (Нова Ревизирана Стандартна Версия)
“След Смъртта”, Архимандрит Василий Бакоянис, Изд. Тертиос 2001 г.
“Прекрачвайки прага на Надеждата” Папа Йоан Павел II
“Идеята за святото”, Рудолф Ото
“Лъвът, вещицата и дрешникът”, К.С. Луис |
