Поетични красоти

Beautés Poétiques

в

Песента на Жениха

и в други текстове на Истинския в Бога Живот

Малко есе на различаване с помощта на стилистиката

от

Кристоф БИОТО

преподавател по съвременна Литература

На Васула, която Иисус нарича Свое Цвете.

В знак на дълбока братска обич.

Благодарности на майка ми, Франсоаз, на Кристин и Мишел, на Жан-Рене и Женевие, на Каролин, на Мари-Етиенет, на Вера, на Самуел, на Од, на Брижит и Жан-Мари+, на Мадо, на Люсиен и Мадлен, на Изабел и Жак, на Рене, на Жан-Жак, на Ани, на Дженифер, на Петер, на Никола, на Роберт, на Франсис и Дениз, които ме насърчиха и ми даваха ценни съвети, за да изведа на добър край този труд и неговото публикуване.

Парите, които ще донесе тази малка книга, ако би донесла, ще отидат в Домовете на Богородицата, Beth Myriam…

***

Иисус:  Вярваш ли в чудеса?

Васула: Да, вярвам.

Иисус:  Тогава го счети (Истинския в Бога Живот) за чудо.

10 май 1987

Вместо да заключаваме, че няма истински чудеса, тъй като има толкова лъжливи, трябва напротив да казваме, че има със сигурност истински чудеса, след като има толкова лъжливи и че има лъжливи поради това, че има истински.

Блез ПАСКАЛ

МИСЛИ

***

Поетични красоти

Това, което исках да направя

Поетичните красоти е малко есе на стилистично проникновение посветено в голяма степен на Песента на Жениха, една от главните теми на Истинския в Бога Живот. Тоест, в качеството си на специалист по езика, изследвам текста, използувайки лингвистичните инструменти, като реториката и различните стилистични похвати, за да покажа майсторството на художествените средства използувани от Автора.

Поетичните красоти искат словото да осветли вярата. Моето малко проучване е това на вярващ, убеден, че Бог говори в тези послания.

- Започвам като проверявам кохезията на текста и съгласуваността на речта, наблюдавайки по какъв начин различните етапи на речта биват сглобявани. Разглеждам, по-специално, преходите между параграфите. Оказва се, че Този, който води този дълъг разговор знае прекрасно къде отива.

- Убеден, че Бог “се инвестира” в Словото Си, разглеждам след това ритъма вътре и между изреченията. Обръщам внимание на явлението на повторенията, които структурират множество речи. Тези повторения са, в много отношения, показателни за темперамента и “настроението” на Оратора, в момента на неговото изразяване: едно разпалено Лице, винаги бързащо, и което иска да убеди своя събеседник. 

- Опитвам се да покажа, в третата глава, защо Словото е живо и откъде произтича, че четейки го, както толкова читатели са го казали, човек никога не се отегчава. Това е така, тъй като стилът, по различни начини – разнообразие в модалностите на изречението; поетическа инвенция на лични имена; полифонично използуване на цитата; промяна на събеседниците – постоянно се подновява.

- Правя доста дълго проучване на метафорите и на сравненията. Авторът на Песента на Жениха обича да се изразява чрез образи, едновременно прости и благородни, които се позовават на четирите елемента и трите царства на природата, (което преразглеждам), заредени с емоционални и културни конотации, със символична и педагогическа стойност. Господ ни говори като на деца, с простота. Тази дълга поема на Истинския в Бога Живот възхвалява също така, косвено, създаването на света. Елементарна поезия достъпна за обикновените хора и за учените, тя няма възраст и не принадлежи на никоя епоха, защото принадлежи на всички. Не разпознаваме в това Слово нашия днешен начин да говорим. Настоявам обаче на спецификата на този текст: неговия източен лиризъм и предпочитанието му към опозициите и антитезите, които се опитвам да обоснова.

- Посвещавам подробно проучване на съществителните, глаголите и качествените “хиперболични” прилагателни на текста. Всички тези екстремни думи помагат да бъде по-добре опознат и разбран Бога.

- Написах последната глава, защото открих много свободно писане, което заимства, без да ги имитира, някои от формите на известни жанрове, като Ренесансовото възхваление, но както правят големите създатели, тези форми биват подновявани и литературният жанр, откъдето са излезли, бива надминат.

*

Исках, посредством моята работа, да отдам почит на Автора на тези възхитителни страници; това е за мен Велик Артист, Поет, в пълния смисъл на думата, тоест Създател, който като всеки велик артист има Своя стил, Своето дихание, Своето въображение. Ако признаем, че този Артист е Богът, можем само да се вълнуваме, четейки Го, гледайки неочаквано да се появява “между редовете” блестящата Му личност: тази на Лице изпълнено с деликатност, наблюдател любуващ се на света и на съществата, които го населяват, който умее да съчетава благородство, оригиналност, яснота, с най-изтънчената простота. Словото Му е автентично и ако човек се спре на него не може да не бъде поразен от майсторството, взискателността и красотата на речта Му, от първата до последната страница.

В този смисъл, чрез това малко проучване, разумът може да твърди – по мое мнение – че осветлява вярата.

I

Предговор

“Случайността е синоним на Бога, когато Той не иска да се подпише” ни казва един френски писател, Теофил Готие, и е достатъчно да прочетем наслуки няколко страници, за да разберем, че Истинският в Бога Живот е красив текст – текстът на Артист... Но дали Истинският в Бога Живот може да бъде отворен наслуки?...

Не е трудно да се предвиди, че с течение на времето, други артисти, но с по-малък размах, - вярващи или невярващи, християни или нехристияни – отривайки го, ще възхвалят един ден очевидната красота на това произведение.

Тъй като Господ говори в това произведение, което е Неговото, Истинският в Бога Живот е красив... и точно тази красота е важно за мен да разгърна пред твоите очи, читателю (читателко), ако искаш да се покажеш малко поне търпелив(а) и настойчив(а). Подобна красота е в очите ми подписът на нашия Господ върху Своето Произведение.

Това е, което вярвам, но също така това е, което прочетох в Истинския в Бога Живот. Това проучване е на един вярващ, който иска да помогне, давайки свидетелство по свой начин за това, което смята за истина.

I) Кратко описание на Истинския в Бога Живот.

Бихме могли да сравним Истинския в Бога Живот с катедрала, с голяма сграда на красота и образование. 

Истинският в Бога Живот е духовно училище. Тази обширна целокупност от книги, представя разговорите на нашия Господ с Васула. Ако искаме да се научим и да се наситим, Васула препоръчва да се следва редът на публикуване. Тези книги са преведени на повече от четиридесет езика и разпространени в целия свят.

Като катедрала, Истинският в Бога Живот има архитектура, и е произведение управлявано от Своя Автор. Той е също така училище, където, както във времето на катедралите, когато стените биваха изписвани и покривани със стенописи, всеки може да се научи да опознава своя Бог. Истинският в Бога Живот е учение. Катедралата е място за молитви и слушане, вярващите слушат своя свещеник проповедник. В изповедалнята свещеникът изслушва вярващите да му поверяват душата си – Истинският в Бога Живот е място за молитви и слушане: Иисус говори и Иисус слуша. Слушайки Иисус да се моли, Васула се учи да се моли, учи се да слуша; гледайки Иисус да я слуша, Иисус висящ на устните й, Иисус толкова внимателен, Иисус целият в слух, Иисус “с очи непрекъснато върху нея”, слушайки Иисус да й говори, Васула се учи да говори и да се изразява, преди да бъде изпратена в целия свят, подобно на гълъб и сърна. Тя не казва ли, на 6 май 1987, с трогателна наивност и почуда, относно една светлина, която не може да определи и в крайна сметка я описва като фина: “Дори това, което написах, поисках от Богa да ми помогне да изразя чувствата си, тъй като съм неспособна да го изразя.” По-късно тя признава, когато тъкмо е използувала дума, която не познава, като малка ученичка учудена от своя напредък, изпълнена с благодарност към своя Повелител, който й шепне в ухото думите: “Дори, когато аз самата обяснявам чувствата си, Бог ми ги диктува. Думата “фин” ми беше казана много силно, тъй като не се решавах да опиша тази светлина. Погледнах в речника за значението й, понеже не знаех…” 7 август 1987. Изживяването на Васула може да стане – нещо прекрасно – това на всеки читател, при условие, че този, който чете Истинския в Бога Живот приеме да остане в катедралата. Защото тази катедрала от “хиляда страници”, катедрала от думи и изречения, така прекрасно наредени и построени, за разлика от всички катедрали от камъни затваряни след 18.30 часа, може да стане, ако ние го желаем, нашето вечно пребиваване. Това е място на красота, кънтящо от ехото на Бога, където всеки може да избере да се установи трайно, дори когато като Васула, човек изпитва заоблеността на света...

II) Проект.

а) Избор на текстовете. Защо?

В тази обширна сграда, беше необходимо да се направи избор и беше избрана Песента на Жениха – но не единствено. Бяха подбрани и други текстове. Доколкото е възможно, ще бъдат възпроизведени. 

Песента на Жениха  има предимството да образува едно цяло, в степен дори да може да се отдели от останалата част на Произведението. Принадлежи на много по-обширна целокупност. Подобна е на едно от местата в катедралата, параклиса, хора, предния двор или криптата... Тя е централен текст в хора на катедралата. Въпреки че изглежда трудно да предприемем прочита на Истинския в Бога Живот по друг начин освен в хронологичен ред – ако наистина желаем да се възползуваме от неговото учение – можем да прочетем Песента на Жениха несависимо от останалото произведение. Това не означава, че прочитът ще бъде лесен! Но текстът има един вид автономия. Затова сметнах за интересно да работя върху текст, който съставлява единство и до който читателят, ако го желае, може да има лесен достъп. Проектът ми е да поставя предели на предмета на проучването ми, така че да дам на читателя цялостна представа, която да му позволи да осъзнае красотата, единството и съгласуваността на катедралата, която е Истинският в Бога Живот.

б) За какво става въпрос?

Песента на Жениха е текст с поетичен характер и както думата Песен изглежда го показва, това е любовна песен и военна песен, защото Женихът е също така Този, който ще завладее отново откраднатата невеста – колкото и парадоксално да изглежда. 

в) Какво следва да докажа? Бог, Автор на Истинския в Бога Живот?

Това проучване допринася скромно, такава е моята амбиция, в процеса на различаване протичащ се в цялата Църква, и към който Нейните официални органи ни приканват, свещеници и миряни, поне ако вярваме на изявленията на отговарящия за Доктрината на Вярата. Не става въпрос, от моя страна, да богословствам, да се поставя на мястото на богословите, и да кажа дали писанията на Истинския в Бога Живот са в съответствие с учението на Църквата – други се занимават с това. Въпросът е да бъдат обмислени тези писания под друг ъгъл, литературния ъгъл, и да се каже дали жена като Васула, чиито живот ни е известен, би могла да ги напише. На 2 ноември 1997, Иисус пита Васула:

“ако казваш, че цялото това божествено Дело произхожда от подсъзнанието, тогава обясни Ми умението и ученията на тези писания, произхождащи от човек без никакви познания дори най-елементарен катехизъм;”

Поставям същия този въпрос, променяйки думите: “... обясни ми тогава майсторството и красотата на тези писания произхождащи от човек, който никога не е писал.”

Казвам, че намерението ми не е да богословствам. Да говорим за Бога, не означава ли, че започваме да богословстваме? Ако приемем, че подобно на г-н Журден с прозата, богословствам, какво имам да кажа за Бога? Казвам, че Иисус е жив, чувствителен, нетърпелив да ни спаси; и че Иисус е красив, че Словото Му е красиво, То е на Артист, поетично, плодородно, разнообразно. Не казвам нищо ново. Стилистиката е полезна само ако води до смисъла. Да се отиде до смисъла, когато разглеждаме процесите, чрез които се разгръща Словото на Бога, води ли ни неизбежно до богословстване? Излишен въпрос! Важното не е ли, че не казвам нищо, което Църквата не учи? Проектът на това, което предприемам е без съмнение смел; това, което казвам за Самия Бог не е. Не виждам къде, в проучването ми, бих могъл да бъда нежелателен за богослова. Няма да видя заплашващата вежда на моя брат богослова да се свъсва! Искам да помогна на своя брат да се очарова още повече от това, което чете в Истинския в Бога Живот! Не искам да говоря вместо него. Искам да кажа нещо друго, по друг начин, с други методи. Ако стане така, че на места,  богословствам, както това може да стане с богослова да прави стилистика и при г-н Журден проза, моето богословие не е никак дръзко. Не съм богослов. И го зная добре това!

Написах това проучване, повтаряйки си често, че ако текстът на Истинския в Бога Живот беше лошо написан, стилът беден, със сигурност щяха да кажат: “Виждате ли, Васула е неговият автор, стилът й я предаде, тя – в краен случай! – е възможно да е “вдъхновена”, но тъй като не знае да пише, тя непременно е авторката на това, което се стреми да вмени на Бога”. Щяхме да обърнем страницата.

Но ето, текстът е красив. Текстът е добре написан. Текстът е дори потресаващ. И, съществен момент, Васула казва, че не е тя авторката му, а, о какво чудо, Иисус. И на това място се намесва “специалистът по езика”, който наистина иска да разбере дали текстът принадлежи на лице умерено образовано или на Артист, който владее напълно Своето изкуство. Този е моят принос.

На Васула, която обмисля, на 10 май 1987, дали този труд произхожда от нейното подсъзнание, Иисус отговаря:

“остави Ме да ти кажа веднага, че никога не би могла да свършиш цялата тази работа сама!”

И добавя:

“-Βярваш ли в чудеса?

-Да, вярвам.

-Τогава го счети за чудо, обичам те;” (10/5/87)

1) Но първоначално, нека се запитаме кой, освен Иисус или Васула, би могъл да напише тези 16 тома в проза. Някой! Защо, в продължение на 14 години, измамата не е разкрита? Как е възможно някой, когото никой не познава, освен Васула, без съмнение, може да пише в сянка толкова дълго, без да блесне накрая истината? Как е възможно да е авторът на текст, и да се крие зад Друго Име?

2) Нека приемем, че Васула е наистина авторката на тези хиляда страници. Как е възможно такова чудо? Защото в крайна сметка, тя никога в живота си не е показвала и най-малкия литературен талант. Не е имала, също така, необходимото обучение да напише Истинския в Бога Живот. Тя не е била чела дори Библията, от която, обаче, Авторът черпи повечето от Своите картини. Човек може със сигурност да бъде “вдъхновен”, но не може да стане поет от един миг в друг. Внезапното излюпване на литературния гений, в напреднала възраст, без да са съществували някакви опити отпреди, е безпрецедентно. Накрая, какво би донесло на Васула такава измама? Известност? Щеше да я придобие по по-добър начин, ако се провъзгласяваше, че е авторката на Истинския в Бога Живот, защото текстът е красив. Но тя се отказва от авторските си права. Докато днес Васула живее в самолетите и “прави обиколка на затвора си”, тя продължава все още да пише и да пише добре! Ето един писател, който, за да пише, за разлика от повечето, не е необходимо да “остане в стаята си”.

г) Ограничения и граници: невъзможен подход? 

Тези доводи не са убедителни. Нека тогава прочетем следващите страници, за да се убедим, поне, че Авторът на това Произведение е действително голям Артист. И нека се запитаме, след това, чрез каква сила и по какъв начин този Артист може да бъде Васула.

Приятели, които четат това проучване ме упрекват, че минавам от факта, че текстът на Истинския в Бога Живот е възхитително построен – което за тях е неоспоримо – за да докажа, че Бог е неговият Автор. Бих казал накратко: тъй като този текст е красив, Бог е непременно неговият Автор. От моя страна това щеше да бъде проява на сила и известна интелектуална непочтеност. Забравят една подробност: не съм аз, който настоява, че Бог е Авторът на Истинския в Бога Живот; това е написано вътре. Аз само се съгласявам с това, което е написано. Второ, опитвам се да проверя в каква степен не е изобщо невъзможно Бог да е наистина Авторът на Истинския в Бога Живот, имайки пред вид това, което знаем за самата Васула? Защо не вярваме на това, което ни се казва? Защо се противим? И преди всичко, защо отказваме да прибегнем до упражняването на разума? Защо да не направим изповед на вярата?

Моите приятели ме упрекват също така, че използувам разума – целия този стилистичен анализ – за да докажа това, което тя не може да докаже. Ще се опитам тогава да докажа, чрез разума, това, което единствено вярата би позволила да кажа, че Бог е Авторът на Истинския в Бога Живот. “Разум напразен и несигурен”, казваше вече Паскал на Декарт. Но това, което би доказъл разумът е, че текстът е добре написан, но трябва да оставим на читателя, вярващ или невярващ, свободата да повярва или да не повярва, че Бог е неговият Автор. Но бих искал да “принудя” читателя да приеме моето мнение. В крайна сметка, разумът не може да се опре на вярата. Щях да бъда много радикален. Би трябвало да се задоволя да кажа, че е възможно, в краен случай, да се докаже, че Истинският в Бога Живот е написан от някой друг, а не от Васула, и че е възможно това да е Богът, но, за да признаем, че Бог е непременно Авторът, трябва да имаме вяра, единствено вяра.

Разумът е безполезен и несигурен. Не казвам обратното. Ако моите приятели желаеха да ме чуят да им признавам това ограничение, ще го направя с удоволствие, още повече, че чрез вярата придобих убеждението, че Бог е Авторът на Истинския в Бога Живот. Но добавям, че ако човек има вяра, трябва да знае също така, че разумът осветлява вярата и че не е правилно да бъде отстраняван разумът под претекст, че вярата е достатъчна. Това означава да рискуваш да изпаднеш във фидеизъм. Не ми беше необходимо да мина през всички тези завои на стилния анализ, за да повярвам. Но във второ време вярата ме накара да прибегна до разума. Имах нужда от разума, за да задълбоча своите причини да повярвам и да потърся истината. Но тръгнах, както и моите прители, от вярата. Такъв е моят подход. Неизбежно е. Вяра и разум са обединени. Но вярата, която признава истината, предхожда разума.

Поради това, ако човекът, който не вярва не иска да се присъедини, няма да повярва повече преди, както и след прочита на този труд, безполезен и той. Поставям го, тогава, пред предизвикателството да ми каже кой е написал Истинския в Бога Живот...

Този труд дали се отправя по-скоро към онези, които се колебаят все още да “се качат”, които просто биха искали да повярват и се нуждаят да се опрат на рамото на разума?

Колкото до тези, които тръгват от принципа, че разумът не доказва това, което само вярата може да разкрие – че Бог е Авторът на Истинския в Бога Живот – нека не забравят, че разумът осветлява вярата.

III) Свободно и лично проучване.

Повтарям: това е стилистично проучване, а не богословско проучване. Не съм квалифициран да съдя доктриналното съдържание на Истинския в Бога Живот. Започвам от наблюдението на текста. Защото човек може да претендира, че е доктор по богословие, не може да претендира, че пише добре.

Какво представлява стилистиката? “Това е, както казва Petit Robert, практическото познаване на стилните особености (похвати, идиоми, и т.н.) специфични за един език. Това е научното изследване на стила, неговите процеси, неговите въздействия.” Не, стилистиката не е амбицията да бъде доказано, каквото и да е. Тя показва; тя свидетелствува. Тя свидетелствува, по-специално, за високото постижение. В светлината на стилистичното проучване, всеки може да извлече извода, който се налага върху него.

Трудът е непълен. Всеки, който се чувствува призован, нека продължи, допълни или поправи този труд. Вече не ми принадлежи. Не е достатъчен само един човек, за да направи анализа на поетическите красоти на Истинския в Бога Живот. Има хиляди работи, които предстоят да бъдат предприети и когато казвам хиляди, не преувеличавам! Просто исках да подтикна хората да прочетат Истинския в Бога Живот и да се хванат, след мен, на работа. Това е наш дълг, на нас, които познаваме малко езика, да се наведем върху текста и да го проучим.

IV) Да се работи върху превод: пречка или предубеждение?

а) Оригинален текст и преведен текст: вариранията.

Съзнателно избрах да работя върху превода на Истинския в Бога Живот. Когато го смятам наистина за необходимо, се връщам на оригиналния текст, който е английският. Но считам оригиналния текст достатъчно мощен, за да мине през превода.

Преводът е добър. Този превод има голямата заслуга да е “прилепен” за текста и да му е верен – което е рядкост – ще обясня в какво и защо. Практиката ми във връзка с друг жив език освен френския ми позволи да констатирам какви свободи, понякога опасни, предприемат преводачите по отношение на оригиналния текст.

Трябва обаче да представя накратко оригиналния текст и да посоча известни особености, които могат понякога да изненадат, но лесно могат да се обяснят, ако се вземе пред вид харизмата на Васула. Ако не го направя, биха ме заподозрели, че искам да “идеализирам” Истинския в Бога Живот. За мен, това е литературно произведение, въпреки че е на английски, текстът не е лишен от несъвършенства. Истинският в Бога Живот, на английски, както го знаят много добре англоговорящите читатели, съдържа, наистина, известни непохватности. Някои хора, обикновено злонамерени, вярват, че държат доказателството, че поради това Истинският в Бога Живот не произхожда от Бога. Но това ни кара да работим прибързано, защото означава да пренебрегнем харизмата на Васула. Трябва, в това отношение, да бъдем по-точни. Това не са грешките на Господа! А на инструмента, който Той използува, Васула, като предавателен център, център за излъчване и усилване, и преднамерено повтарям термините от графологическия анализ на почерка на Васула, под диктовката на Иисус, направен от Ж.А.Мюние, експерт по почерка към Парижкия Апелативен Съд. Този анализ се намира в сайта[1] на Истинския в Бога Живот. Предоставя първоначален преглед на харизмата на Васула. Цитирам графолога: Васула “е посредник като център за излъчване и усилване”. Поради това може да се случи, по различни причини, този “център” да бъде замъглен. Харизмата на Васула е сложна. Тя вижда и чува чрез видения и вътрешен говор. Понякога Бог движи ръката й, за да пише. В други случаи, първо се произвежда говорът и едва след това Васула пише. Но, за да бъде по-добре разбрано какво представлява харизмата на Васула, възпроизвеждам тук откъс от диалога на от. Лорантен с Васула:

- Но, що се отнася до тези послания, ръката ви движи ли се или е диктовка, която вие слушате?

- Диктовка е.

- Казахте, обаче, че ръката ви се движи по някакъв начин.

- Да, става едновременно. В началото, водеше ръката ми, без да диктува. Веднъж ми каза: “Бих искал да се научиш да чуваш гласа Ми, вътрешния глас.” И в разстояние на шест само седмици се научих да чувам гласа Му. Това е диктовка дума по дума. От време на време има непознати за мен думи и трябва да ги търся в речника.

- Съществуват ли думи на английски, които ви затрудняват?

- Да, съществуват думи, които не зная. Понякога, ми дава наведнъж цял параграф и трябва да изтичам да го напиша, преди да го забравя. Ако пропусна, ми напомня някоя дума.  

При тези условия, нормално е Васула да греши и да допусне, тук и там, някои граматически грешки. Васула забравя също да каже, че може да чува няколко думи в същото време. Истинският в Бога Живот е пълен с бележки от типа: “Чух също така тази и тази дума...”, което може да изненада, ако не знаем какво представлява дадена автентична харизма. Това пророческо послание, което е Истинският в Бога Живот, не се разкрива по абсолютен начин. Това Слово преминава през тялото. Бог преминава през човека и през неговото тяло. Васула трябва да чуе, да разбере, да презапише. Необходимо е време, внимание, съсредоточаване. Ако е уморена, бдителността й е и тя по-хлабава. Но случва се понякога, при определени обстоятелства – които читателят на Истинския в Бога Живот ще разпознае - Христос да е забързан... Във всеки случай е трудно да се поставим на мястото на един пророк и да разберем напълно как той или тя възприема Гласа на Бога.

Но посланието, ако е ясно и чисто, трябва все пак да бъде поставено във форма, да бъде изразено с думи, и се случва понякога човешкото несъвършенство, присъщо на нашата природа и на тази на един пророк, да го замъгли малко. И това е особено вероятно да се случи на Васула, която не е чист познавач на английския език, след като не английският е нейният роден език, а гръцкият. Трябва това да го подчертаем. Защото тогава можем по-добре да разберем, че Васула би могла да сгреши, презаписвайки Словата на Господа. Не трябва да считаме, че Васула не съзнава своето несъвършенство, и че това не я безпокои. Веднъж, действително, някой й казал, че тези писания (които не са нейни), съдържат и правописни грешки! Тя е първата, който се шокира от това, и разтревожена го казва незабавно на своя Господ. (Можем да си представим нейното объркване.) Този показателен епизод върху нейната харизма – от първостепенно значение, ако не искаме да се заблудим тежко относно Васула – се споменава на 7 ноември 1989:

“Господи мой, помогни ми да разбера, защо съществуват правописни грешки.

-Васула, те са твои, не са Мои; избрах те, защото си несъвършена и пълна със слабости;”

Този друг цитат доказва, че Господ всъщност съзнава, че използува един от най-несъвършените инструменти.

Нека не се преструваме, тогава, че го игнорираме.

На 25 февруари 1991, Васула казва в една бележка:

“Внезапно си помислих за правописните и граматически грешки, които на места допускам в тези текстове и си спомних какво беше казал Той по този повод на друга мистичка, починала вече, която е имала същия проблем.”

Иисус й отговаря:

“да, принуждаваш Ме, за да се доближа до теб, да се огранича в  граматическите ти познания, както и в ограниченото ти познание на думи; о, да! крайно несъвършена си като инструмент.”

И въпреки това, Господ е доволен и го запазва, и ще видим, че в заключение го кара да напредне! Евангелието на свети Марко не е ли написано на груб гръцки, специалистите по старогръцки език са съгласни; речникът му не е ли този на всекидневието: мисълта на Марко не е ли обаче много развита? По този начин, дори това да не се харесва на хората увлечени от съвършенство: Истинският в Бога Живот не е даден на перфектен английски, точно както Евангелието на свети Марко не е написано на перфектен гръцки. Най-изключителното е, според нас, които прочетохме отчасти това произведение на английски, че True Life in God запазва, въпреки всичко, своята поетическа красота и цялата си емоционална сила. Писането е красиво противно на всички очаквания! Но ако True Life in God не е написан на най-чистия от езиците, нищо не забранява на неговия преводач и на Васула, която сътрудничи постоянно с него, да подобри френския превод.

Накрая, трябва да спомена две съществени разлики с оригиналния текст:

- противно на френското издание на Parvis, към което препращам читателя, и върху което аз самият работих, оригиналният текст на Песента на Жениха не съдържа винаги параграфи. Параграфите, които в превода служат за изясняване на текста, не са обаче направени от издателите, нито напълно от преводача, а от самата Васула. Именно тя, в момента на публикуването, се намеси, за да поиска да бъдат въведени нови страници, уверено и бързо, както казват онези, които я бяха видели да го прави, преводачът по-специално, който ми даде тези информации, които нямат нищо поверително. Васула, която говори свободно френския, желае да проверява дума по дума превода – до определянето на параграфите... което няма следователно нищо произволно нито, преди всичко, изключително човешко. Под действието на Светия Дух Васула указва на своя преводач кога трябва или не да се мине на нов ред. Под действието на Светия Дух Васула преглежда превода и поставя във форма текста на Истинския в Бога Живот. Преводът на френски, следователно, е внимателно наблюдаван, чрез Васула, от Самия Бог.

- пунктуацията на френския превод не съвпада с пунктуацията на оригиналния текст. В английската версия, правилата за пунктуация са буквално нарушени. Това всъщност е много интересно, и заслужава отделно проучване, което аз не мога да направя, поради това, че се придържам към превода. Преводачът, в сътрудничество с Васула, за по-голяма яснота и за да улесни разбирането на текста, отстранявайки всичко, което може на пръв поглед да възпрепятствува разбирането на Истинския в Бога Живот, е заменил запетаите с точки. Но синтаксисът остава непроменен! Ще говоря отново, когато му дойде времето – върху текста на Страданието, особено. Ето къде този превод, въпреки малките си разлики, които трябва да отбележа, остава верен на текста. Това е важното.  

Трябва да предупредя онези, които биха сметнали, че Истинският в Бога Живот е устно писане и затова с детска простота, както можах да чуя. Английският текст би изглеждал, поради това, при първо прочитане, по-малко подреден, по-малко структуриран отколко превода на френски. Преводът отнема, без съмнение, от текста малко от неговата спонтанност. Както казахме, преводачът не възпроизвежда на френски грешките на Васула, които съществуват на английски. Васула, която много внимателно препрочита текста на френски, и чрез Васула, Иисус, нямаше да го позволи. Докато на английски Васула можеше да разчита само на себе си, на френски тя получава помощта на преводач. Всеки превод е, също така, предубеждение. Бихме могли да разискваме до безкрайност за направените избори. Някои са за, някои са против. Никога не се стига до съвършенство. В действителност, текстът на Истинския в Бога Живот на английски не е по-малко подреден, нито по-малко структуриран от френския текст.

Той е подреден и структуриран по различен начин. Английският текст ни кара по-лесно да мислим за дълго изливане. Това изливане е потокът на задушевен разговор, където уважението към правилата на пунктуацията не е вече от значение. Но ако се вгледаме внимателно, това дълго изливане има своите правила и пунктуация, и колкото и да е различно не съотвествува по-малко на някои константи. Това е друга пунктуация, с други правила. Нищо не е по-произволно от пунктуацията, която не е кодифицирана от толкова дълго време... Във всеки случай, английският текст няма нищо общо с “анархично или безредно” изливане, което имитира случайния поток на устния разговор! Това го чух. Не е вярно. Преводът дава на писането по-класически вид, по-стегнат, защото преводачът е отделил думите и изреченията по ред съответствуващ повече на нашите писмени правила.

Но True Life in God не е въпреки всичко бързата стенография на устния и свойствен разговор, от който френският превод би направил литературен текст. Френският превод не е подобрил текста! Той се е “прилепил” за него, колкото е възможно повече. Има хора, които твърдят, че френският превод “подобрява” на драго сърце английския текст с цел да допълни оригиналния текст. Накратко, True Life in God щеше по-добре да е преведен, отколкото написан... Щеше ли преводачът да преведе, също така, грешките в правописа, синтаксиса или граматиката, допуснати от Васула, с единствената цел да бъде стриктно верен на оригиналния текст, когато може да бъдат поправени нейните несъвършенства, след като тези грешки не са на Христос, а са в резултат на слабостта на Васула, най-несъвършения инструмент, който Господ преднамерено използува? Разбира се, че не!

Ако можем да подобрим текста на френски, там където има грешки в английския правопис, синтаксис или граматиката, нека не се лишаваме. Изискването за вярност към оригиналния текст не се намира там. Преводачът го е разбрал много добре. Преводът иска да е верен, в смисъл, че преводачът се отклонява възможно най-малко от оригиналния текст, знаейки, че Васула ще прочете отново текста на френски дума по дума и ще го поправи отвътре, тоест, вслушвайки се в Гласа, който й говори. В действителност, далеч не бих вярвал, че текстът на френски, си възвръща по този начин своята оригиналност и защо да не го кажа отново, своя произход. Както твърдят някои автори, които говорят свободно френски, пишат на своя майчин език (мисля по-специално за Милан Кундера), “напълно ревизираният от автора превод (макар че Васула не е авторката!) има същата стойност на автентичност, както писменият текст в оригиналната версия”. С други думи преводът на True Life in God осигурява на Истинския в Бога Живот второ раждане. Истинският в Бога Живот е верният превод на True Life in God, но с оглед на всички тези ревизии, с които се ползва, чрез Васула, и с всички различия, които го карат да понесе поставянето на параграфи и новата пунктуация, текстът е едновременно различен и нов. Друг и подобен.

Това е, което за мен е важно да обясня, дори и да изглежда парадоксално. Преводачът никога не би могъл да постигне този резултат, ако първоначалният текст не му го позволяваше. Трябва да бъдем логични и впоследствие да признаем и да помним, че преведеният текст е богат с богатствата на оригиналния текст на Истинския в Бога Живот.

Съществуват много начини да се представят плодове на поднос. Ако няма плодове, няма какво да се поднесе.

б) Представяне на стилистичните фигури.

Фактът, че Истинският в Бога Живот е превод, пречи ли ми да направя стилистично проучване на френски? Беше ми зададен въпросът. Той е основателен. За проучване на университетско равнище, отговорът е да. Това щеше да изисква, поради интелектуална взискателност, да прибягвам постоянно до оригиналния текст. Не го правих систематично. Защото, ето, не възнамерявам да представя този труд в Университета.

Смятам за по-сериозно, знаейки малко английски, че езиковите факти, които разглеждам тук, от един език на друг, не се различават в степен че уж “предавам текста” – известният аргумент за анти-превода!

а) фигурите на смисъла са универсални, особено тези, които разглеждам: метафора, синекдоха, хипербола, алегория;

б) фигурите на конструкцията са построени по различен начин, разбира се, но намираме техния еквивалент на френски, перифразата остава перифраза, хиазъмът хиазъм, антитезата антитеза, анафората анафора, епифората епифора; те са преведени!

в) фигурите на мисълта се намират във всички езици: олицетворяването, хипотипозата, особено.

Всичко това се превежда. И преводачът на Истинския в Бога Живот е достатъчно умел, за да забележи тези фигури и да ги преведе, като остава възможно най-близо до оригиналния текст. Имайки пълно доверие в преводача, зная, че полученият резултат на френски отразява най-точно, най-стриктно, най-вярно това, което е написано на английски език.

Не правя проучване на евфонията; не проучвам играта на звуковете, нито на стъпките, нито на акцентите нито на интонацията на текста. Едно такова проучване може да бъде направено, това е вярно, само на английски. Други ще го направят. Желателно е.

И ако правя проучване на ритъма, това става като се придържам изключително върху изграждането на изреченията и последователността на изреченията. И в това отново се доверявам на преводача, който под погледа на Васула спазва реда на изреченията така, както се съдържат в оригиналната версия. За разлика от други преводи, текстът не е “преработен”: нищо не е извадено, нищо не е добавено. Изреченията са останали на своето място, това ми позволи да проуча структурата и да наблюдавам как те са организирани, следвайки в това, колкото е възможно по-близо, английския синтаксис.

в) Липса на ирония: липса на злост.

Съществува въпреки това една фигура на смисъла, чиято липса в рамките на Истинския в Бога Живот е доста красноречива, за да не я споменем. Това е иронията. В целия Истински в Бога Живот, това е факт, от който не можем да открием и сянка. Няма нищо по-изненадващо. Тази стилна фигура произтича от изкуството, в най-висока степен, на злостта. Това е оръжието на дявола. Иронията се разпознава от това, че този, който говори казва обратното на това, което мисли, но с такъв тон или в такъв контекст, че подсказва на този, който го слуша, че не мисли въобще за това, което казва. Иронията е подигравателна; тя е смешна; тя е духовна; тя е хаплива, язвителна, разяждаща; но в крайна сметка, е жестока.

Тя няма място в Истинския в Бога Живот. Обич, само Обич. Както Иисус пита Васула, на 30 юни 1987:

“усети ли въобще през цялото това Мое напътствие следа от злост от Моя страна?

И Васула да отговаря: “Не, нито следа, Господи. Никога.” Което е вярно и днес все още, когато Истинският в Бога Живот продължава да се пише.

Истинският в Бога Живот, както се убеждаваме, е Послание на обич и красота. Нито едно изречение, нито една дума не са написани, за да причинят зло, да ранят, да уплашат или да уредят сметки.

Обичта направи себе си изкуство.

II

Общ преглед

на Песента на Жениха

Кохезия на текста

Съгласуваност на речта

Подобно на иконите, които украсяваха някога олтарите на църквите, Песента на Жениха е триптих, който включва три части.[2]

I) Първата посветена на Отеца;

II) втората на Сина;

III) третата на Светия Дух.

За какво става въпрос в тези текстове? Какъв е техният състав? Имат ли цялостна структура? Изглежда ли логична? Какви теми осигуряват тяхното развитие? Как са организирани? Как са изразени? Свързани ли са един с друг? Всичко това има ли смисъл?

Това са въпросите, на които ни се стори, на първо място, важно да отговорим.

Ще проверим, че Този, който води този дълъг разговор с Васула, знае прекрасно къде отива.

За какво става въпрос в текстовете?

I) Песента на Отеца.

Първата част на Песента на Жениха, Песента на Отеца, съдържа 68 параграфа в 39 страници.

В това дълго слово се отчертават 5 основни теми:

1) От 1ия до 24ия параграф, Отецът пита Васула дали иска да стане Негов инструмент за спасителния Му план за света.

2) От 25ия до 29 параграф, Отецът кани всеки човек да се върне при Него.

3) От 30ия до 43ия параграф, Отецът пророкува духовно възраждане.

4) От 44ия до 55ия параграф, Отецът пророкува царуването на Обичта.

5) От 56ия до 68ия параграф, Отецът потвърждава Васула като Негова вестителка.

Отправянето към Васула, това е факт, отваря и затваря словото на Отеца. Бог пита Своята дъщеря дали тя приема своята мисия. След като веднъж получава уверението за нейната вярност, Отецът разбулва Своя план: кани света при Обичта и пророкува завръщането на Обичта. Но това, което веднага поразява е самата структура на словото, която оставя да бъде видяно, че божественият план зависи първо и преди всичко от Васула.

Трябва да отидем по-далеч и да видим по-подробно различните “времена” или “моменти”, които маркират това слово.

- 1и момент: Бог, Отецът, се обръща към Васула. Установява това, което изглежда един вид обратен паралел между ситуацията на света днес, и тази на Васула вчера. Васула е била вчера така, както светът е днес – невярна на Бога, така светът ще бъде утре това, което днес е Васула – свят завърнал се при Бога. Васула трябваше, накратко, да предшества света, за да стане инструментът на завръщането при Бога. Бог я призовава към святостта  и се радва, че тя прие да се отзове на призива Му. (Това изглежда очевидно, но не е лесно да бъде открито при първото прочитане, това е непрекъснатото отиване и връщане между миналото, сегашното и бъдещето, да, един вид “диалектика” на времето, като че ли за Васула, към която се отправя това слово, силата да се изправи пред настоящето бива извличана едновременно от напомнянето за миналите благодеяния на Бога към нея – нейната промяна – и обещанието за бъдещето щастие – завръщането на целия свят при Бога.)

- 2и момент: Отецът се обръща по-конкретно към читателя, когото кани в бащинското Си Сърце. Ако читателят се отзове на призива Му, Бог му обещава цяло духовно пътешествие.  

- 3и момент: Отецът пророкува възраждане. Благодарение на Васула, Той ще осветли света с Произведението Си. Обещава ново “разлистване” и предупреждава онези, които отказват да Го чуят.

- 4и момент: След като определя Обичта, Отецът оповестява “нова пролет”: царуването на Обичта, което ще се осъществи чрез Изливането на Духа. Кани всеки един, очаквайки, да се подготви чрез покаяние.

- 5и момент: Васула отново бива подканвана да стане вестителка и е потвърдена от Бога в тази роля. Съвети, предупреждения, насърчавания, молитви и благословии й биват давани.

II) Песента на Сина.

Втората част на Песента на Жениха, Песента на Сина, съдържа 44 параграфа в само 27 страници.

В това слово, най-краткото от трите, се открояват 6 етапа. Използувам преднамерено думата етап, а не думата тема, защото Иисус кани Васула да пътува във вътрешността на Личността Му. Думата етап ми се струва затова по-уместна.

1) От 1ия до 6ия параграф, Иисус кани Васула в оттегляне или поклонение в божественото Му Сърце. 

2) От 7ия до 10ия параграф, Иисус дава определение на Сърцето Си.

3) От 11ия до 14ия параграф, Иисус кани отново всеки един да дойде в Сърцето Му.

4) От 15ия до 19ия параграф, Иисус подновява поканата Си към Васула да дойде в Сърцето Му и да Му даде в замяна своето.

5) От 20ия до 40ия параграф, Иисус кани още веднъж Васула на оттегляне и поклонение, този път в Тялото Му.

6) От 41ия до 44ия параграф, Иисус кани Васула, за последен път, в Сърцето Си и я насърчава да продължи Делото Му.

Словото на Сина се характеризира от неговото тематично единство: Сърцето и Тялото на Иисус са в центъра на цялото Му послание. От друга страна, това, което се възвръща по монотонен начин, е поканата на Иисус да дойде да престои в Него.

Нека разгледаме подробно.

- 1и момент: Иисус кани Васула на оттегляне или поклонение в Своята Брачна Стая, тоест в Своето Сърце, което представя като съкровище.

- 2и момент: Изброявайки, Иисус определя характеристиките на Своето царско Сърце и казва с какво може да бъде сравнено.

- 3и момент: Иисус кани отново всеки един да дойде в Сърцето Му: Сърцето Му е, което дарява Царството. И идвайки в Сърцето Му, това Му дава възможността също така да си почива.

- 4и момент: Иисус кани още веднъж Васула да “се наведе над Сърцето Му” и да Му предостави своето, като възнаграждение за работата й. Сърцето на Иисус е почивката на Васула и сърцето на Васула и на всеки, е за Иисус източник на утеха и наслада. От 19ия параграф, можем само да се възхищаваме на умението, с което Иисус подготвя Своя читател за възхвалението на мистичното Му Тяло: наистина, казвайки, че ръцете Му посрещнаха сърцето на Васула, която също Му беше дала ръцете и краката си, Иисус уверява за прехода между тялото на Васула и Неговото собствено Тяло.

- 5и момент: За пореден път Иисус подновява Своята покана за оттегляне и поклонение, но в Тялото Си – и Тяло, което води до Свещеното Му Сърце. Иисус предприема възхвалението на мистичното Си Тяло, в Което тялото на Васула се намира едновременно прегърнато и вградено. Той води Васула през основните членове: Краката; Ръцете; Устата; Устните; Очите; Ушите. (Специално проучване беше посветено на тези възвишени страници.)

- 6и момент: Иисус, за последен път, кани Васула на оттегляне в брачната Си стая – Своето Сърце – в която поклонението в Тялото Му я отведе и й казва, че иска от нея да разпръсне “сладкото благоухание” на Неговите слова.

III) Поемата на Светия Дух.

Последната част на Поемата на Жениха, Поема на Светия Дух, не съдържа по-малко от 41 параграфа в само 34 страници. Съдържа 5 прекъсвания, било защото Светият Дух оставя Васула да се върне при “домакинските й задачи”, било защото Васула е била вдъхновена да Му се помоли.

От това дълго слово на Светия Дух се открояват много ясно 7 големи теми, които ще обобщя:

1) 1и параграф: встъплението.

2) От 2ия до 9ия параграф, Духът пророкува царуването на Неговата Светлина.

3) От 10ия до 15ия параграф, Духът учи Кой е.

4) От 16ия до 19ия параграф, Духът пророкува Духовната Си Венчавка.

5) От 20ия до 30ия параграф, Духовната Венчавка – тоест текста, който четем! – трябва да позволи на хората да разберат и да опознаят по-добре Бога.

6) От 31ия до 41ия параграф, Духът оповестява изливането на духовните благодати.

7) От 39ия до 41ия параграф: Духът определя Истинския в Бога Живот като учение.

Възможно е все още да не схащаме добре съгласуваността в това слово като цяло. Затова ще уточня:

Виждаме вече, че всичкото това слово се отнася до бъдещето. Става въпрос, като цяло, за пророчество – обещание:

- 1и момент: Това е преамбюлът, Светият Дух оповестява откровение, “темата Му” и уточнява, че то не се отнася само до Васула.

- 2и момент: Духът подтиква хората да се подготвят за царуването на Неговата Светлина. Текстът има ясно пророчески акценти.

- 3и момент: Пророчеството се прекъсва. Забелязваме, че Духът преди да го продължи, иска да се представи и да каже отново Кой е, в какво се състои Неговото действие. (Изглежда не иска да остави никакво двусмислие върху идентичността Си и ролята Си, сякаш че, за да проумеем Неговите планове, трябва да минем през тези напомняния.)

- 4и момент: Правейки това, пророчеството продължава, и това, което в началото беше оповестено във 2ия момент на словото Му като царуването на Светлината, се уточнява и взема името на Духовна Венчавка. Царуването на Светлината, това накратко означава, че Духът позволява Бог и човекът да станат притежание един на друг – като съпрузи.

- 5и момент: И Духовната Венчавка, това е тази Песен на надежда и обич, която ще позволи на хората да разберат и да опознаят по-добре Бога. Това е спасителен план за цялото човечество, а не само за Васула.

- 6и момент: Духовната Венчавка ще се състои в изливането на благодати и божествени дарове, за които Васула е вече предзнаменователен пример.

- 7и момент: Повтаряйки аргумента от преамбюла, Светият Дух нарича духовната поема, който прочетохме и която завършва с Неговото Слово, Песен на Жениха. Това наименование, явно, отгласява това, което е било оповестено за брачния съюз между Бога и хората. Цикълът се затваря.

Словото на третата част в Поемата на Жениха, следва съвършена логика. Прави впечатление неговият характер, едновременно експанзивен и прогресивен. Необходимо е все пак да се прочете внимателно текстът.

За тази трета част, ако искаме да проникнем в Мъдростта на Автора, трябва да се спрем повече, както на прогресията така и на последователността на идеите.

Лицето, което говори е педагог, “някой, който води”, ако искаме да вярваме в етимологията на думата. Този Педагог има присърце да заведе на етапи Своя ученик, Своя читател, в откровението на Духовната Венчавка – с благоразумие и яснота – така че да бъде разбран от него. Този Педагог не се колебае да напомни, в разгара на пророчество, под формата на един вид оправдание, че Той е Светият Дух и какво означава да е Светият Дух за Себе Си и за ученика Си, какъвто е станал Неговият читател. Прекъсва за миг словото Си с единствената грижа, оправдана, да напомни Кой е. Mutatis mutandis (с необходимите промени), Духът актуализира предположенията необходими за разбирането на Неговото пророчество. Подходът Му е предпазлив, методичен, прогресивен, дори грижовен.

Като че ли Духът, оставяйки грижата върху интелигентността на читателя, не подчертава Своите преходи. Ако Авторът действува чрез заобикаляния и постепенно, с чисто педагогическа загриженост, прави го “на пръсти”, деликатно, с лекота!

Също така, ще бъдем поразени от реда, с който се следват различните въпроси, които всеки внимателен читател си задава в един или друг момент на своя размисъл, и на които Светият Дух отговаря последователно с точност и яснота.

Този текст, следователно, отговаря на нашите очаквания, като се опитва да задоволи, както нашия интелект, така и нашия разум.

*

Оправдани ли са параграфите?

Тази част на проучването ми няма да е нито най-приятната нито най-лесната за четене… Но е необходима. Работя върху френското издание на Parvis на Песента на Жениха.

1) Тъй като знаем, че разделянето на параграфите, е в крайна сметка, дело, не на издателите, нито дори на преводача, а всъщност на Васула, която трябва да вярваме, че е вдъхновена от Светия Дух, струва ми се важно, работейки върху едно от трите слова на Песента на Жениха, - избрах Песента на Духа – да проверя дали организирането в параграфи е оправдано и по какъв начин е оправдано; струва ми се важно да разберем как се преминава от една идея към друга.

Можем ли наистина да говорим за единство и съгласуваност? Този е въпросът, на който възнамерявам да отговоря положително.

Поради това трябва да проуча последователността на темите.

Искам да покажа, при условие, че навлезна в подробности – без да уморявам много читателя, на когото благодаря, че е толкова търпелив! – тоест, разглобявайки артикулациите на текста, логичния път, по който са осигурени преходите от един параграф в друг, и така да бъде показана съгласуваността и единството му.

Организирането на писмена страница в параграфи никога не е оставено на случайността. То е носител на смисъл. Поставянето на нов ред обозначава, всъщност, смяна на цел. И един параграф е, в действителност, изречение или поредица от изречения, която има единство.

2) Но в кой момент избираме да сменим параграфа?

Според всяка добра граматика, в момента на “преминаването”:

- от една тема в друга: тогава говорим за тематична промяна;

- от едно описание в друго (както това се случва, от преминаването от описателно в разказно, или от разказно в аргументативно): говорим за жанрова промяна (жанрова произхожда от жанр: ще настоим върху преминаването, например, от разказвателен в описателен жанр...);

- от един разказвателен етап в друг: и говорим за разказвателна промяна (можем да преминем от първоначалното положение на един разказ към приключение или от приключение към премахване на приключението);

- от един аргумент в друг: говорим за аргументативна промяна;

- накрая промяната на събеседник може да състави друг фактор: говорим за повествователна промяна.

Внимание! Съветваме читателя, за да извлече пълна полза от прочита на редовете, които следват, да се снабдят, в една ръка настоящия труд, в другата Песента на Жениха отворена на страницата на “Песен на Духа” – в противен случай интересът към подобно четене рискува да се окаже много ограничен.

Читателят, също така, е свободен да го игнорира!

Цялото това проучване ще позволи на читателя да констатира до каква степен този текст е жив и разнообразен.

I) 1ият параграф: преамбюлът.

II) 9те първи параграфа: Царството на Светлината.

- Преходът от 1ия към 2ия параграф става едновременно върху описанието и смяната на събеседника. Докато Васула е събеседникът на преамбюла и видът на изречението е декларативен, Духът, веднага от следващото изречение на новия параграф се обръща не само към Васула, но към цялото човечество, което беше споменал в предишния параграф; видът на изречението, който отваря този нов параграф е повелителен. От друга страна, текстът на словото се ориентира прогресивно към разказа – разказ в бъдеще време, както подобава на пророчество. Когато жанрът на текста варира, говорим за жанрова промяна.

- 3ият параграф доказва последствието от изливането на Светлината, това е преходът от един разказвателен етап в друг.

- Същото е с 4ия параграф, с изключение на това, че преходът от един етап в друг става посредством наречието за време Тогава.

- 5ият параграф бележи прекъсване от повествователен и жанров вид: Духът се обръща към Васула; и от разказвателен вид поради внезапното завръщане при ситуация на повествование отбелязана чрез наречието Днес, дори ако пророческият разказ, няколко реда по-долу, подновява и се обръща отново към цялото човечество.

- 6ият параграф идва просто да прекъсне разговора.

Първо прекъсване.

- 7ият параграф се обръща към Васула.

- Смяната на събеседник оправдава прехода от 7ия към 8ия параграф: получателят се променя, Духът се обръща към цялото човечество.

- Друга промяна на събеседник в 9ия параграф: Духът се обръща към Васула.

III) Параграфи 10и до 15и: Кой е Светият Дух?

- Преходът от 9ия към 10ия параграф е отново мотивиран от смяната на събеседника – човечеството, а не вече Васула – и видът на изречението – повелителен, а не вече декларативен.

- При 11ия параграф, събеседникът не се променя, Духът се обръща винаги към човечеството. Няма прекъсване, в този случай, а приемственост. Новият ред има тематична цел: в действителност темата на сърцето изложена в края на 10ия параграф – самата дума сърце осигурява прехода от един параграф в друг – се подновява и развива дълго в 11ия параграф. Превръща се в негова централна тема.

- 12ият параграф е последствието на това, което беше казано: човечеството се предава на Бога (събеседникът не се е променил). Промяната следователно и там е тематична.

- 13ият параграф показва за сметка на това, повествователно прекъсване. Духът се обръща отново към Васула.

Второ прекъсване: молитва на Васула.

- 14ият параграф съответствува на отговора на тази молитва.

Васула продължава своята молитва.

- 15ият параграф е по-развит отговор на втората част от молитвата на Васула.

IV) Параграфи 16 до 19: Духовната Венчавка.

- Преходът от 15ия към 16ия параграф е резултат още веднъж от тематическата прогресия. Това ново описание е всъщност последствието на предишното. Това е особено видно от обстоятелствения израз и така. От друга страна преходът става върху думата слава, обща в параграфите 15 и 16.

- 17ият параграф се обосновава от тематичното прекъсване. Докато в предишния параграф Светият Дух беше оповестил духовната Си Венчавка, в този, Той казва как да го постигнем.

- В 18ия параграф, темата отново се променя: Венчавката е обещана за всички хора, а не само за Васула.

- Нова тематична ориентация в 19ия параграф: Духът се пренасочва към Васула.

Трето прекъсване.

V) Параграфи 20 до 30: Истинският в Бога Живот или Духовната Венчавка.

- 20ият параграф отбелязва нова тематическа промяна: Духът се разкрива като Вдъхновителят на “мелодиите” изпени на Васула, тоест страниците, които четем.

- В 21ия параграф промяната е тематична, но и жанрова: Светият Дух се връща към миналото на Васула. Преходът беше подготвен в последното изречение на предходния параграф. Текстът става разказ.

- При 22ия параграф нова тематична промяна: Духът продължава Своето пророчество и разказът се проектира към бъдещето.

- Смяната при 23ия параграф е, този път, от повествователен и жанров вид: преминава се от декларативна модалност към повелителна модалност. Текстът е вид предупреждение.

- Нова тематична и жанрова смяна при 24ия параграф, Светият Дух отново се връща към миналото на Васула, посредством текст “по-скоро” разказвателен, за да припомни нейната промяна и кои божествени Слова я бяха породили.

- При 25ия параграф, нова тематична смяна, повествователна, жанрова: Духът се връща към ситуация на повествование, минава се от вида на декларативната фраза към повелителния вид. Напускаме разказа за призива.

- 26ият параграф е от голямо значение, темата отново се променя, тъй като Духът разкрива ясно, че този текст, който четем, е предназначен да разберем и да опознаем по-добре Бога. Това откровение е потвърдено от следния параграф:

- Наистина, въпреки че повествователят се променя – Духът оставя думата на светиите и ангелите – и преминаваме от проза към поема, този 27и параграф, като продължение на предишния, потвърждава и развива Словата на Светия Дух.

- 28ият параграф е обоснован от повествователното прекъсване, тъй като Духът взема отново думата, но, за да добави, че произведението, Истинският в Бога Живот, е породено от милостта на Бога. Васула отново е събеседницата.

- В 29ия параграф, има ново повествователно прекъсване, тъй като Духът не се обръща вече само към Васула, но към всеки човек “О! Радостно семе!” и обещава спасението.

Четвърто прекъсване: молитва на Васула.

- При 30ия параграф, Васула става отново събеседница на Светия Дух Той, за да отговори на Васула, напомня Своите минали благодеяния, можем да говорим за тематична и жанрова промяна, защото падаме отново в разказа.

VI) Параграфи 31 до 38: Изливането на духовни благодати чрез Истинския в Бога Живот.

- При 31ия параграф, Духът подканва да обичаме добродетелта – тема разработена по време на целия този предпоследен момент на речта. Текстът не е вече разказвателен, а обяснителен. Тематиката, още веднъж, се променя, с изключение на това, че божествените дарове, върху които завършваше предишният параграф го оповестяваха косвено. Ще вземем сериозно под внимание дискретността на прехода. Освен това, Духът вече не се обръща само към Васула, но към всички.

- В 32ия параграф, текстът става отново разказ; това е връщане назад; промяната е също така от повествователно естество, като Духът взема отново Васула за събеседница. Няма, в замяна на това, тематично прекъсване, след като думата благодетел осигурява дори прехода от единия параграф в другия.

- От 33ия параграф до 35ия, новият ред и промяната на параграфа ще бъдат мотивирани от загрижеността на Светия Дух да представи посочените благодетели. Ще ги регрупира и, така да се каже, ще ги “прегледа”. В същото време, позоваването на миналия живот на Васула позволява да бъдат измерени всички благодеяния. Васула остава събеседницата на речта, и текстът остава по този начин разказ. Така че за начало, Духът обсъжда търпението, надеждата и мъдростта.

- При 34ия параграф, умереност и постоянство.

- При 35ия параграф, силата “принцип на всички други добродетели”.

- При 36ия параграф, Светият Дух обобщава Своето дело във Васула. Очертава се нова тема обаче, която оповестява темата за следващия параграф: уверението за победата.

- При 37ия параграф, темата за духовната битка, подготвена от глагола побеждавам в предпоследното изречение на 36ия параграф, се налага.

- При 38ия параграф, нова тематична и жанрова промяна: Светият Дух се определя като Истината, източник на всичките добродетели; разказвателното дава път на аргументативното.

VII) От параграфи 39 до 41: В заключение. Истинският в Бога Живот: учение.

- При 39ия параграф, прекъсването е ясно повествователно – като този път Светият Дух се обръща към всички – и тематично, поради завръщането към ситуацията на повествование подчертана от думата Сега, с която започва параграфът. В този параграф текстът, който коментирахме получава наименованието “Песен на Жениха”.

- При 40ия параграф, предизвиквайки ново повествователно прекъсване, Светият Дух се обръща още веднъж към Васула – прекъсване в същото време тематично – за да я прикани към търпение.

Пето прекъсване: молитва на Васула.

- Накрая, 41ият параграф е мотивиран от последна тематична промяна, тъй като Светият Дух след като приканва Васула към търпение, в последен изблик на обич, я насърчава и успокоява.

III

Стилът на емоцията

В Истинския в Бога Живот, на 18 февруари 1995, Иисус напомня на Васула какво беше казал на света Гертруда, че фактът, че “говори за ударите на Сърцето (Cи), това беше запазено за модерните времена, така че, чувайки за тези неща, светът, остарял и охладнял в обичта си към Бога, да може да бъде възпламенен и наново стоплен.”

Тези слова на светицата, споменати в забележка от Васула, са извадка от Вестител на Божествената Нежност, едно от основните произведения на тази голяма мистичка. Истинският в Бога Живот ще отбележи осъществяването на това пророчество, в който Господ обещаваше на Гертруда, за края на Времената, да разкрие на света “ударите” на Свещеното Си Сърце, това, което Той счита за “Неизчерпаемо Съкровище”.

Много страници в Поемата на Жениха ни дават, в действителност, впечатлението, че чуваме биенето на Сърцето на Христос.

В ритъма на повторението

“Ела при Мен, за да ти дам дара на Обичта Си; запазил съм още много други дарове за теб, любима Моя; ела при своя Жених и Ми позволи да те внеса в Тялото Си, където заедно с Мен можеш приятно да се оттеглиш; ще те взема за ръка и ще те привлека в стаята на Сърцето Cи, където ще се прегърнем в обичта ни; в Обичта Cи ще възстановя и ще утеша душата ти с целувките на устата Си; ще те възстановя, засилвайки обичта ти; а ти, в тази обич, дори да е несъвършена, ще утешиш своя Утешител, превръщайки се в балсам за Раните Ми;

докато Аз, твоят Цар, ще си почивам в ръцете ти, вкусвайки всяка капка на обичта ти, ще ти показвам от време на време, сестро Моя, Царското Си Сърце, това Сърце, което те издигна в Дворовете Ни, това Сърце, което е Всичко; това Сърце, което се отдава в изобилие на цялото човечество; това Сърце, което създаде благозвучни мелодии и песни за Своите любими; да, Този, който понастоящем ти пее е Любовникът на човечеството, Женихът на цялата земя;

въпреки че до днес някои от вас нямат възпоминание за вашия Бог, Аз, в Своята Вярност и във величието на Обичта Си, идвам при вас да ви поднеса Сърцето Си, приношение по-голямо от това никой не може да даде;

нека се очароват тогава очите ви от красотата на Сърцето Ми; това е Сърцето на Голямата Жертва; това е Сърцето на Новия Завет; това е Сърцето на Истинското Лозе, това е Сърцето най-близко до Сърцето на Отеца; това е Сърцето сияещо в тъмнината, и което мракът никога не може да победи; това е Сърцето на Словото приело плът и живяло между вас; това е Сърцето живеещо в сърцето ви, така че да станете сърцето на Сърцето Ми и сърцето на Сърцето Ни; това е Сърцето на мъчениците и на пророците, които от все сърце изпълниха Волята на Отеца и Го прославиха със своето постоянство, послушание и съвършено покорство; това е Сърцето на пълното Единство, което не ви разграничава един от друг, след като всички принадлежите на това Сърце; това е Сърцето молило се на Отеца да бъдете всички едно в Нас…

с какво може да бъде оприличено Сърцето на Господа? Сърцето на Господа е като безкраен океан на Обич и Милосърдие; то е като несравнимо и безценно съкровище, този, който го държи, никога няма да го остави, знаейки, че в него се намира вечният живот;

Сърцето Ми е като горяща пещ на Обич, готова да погълне сърцето ви в Своята Обич; Сърцето Ми е Светлина превишаваща в блясък всички съзвездия събрани заедно; времето изтича между зората и залеза и всички неща бързо отминават, но Обичта Ми е постоянна и вечна;

елате всички вие, които сте жадни, но дори не го знаете; елате да признаете това Сърце на вашия Бог, за да можете да Ме проумеете и да Ме опознаете като Трисвят; елате да притежавате това Сърце, за да решите сърцата си за Царството Ми и за всичко, което е праведно; елате и поставeте сърцето си в Сърцето Ми, за да мога един ден наистина да ви кажа:

“ела, дете Мое, ела да си поделиш с Мен Престола Ми; винаги те познавах, Мой си, остатък Мой; кост от Костта Ми, плът от Плътта Ми, ела, част от Мен; ела и наследи това, което е твое от основаването на земята; дихание на Диханието Ми, принадлежиш на Този, който те движи в близък съюз с Нашeтo Единство;”

ах, плод-на-Сърцето-Ми, това е, което бих искал да ти покажа, докато си почивам в прегръдката ти като доволно дете; обещай Ми, Васула Моя, любима Моя, да оставиш своя Младоженец несмутимо да си почине в сърцето ти;

узнай от своя Любим: благ и смирен съм по Сърце и в Мен душата ти винаги ще намира своята почивка; остави Ме и Аз да намирам същото в теб, да намирам благост и смиреност;”

26 януари 1997, Песен на Сина, откъс от Песента на Жениха.

а) Анофората.

Анафората е конструктивна фигура. Състои се в повтарянето на същата дума или на група от думи в началото на изречението или на член на изречението. Лесно е да бъде идентифициран подходът. Анафората е един от изворите на ораторското изкуство. За да не изглежда изкуствена или нелепа, анафората трябва да бъде мотивирана от емоционален контекст, където тази фигура изразява било изострянето на дадено чувство, било, за този, който говори, спешността да каже нещо. Каквото и да е, тя зове и задържа вниманието на слушателя или на читателя, често по патетичен начин.

Анафората заема привилегировано място в Истинския в Бога Живот. Тя съответствува, според мен, на чувствителността на Този, който говори: едно разпалено и убеждаващо същество, което се опитва чрез този метод да убеди този, който слуша. В Истинския в Бога Живот, анафората е свързана със спешна ситуация: удрянето на фразите може да се тълкува като липса на време и палещо желание на Събеседника да развълнува сърцето на глухите и скептиците.

Има, във връзка с това, фраза в Истинския в Бога Живот, с дата 5 май 1987, която ни кара да размислим. Става въпрос за една бележка на Васула, на която също така беше дадена благодатта да гледа Иисус с “очите на душата”:

“Той (Иисус) идва с горещата решителност да убеди някого, който е равнодушен.”

И на 25 май 1987, Иисус казва на Васула:

“Васула, чуй ударите на Сърцето Ми;” И Васула добавя в бележка: “Иисус говореше с жар.”

Такива изречения и още други, на които се опирам, и които ще цитирам нататък, усилиха интуицията ми, че дори чрез превод, речта на Христос носи белега на Неговото вълнение.

Предложеният откъс развива темата на Свещеното Сърце. Много подчертаният ритъм на този текст произтича отчасти от анафората, която го структурира. Не се изненадваме, че усещаме в действие в тези две страници – и това не е, смятам, преувеличение да бъде казано – дъха на Този, който говори. Сърцето е символичният орган на живота, седалището на всички вълнения, и Сърцето на Иисус, Това на Божествената Обич, предмет на вечно почитание. То бие по начин толкова вълнуващ за душите, така че всяка една може да се чувствува засегната от Неговите удари.

На 5 април 1987, Иисус заявява на Васула:

“Βсеки удар на Сърцето Ми е и повик към една душа;”

Възможно ли е да се предполага, че Иисус иска да ни накара да чуем чрез ритъма на изреченията, дори чрез превода, ударите на Сърцето Му? Защо не? Анафората минава през превода.

Нека погледнем сега текста.

- Първата анафора “Това Сърце, което...” е организирана в група от 4 члена.

- Втората анафора “Това е Сърцето...” в група от 10 члена, което все пак е доста рядко, за да бъде подчертано.

- Третата анафора “Сърцето на Господа”, в която включвам това, което смятам за вариант на “Сърцето Ми” (което продължава задължително “на Господа”) е организирана в група от 3 члена.

- Четвъртата анафора “Елате” в група от 4 члена.

- Петата анафора “Ела” в група от 3.

Следователно, 5 вида анафора, съществено, но не напълно различни, се следват в растящи групи (4-10), след това низходящи (10-3), след това отново възходящи и низходящи (3-4-3). Не е трудно да се види, че ритъмът на изреченията по този начин се разстройва. Не престава да се подновява. То е сякаш следваме движението на вълненията, които разтърсват сърцето на човек, който се провиква, и който знае, че не го чуват. Но Истинският в Бога Живот е зов към човечеството. Защо в края на краищата да се изненадваме? Сърцето на Иисус е Сърцето на свръхчувствително същество (това трябваше да шокира някои). Повече от един път Иисус каза на Васула до каква степен човек има силата да Му предостави наслади – вземам Неговите думи – или да Го кара да страда, докато се просълзи!

На 30 януари 1987, позовавайки се на миналото на Васула, когато Васула не се беше променила, Иисус произнася точно тези думи, за които са излишни коментарите:

“Сърцето Ми се късаше от скръб;”

Ритъмът на изреченията в Истинския в Бога Живот, може да се явява като свидетелство за деликатността на Сърцето на Бога и Неговата изключителна и изискана чувствителност, която, така да се каже, “разтърсва” чак до структурата на изречението.

б) епифората.

Към анафората се присъединява друг метод, възвратен, повтарящ се, описателен под грубото име епифора. Ако подчертавам качеството му на метод, то е, защото искам да покажа, че не се намира там “случайно”. В големите литературни текстове, като По Пътищата на Бога, случайността не съществува! Всичко е благодат. Всичко е изкуство. Част от стойността и смисъла на текста, се дължи, по мое мнение, на епифората. Епифората се състои в повторението на същата дума или дори на израз в края на едно или на повече изречения. За да не опростяваме нищо, тук, епифората заема място в рамките на анафората. Ще разберем по-добре какво е епифората благодарение на курсива.

- “Ще ти покажа, сестро Моя, Царското Си Сърце, това Сърце, което те отгледа в Дворовете Ни...”

Тук, както в другите примери, думата сърце ще се повтаря в края на изречението.

“Това е Сърцето, което живее във вашето сърце, за да станете сърцето на Моето Сърце, и сърцето на Нашето Сърце.”

“Това е Сърцето на съвършения съюз, защото принадлежите всички на това Сърце.”

“Елате да поставите сърцето си в Моето Сърце.”

За да бъдем изчерпателни, трябва да отбележим един последен подход, анадиплозата: думата, която завършва даден член на изречение и започва  следващото:

“С какво можем да оприличим Сърцето на Господа? Сърцето на Господа е като безкраен океан на обич...”

Безсъмнено ще шокирам някои, но за мен тези повторения, далеч не от слабост, предоставят ново доказателство – ако все още са необходими! – за майсторството на речта на Иисус. Но подобно майсторство служи да приемем, в действителност, друга слабост, тази на Сърцето на Бога, Сърце толкова обезумяло от обич към тези, към които се обръща, че се повтаря, и смея да кажа, дори да шокирам, заеква! Да, целият този откъс е като приятно заекване – без да съдържа нищо пейоративно – на Някого, който умолява да Го изслушат и който пред глухотата на тези, които иска да развълнува, настоява и започва отново. За разлика от човешкото заекване, това тук е разбираемо. Но от заекването, е запазил патетичното. Както при човешкото заекване, речта се развива изведнъж, възстановява се и приключва. Тя бива подбуждана от вълнението. И след това, съществува фактът, не по-малко оспорим, че Божествената Истина е толкова обширна, че не може да бъде изразена с няколко думи, наведнъж. Така тя се рони, разчупва се, разкъсва се, раздиря се. Ако подобно изречение казва нещо толкова важно, колкото следващото или предишното, никое не отразява от само себе си Бога. Думите нямат избор, изреченията нямат избор: всички трябва да си сътрудничат, да се свържат помежду си, за да предадат Посланието за Тайнството на Бога.

Никоя дума, никое изречение не може да Го изчерпа от само себе си. Бих искал да цитирам Хуго Сен-Викторски, богослов от Средновековието, който писа върху Словото на Бога тези редове осветляващи нашата цел: “(...) ако вярваме, че Словото на Бога е наистина Едно, защо говорим с думи в множествено число? Но трябва да знаем, че Бог говори различно от устата на хората, различно от Себе Си. (...) чрез хората, множество слова; чрез Себе Си, Само Едно. Но във всички тези слова произнесени от устните на хора, присъствуваше това Единствено Слово, и в своето единство всички са едно: без Него, те не могат да бъдат произнесени в което и да е място или време.” Взето от Шест духовни книжки, стр. 61, изд. Cerf. Точно, както хората са Тялото на Христос само, когато са обединени, така думи и изречения трябва да се съвместяват, за да произвеждат смисъл, и при вида на това допълване почти трудоемко на думите, които формулират част от Тайнството на Свещеното Сърце на Христос, ни се дава да присъствуваме, в неговото бавно и вълнуващо отмерено изложение, толкова скромно, колкото и дълбоко.

Но ако Иисус заеква, в смисъла, който аз разбирам – по съвсем божествен начин – то е шепнейки! Това не е задъхването, което характеризира едно развълнувано дишане, а приятно, отмерено мърморене. Ако това е сърце, което заеква, от обич и вълнение, то е също така успокояващо сърце, както виждам да свидетелствуват за това изреченията структурирани всички върху същия синтактичен модел, било двукомпонентен (в група по двойки), било трикомпонентен (в група по три) и от който се излъчва голямо спокойствие.

1)  “Това е Сърцето ... което... след като”

Главно изр. Втор.изр. Втор.изр.

Група 1 Група 2

2) “Времето изтича между изгрева и залеза

1во изр. Независимо съчетано

Група 1 Група 2

и всички неща бързо отминават

2о независимо изречение

но обичта ми е постоянна и вечна.

3о независимо изр.   съчетано

Група 1 Група 2

Подобен ритъм ни успокоява. Излизаме, само привидно, от предмета на проучване, който бях поставил, “анафората”. Ето ме, всъщност, да говоря за структурата на изреченията. Но това е, защото имам присърце да покажа, че докато съм силно повлиян от емоцията на Този, който диктува този текст, емоцията обаче не Го обзема, поне не тук; ще видим по-нататък, как това е възможно. Авторът на този текст се повтаря и започва отново, всеки път, за да мине напред към по-точна, по-пълна формулировка, и за нас, по-вълнуваща, която може да бъде объркана по толкова странен начин с туптенията на Сърцето. Рядко, преобладава обичта: хармонията е, която царува, както го показва изключително “отмерения” ритъм на изреченията, които се следват.

Използуването на анафората и над другите похвати за повторение, в този контекст, е в услуга на убедителността, молитвата, но молитва, която Този, който я произнася знае, че тя няма да бъде по необходимост изслушана. Също така ще настои на красотите на Своето Свещено Сърце. Настойчивостта, с която се повтаря тази молитва, с която това описание на Красотата на Сърцето на Иисус се повтаря, определя, разбработва, намеква уви! че всъщност хората, наистина, не слушат. Поради тази настойчивост, за която свидетелствуват фигурите за повтаряне, се излъчва също така от този откъс впечатление – поне за мен – на непобедима меланхолия.

*

Вълнуващ и хармоничен ритъм

“Любима Моя, тогава ще си починеш наново в Моите Извори; там, докато главата ти ще е облегната на Царското Ми Сърце, дясната ти ръка в Моята, ще те увенчая с Обичта и Нежността Си, изпълвайки душата ти с утехи, обновявайки те като орел, ще те освежа, за да не намалеят годините ти като сянка; и през това време, погледът Ми няма въобще да те остави, наслаждавайки се да обича тази, която Ме обича, припомняйки си всички мигове, когато ти така се развличаше в Моето Присъствие; както и други още мигове, когато движена от Духа, се провикваше към Нас: “Авва!”, ще се уверя, че продължаваш да Ми даваш неразделно внимание и обич;

в желанието Си да бъда обичан, ще те задържа пленничка на Сърцето Cи; и като часовой поставен на кула, ще бдя за всеки натрапник; ще те пазя, обич Моя, като зеницата на Окото Си… а ти, в своята наслада, забелязвайки силното Ми желание да те запазя за Себе Си, ще изтичаш да се скриеш в сянката на крилете Ми, както пиленцата тичат да се скрият под крилeтe на своята майка, ще се сгушиш в топлината Ми и ще те задържа в топлината на Сърцето Си;”

28 януари 1997, Поема на Сина, откъс от Поемата на Жениха.

Казаното ни довежда съвсем естествено до по-задълбочено проучване на ритъма на изречението. Ритъмът се определя като редуването на силни времена и слаби времена. Изреченията се състоят от разделени едни и други изречения, благодарение на паузи, по-малко или повече силни, материализирани от пунктуацията или други граматични връзки, като съюзи на координация и субординация.

Този текст бива преминаван от диханието на cвоя Автор. Един литературен текст, това е добре известно, се характеризира също така със своя ритъм или своето дишане.

Тази бележка на Васула, която чува и вижда Иисус да й говори, на 23 април 1987, ме просветли много, засилвайки идеята, че дишането на Господа пресича този голям текст чрез думите: “Иисус го изговаряше това с такова щастие, дишайки дълбоко.” (Обозначението с курсив е мое.) Често се говори за широкия дъх на Клодел, труден дори за актьорите, които играят пиесите му. Този, който говори в Истинския в Бога Живот не изтощава своя читател. Стилът му е чист, достъпен за всички, фразите му са невероятно плавни.

Простотата не римува с нищетата. Мнозина читатели са поразени от факта, че четенето на Истинския в Бога Живот никога не ги отегчава. Това се дължи отчасти на непрекъснатото подновяване на изреченията, на движението им вариращо от едната към другата, на дъха им понякога въздържан и широк, понякога кратък и пресекнал, които ги повишават, и по начина, по който са свързани тези изречения: било свързани, било лишени от всякаква граматическа връзка, каквато е тенденцията в разказа за Страданието Му, който Иисус дава на Васула, в началото на Посланието Си. Ще видим, всъщност, че тези фрази са показателни за тайните движения на Сърцето на Бога.

Избрах този кратък откъс поради редуването, което се проявява там – представляващ добре цялостния текст – между кратките изречения и дългите изречения, наречени “периоди”. Нека ни бъде позволено да навлезнем в подробности, без анализът, надявам се, да стане прекалено строг.

- Първото изречение е независимо изречение. То е просто и кратко.

- Второто изречение, както и следващото е сложно, тоест състои се от различни изречения. Именно оттам ритъмът започва да се повишава. Главното изречение “Ще те увенчая с Обичта Си и с Нежността Си” е поставено точно в центъра на изреченията. То е, което разкрива същината на речта. То се намира в съвършено равновесие между други две подчинени изречения. Ако се излъчва подобна хармония, то е, защото ритмичните групи растат, след това много прогресивно намаляват. 

Там

- докато... царско

- дясната ти ръка... Моята

- ще те увенчая... Нежност

- изпълващ... утеха...

- обновявайки те... орел.

1) В действителност, след първото изтъкване на самото място, споменато от тази съвсем малка дума – също малка и на английски - Там, (която отвежда при източниците, тоест в Сърцето на Христос) като откъсната от другите изречения, накратко, по височина и надвишавайки ги,

2) идва първото подчинено изречение “докато... царско”, което държи духа на читателя в очакване;

3) второто подчинено изречение “ръката ти... моята” поддържа това напрежение.

4) Едва в следващия член на периода се разкрива главното изречение, “ще те увенчая... Нежност” втори връх, по-малко внушителен от началния връх “Там”,

5) Връх обаче изтъкнат от двете главни причастни изречения, които го следват и са ехото на двете предишни.

Симетричната конструкция е очевидна. Накратко, главното изречение “ще те увенчая... с нежност” е оградено от две подчинени изречения. Резултатът е хармоничен. Можем да бъдем по същия начин чувствителни към намаляващия начин, по който двете причастни изречения, при два равни члена, завършват периода, избягвайки по този начин всякакъв ефект на прекъсване. Не съществува случайност в изкуството.

- Следващото изречение отбелязва спадане на ритъма. Това може да съответствува на възобновяването на дишането, когато някой говори. Не намирам изненадващо, че темпото на фразите следва дихателния ритъм. Този, който говори е Словото и Той също “дишаше” сред нас. Очарователното е, че сега, в Своето Прославено Тяло, за да говори на Васула, Той диша все още по начина на хората. Ето, според мен, какво доказва, между други неща, това редуване на къси изречения и на дълги изречения. Да напише човек всичко това, за да стигне тук! ще каже някой. Да, може би е малко, но също така е много, за да опознаем Иисус. За мен е от съществено значение.

- При четвъртата фраза, подемът започва отново. Трябва да прочетем наново това изречение, едно от най-сложните, най-изработените в Истинския в Бога Живот за удоволствие и назидание. Нека това да не смущава никого: това изречение е едно от най-красивите в произведението и разбирането му е непосредствено. Напротив, нека това да отвори сърцето ни. Да помислим за Този, който го е написал. Защо са използувани толкова средства? Защо е толкова красота? Тази фраза съответствува, в Песента на Жениха, на един момент на радост с рядко равняваща се интензивност от страна на Иисус за душата на Васула и на всеки читател, (защото, нека не го забравяме, най-вече да не го забравяме! това Слово се отправя не само към Васула, но към всички онези, които четат Истинския в Бога Живот). Но в момента на изричането на тази фраза, Сърцето на Иисус прелива и буйно изтича. Изречението, което изразява вълнението на Спасителя се раздипля, набъбва, расте, увеличава се, стига своя апогей и величествено слиза отново. Иисус, всъщност, обмисля момента на задушевния Си съюз с Васула, когато тя ще си отпочине отново в Сърцето Му. Това е, което оправдава толкова смут, така добре доминиран. Иисус присъствува физически в Своето Произведение, в момента дори, в който говори. Това, според мен, е на което ни учи, също така, проучването на ритъма: Иисус физически участвува в Своето Слово.

От граматическа гледна точка, за разлика от обикновено, изреченията имат по-скоро тенденцията да се сплитат едни с други. Ритъмът е съвсем разнообразен. В същото изречение се съчетават два противоположни ритъма:

А) мажорен ритъм – където фразата е възходяща –

В) минорен ритъм – където фразата е низходяща.

А) Кулминационната точка на мажорния ритъм е върху думата “Авва” (Татко). Изглежда увенчава прогресивното развитие на цяла групировка от подчинени изречения вместени едно в друго, към нарастващата група от срички, след това намаляващ.

- и

- през това време, погледът Ми няма въобще да те остави,

- наслаждавайки се да обича тази, която Ме обича,

- припомняйки си всички мигове, когато ти така се развличаше в Моето    Присъствие;

Започва намаляващото движение:

- и други още мигове,

- когато движена от Духа,

- се провикваше към Нас:

- “Авва!”

В) Започването на минорния ритъм съответствува на разкриването на главното изречение, “ще се уверя”, от което фразата започва да слиза отново по начин по-бърз, отколкото се изкачваше.

- ще се уверя,

- че продължаваш да Ми даваш

- неразделно внимание и обич;

Този откъс е добър пример на лирично изразяване. Лиризмът, казва Пети Робер изразява интимни чувства с помощта на ритми и картини, които могат да комуникират на читателя вълнението на поета. Лиричната поезия, казва друг един труд по-специализиран, е може би за мисълта това, което е песента за словото, тя е в близост до музиката с широтата, разнообразието и блясъка на ритъма.

Тези две дефиниции се прилагат при Песента на Жениха. Иисус доверява там Своите чувства. Често беше сравнявал Обичта Си с океан. Когато говори така за Себе Си, изреченията стават, по подражание, прилива и отлива на вътрешното море, което е Неговото Божествено Сърце, винаги в движение. Но, сериозно и прекрасно нещо, ние сме, които издигаме вълните, нашата обич е, която движи, подобно на луната, водите на Океана на Обич. От нас зависи радостта или тъгата на Господа.

- Петото изречение е също много красиво в своята простота и в своята симетрия. То изразява спадането, един вид спокойствие и в същото време, търсенето на хармония. Океанът на Божествената Страст не е никога бушуващ Океан. Това изречение се състои от две съгласувани независими изречения. Равновесието идва от факта, че всяко едно от тях се предхожда от група от думи разделена със запетая, която играе дискретната роля на задържащ ефект.

- в желанието Си да бъда обичан, ще...

и

- като часовой поставен на кула, ще...

- Шестото изречение е независимо изречение, което запазва ритъма на предишното. То е за много малък миг забавено в своето разгръщане от лиричния апостроф на Иисус към Своята събеседница, “обич Моя”.

- В предпоследното изречение е, където ритъмът набъбва и се разгъва отново. Изречението се състои от трикомпонентни групировки хармонично разделени, като главното изречение намиращо се този път в средата, оградено от две главни подчинени изречения. Забележително е, че с изключение на първото изречение, това е първият път, когато Васула е подлогът на главното изречение “ти тичаше”. Във всички други изречения, това е аз, тоест Иисус, който е подлогът.

- Последното изречение отбелязва определеното спадане на този голям лиричен подем, така симетричен, както при петата фраза, но по-лишен, след като се състои само от две съгласувани независими изречения. Това, което трябва да подчертаем е, че ти и аз, тоест Васула и Иисус, са разпределени тя в първото изречение, Той във второто. В края на този параграф, те си поделят фразата, като че ли синтаксисът, и той също, маркира равенството в обичта на двамата съпрузи, които се намират отново и неизбежно един до друг.

Един Голям Артист не оставя никога нищо на случайността.

*

Междуметието

“И ах!”

или

преливащото вълнение

1) Писмен текст или устен текст?

Истинският в Бога Живот е много добре разработен текст; в същото време това е текст, който запазва своята свежест, своята спонтанност. Работата по писането, въпреки че блестяща, не му е отнела нищо от живота нито от движението му.

В Истинския в Бога Живот читателят се досеща, през изреченията, за това, което усеща Авторът и по какъв начин реагира. Това е Произведението на биещо Сърце. Също така това е Произведението на Сърце, което говори – възхитително – и установява, веднъж завинаги, в писмена форма, Своите Слова.

Едно изречение просветлява и обобщава двойното призвание на Истинския в Бога Живот. Извлечено е от Песента на Жениха и Отецът е, който го произнася пред Васула, на 25 февруари 1998:

“Аз ще говоря и ти ще пишеш.” (Курсивът е мой.)

Но и Иисус казва, в същия труд:

“Не написах ли хиляди страници...” На 22 юни 1998.

Какво означават говоря и пиша? За Васула, пиша, означава да слуша Иисус и да записва Словата Му. В този смисъл Васула пише. “Аз ще говоря и ти ще пишеш” означава, накратко: “Ще бъдеш под Μоя диктовка.” Защото, за Господа, говоря, означава пиша, чрез Васула. Всеки разбира също така, четейки тези редове: “Не написах ли хиляди страници”, че Господ претендира за бащинството на Истинския в Бога Живот. Той е неговият Един и Единствен Автор. Това трябва да бъде казано. И Васула е малката му секретарка, както й уточни Иисус в началото на нейната мисия.

Но това би означавало, че забравяме друго едно измерение на Истинския в Бога Живот. Иисус говори също така, в смисъл, че започва с Васула разговор, независимо от това, че в Истинския в Бога Живот намираме продиктувани дълги пасажи... Но други пасажи, по-фрагментирани и по-малко компактни разкриват всъщност вида на разговора. Както при истински разговор, съществуват двама събеседници: въпреки че Иисус води речта, това не е винаги така, защото Васула може да Го прекъсва: Той отговаря любезно на всички нейни въпроси. Нейните намеси не Го уморяват. А  освен това, не четем ли в Песента на Жениха:

“Ще разговарям задушевно с теб...” 25 септември 1997.

Но за разлика от други разговори, когато Господ говори, това, което казва е съвършено. Иисус не се поправя, така да се каже. Това, което казва, всъщност е установено веднъж завинаги чрез писането и чрез стила. В Истинския в Бога Живот не намираме допълнения за това, което е изречено, че Господ би желал да уточни, да допълни, да нюансира... Не, всичко е ясно от първото мятане. Божественото Слово става, без клатушкания, писмено и завършено Слово. Словото, разбира се, продължава да се разстила, но не се колебае. И ако се случи, обаче, Иисус да се поправи – или да изглежда, че се поправя – то е, защото желае да преподаде Словото Си по друг начин освен чрез думи. Неизреченото, за Него, е също така толкова красноречиво, както думите.

Не можем обаче да избегнем да се запитаме дали текстът на Истинския в Бога Живот е действително плодът на автентичен разговор между Иисус и Васула и дали Иисус е действително в положението на внимателен и отворен Събеседник. Тъй като разговорът допуска неочакваното и оставя пълна свобода на участвуващите в него. Но Иисус дали реагира, говорейки на Васула, емоционално, като човек, който разговаря задушевно с лицето на сърцето си, за да поправя словата Си? Защото, ако от вечността, Иисус е подготвил посланията Си, както много изречения, които произнася по този въпрос го заключават (и които цитираме) как е възможно да говори свободно?

“Ще ти дам Посланията Си, и когато дойде подходящият час.” 5 октомври 1986, Моят ангел Даниил.

“Отгледах те, за да ти дам Посланията Си.

- Отскоро ли е това решение?

- Ето отговорът Ми: Преди да се оформиш в утробата на майка си, Аз Бог, го бях запланувал.” 11 октомври 1986, Моят ангел Даниил.

Вярвайки, освен това, на тази фраза дадена от Бога на Васула на 25 септември 1997, Песен на Жениха, това, което е продиктувано – и неизбежно установено в писмена форма – е предназначено също така да бъде казано (отново):

“Бъди като звучна книга, книга написана от Троичния Бог;”

Няма никакво съмнение, и го знаем от Самия Иисус, че Истинският в Бога Живот, от вечността, е “запазен” за нашата епоха. Иисус казва на Васула:

“Дадох ви това Неизчерпаемо Съкровище скрито от очите на човечеството и което беше разкрито само на Гертрудa.” 18 февруари 1995.

Във важна бележка, Васула обяснява, че Гертруда в своята книга Вестителят на Божествената Нежност, вече е била открила това Съкровище, и Съкровището се състои в това да можем: (цитирам Гертруда) “да говорим за ударите на Сърцето на Иисус”, което “е запазено за модерните времена (…)”

Иисус добавя това главно изречение, което ни кара да мислим, че всичко е било определено от самото начало:

“Това Неизчерпаемо Съкровище (метафора на Истинския в Бога Живот, в който Иисус не престава да говори за Своето Свещено Сърце, в степен да назовава Васула, Васула-на-Свещеното-Ми-Сърце) беше запазено за вашето време: края на времената.” 18 февруари 1995.

Но проучването на междуметията ни позволява да твърдим, че Иисус, след като е подготвил посланията Си, оставя Словото Си – и словото на Васула – да се разгърне в пълна свобода, и че произведението, което четем е плодът на истински разговор. Това, че Иисус може да е подготвил посланията Си, не означава въобще, че те са били предварително написани.

Защото Словото на Христос е Слово, което се отразява емоционално върху Този, който го произнася. Така че няма никакво отстъпление между момента, когато думите са избрани и момента, в който са казани. Значи, Иисус е, който говори, подчинявайки се на първото движение, което не означава, че говори без да размисля. Но не рецитира като оратор, който, заучавайки наизуст текста си няма да се развълнува от собствените си думи, след като познава много добре ядрото на речта си... Защото емоцията търси искреността на Този, който говори. Или, това че, Той е развълнуван доказва, че нашият Господ е искрен.

Нека разгледаме следите от устния характер, които могат да бъдат открити. Като че ли Господ искаше да докаже, че използува въпреки божествената Си природа, човешки средства, с други думи, нашето слово в това, което е най-малко довършено – слово, което се оставя да бъде залято от вълнението.

Това, което показва проучването на междуметията, е до каква степен, за пореден път, Синът на Бога се венчава за човешкото състояние и се приспособява към неговите граници.

*

В Своя подем, в действителност, Иисус се оставя да бъде спечелен от емоцията. Една от отличителните черти на този текст е, че показва Иисус да се радва, Иисус да скърби, Иисус да е тревожен, Иисус да въздиша, Иисус да плаче. Иисус присъствува толкова емоционално в Словото Си, че Словото Му разстройва разгъването на фразите и, като резултат, целия ритъм! Фразата не е равномерно плоска, понякога е, в момента на най-тържествените изявления, въздигната от една от тези едносрични думи, които изпъстрят разговорите ни, и които граматиката нарича междуметия.

Това е една от най-интересните черти на писане в Истинския в Бога Живот след третия том. Всичко се крие в използуването на скромния съединителен съюз и придружен от не по-малкото удивително междуметие ах!

Така, по средата на изречението, и там, където трябва да се свърже със съюза и, два от членовете му – със същата граматическа функция – внезапно, сякаш Иисус се оставя да бъде залят от емоция, която въздържа от дълго време, междуметието ах! идва, за кратък миг, но на мястото си на свързване, да възспре очаквания ход на изречението.

“виждаш ли, Васула Моя, Кръстът Ми е тежък и ах!... имам нужда да си почивам от време на време;” 4 декември 1990.

Междуметието изразява тук голяма умора. Многоточието иска безспорно да подскаже, че Иисус е замълчал, сломен от вълнение, повален от товара на Кръста, за който говори. Ако тези текстове се изговаряха на глас – и разбира се, те са предназначени да бъдат четени – ще отбележим значителен застой, за да получим впечатлението, че чуваме Иисус да въздиша. Не е преувеличено да се каже, че личността на Самия  Иисус е вписана в Истинския в Бога Живот – до степен да разстройва и синтаксиса и ритъма.

Тази божествена Въздишка може да бъде също така въздишката на дълбока тъга, която граничи почти с мъка:

“Огънят Ми е неминуем и, ах… толкова много измежду вас ще бъдат изненадани.” 5-29 август 1990.

Две страници по-нататък от този ужасен откъс, не четем ли под писеца, този път, на Васула, която вижда Иисус с очите на душата си: “Иисус започна да плаче”?

“Οчаквате загрижено да Ме чуете и да чуете в мълчание какво имам да кажа, и ах!… зная много добре до каква степен някои от вас са ожаднели!” 10 юни 1992.

Това и ах!, какво виждаме, изразява нетърпението и пламта смесени, волята, бихме казали, в основата да поддържа общуването на всяка цена. Това и ах! изпълнява фатическата и лирическата функции на езика, определени от лингвиста Якобсон: първата спомага да съживи или да поддържа контакта между предавателя (тук Иисус) и приемателя (ние), втората да убеди емоционално приемника. И ах! е почти знакът, в тези линии, на материалното Присъствие на Господа сред Своите, на които иска да покаже, за да остане в контакт с тях, Своето голямо разбиране.

И ах! дава понякога илюзията, както в този откъс, че нахълтващата емоция не е позволила на Господа да придаде на Своето изречение хода или амплитудата, които би трябвало да има.

“Искам да подтикна желанието ти за Мен, жаждата ти за Мен и ах... какво не бих направил за душата ти, за нейното съвършенство!” 12 юли 1991.

Имаме впечатлението, че под влияние на емоцията, Господ е загубил нишката на речта Си. Сигурен е обаче начинът, по който се преориентира речта. Напълно изненадващо е да се види първото движение на изречението да се счупва, като че ли е било невъзможно за Иисус да я продължи; и второто движение да започва, което изглежда продължава по друг начин това, което трябваше да бъде казано. Това е което, в страниците, прави този текст толкова автентичен: това божествено Слово така изключително спонтанно.

И ах! не е единствената следа на дума, същевременно автентична и спонтанна, оставена от Иисус. Намираме също така други междуметия, които се поставят, така да се каже, отвесно в изреченията и забавят гладкото протичане, например: О!

“Прескъпа душа, предоставям ти Своето Търпение, заситена от Обичта Ми, о, какво ли не бих направил за теб.” 16 юли 1991.

Как е възможно да не забележим, в тези възхитителни изповеди, лесно проявимата чувствителност на Този, който говори, и в същото време чудното Му доверие в човека, така че да му разкрие Сърцето Си и да разкрие, не само чрез смисъла на словата Си, но и по начина Си на изразяване – изпълнен с ентусиазъм и подем – горещите, шумните, демонстративни смутове! Иисус е свенлив любовник, който, тъй като се ангажира, не се колебае да провъзгласи Обичта Си. Ние сме – някои измежду нас, добронамерени читатели, го признаха – до известна степен смутени (и всъщност очаровани), тъй като нашата днешна чувствителност се приспособява лошо към този лиричен тон, и ако сме по-скоро склонни към резервираност и дискретност, не можем също така да не се радваме, знаейки, че сме лудо обичани…

Няма съмнение, трябва да добавим, че това е типичен ориенталски начин на говорене. Разбира се. Иисус беше пропит от културата на Своя произход… Какво толкова изненадващо има в това? Иисус е човек, и човек от една страна и една култура.

Случва се Васула да чува, в определени моменти – с особено драматична интензивност – Иисус да въздъхва:

“Ηе всички удари на Сърцето Ми биват чувани и, о, толкова много души се направляват към вечните огньове…” 26 декември 1994.

Четем в забележка (забележка на Васула): Иисус въздъхна. Силната пунктуация, тиретата, в този случай, подчертават прекъсването, дори ритмичното прекъсване на фразата.

В Песента на Жениха, междуметията не са по-малко многобройни. Те не фигурират в средата на фразата. Не чупят ритъма и не забавят хода; напротив, придават на фразата нейния подем и нейната сила.

Ах! е далеч най-често срещаното междуметие; често се намира свързано с името на Васула или с едно от нейните названия (цитати извлечени от Песента на Жениха):

- “Ах! деликатна Моя душа...”

- “Ах! Васула...”

- Ах! Царска-дъще…”

- “Ах! Плод-на-Сърцето-Ми...”

- “Ах! любима Моя…”

- “Ах! Васула Моя…”

Но Ах! може също така да придружава други съществителни:

- Ах! поколение...”

Или може да се използува само:

- “Ах! и ще се възрадваме…”

*

2) Транскрибиран устен текст.

Следователно текстът на Истинския в Бога Живот е истински разговор между Иисус и Васула. Той е плодът на тяхното свободно сътрудничество.

Още веднъж този откъс ни предоставя доказателството за това:

“ела, продължи да изричаш словата на Знанието; бъди Моето Ехо… а, и още нещо, просто едно напомняне: Аз и ти сме обединени (...)” 30 май 1993

Това “а, и още нещо” е преди всичко учудващо. Ето едно изявление в пълно съответствие с тези, които изпъстрят нашите разговори и ги изпълват с тези засечки, с тези поправяния и с тези налучквания, които прекъсват линейната им приемственост.

Изглежда, също така, малко нереално, да слушаме Господа сякаш е обект на потенциални пропуски, да си спомня in extremis (в екстремна ситуация) за края на едно от Своите послания...

Необходимо е, за да оценим значението на това описание, да прочетем бележката на Васула, която го придружава: “Изглеждаше като че ли беше приключил с Посланието Си, когато сякаш спомняйки си нещо, каза “а!”

Васула уточнява, и има право: “Изглеждаше”. Това, което е важно, не е следователно толкова, че Иисус е на път да забрави част от Своята реч, но че приема да изглежда, че може да я забрави! Защото имаме тревожното впечатление, че за малко Иисус ще говори несвързано...

Наистина, ако Иисус приеме да изглежда, че си спомня in extremis (в екстремна ситуация) Своите собствени думи, това не е, непременно, защото като нас е предмет на забравяне! Можем да тълкуваме по различен начин това “а, и още нещо”.

- Това може да е, преди всичко, обикновен стилен ефект и метод на изтъкване, благодарение на който Иисус призовава вниманието на Васула и на читателя върху един от най-монотонните лайтмотиви на Истинския в Бога Живот: “Аз и ти сме обединени.”

- Може да е, също така, за Иисус начин да ни докаже, не без хумор, че е “мил и смирен по Сърце”, и както обича да го напомня, че “действително е слязъл от Престола Си”, за да дойде да ни даде Истинския в Бога Живот. Бог иска да ни покаже, че е направил себе си достъпен за нас, в степен да стане подобен на нас.

- Това е, накрая, от Негова страна, начин на говорене, който създава такава атмосфера на доверие, простота и съучастничество между създанието и Него, където границите се премахват, и ни се дава да чуем Бог да разговаря задушевно с нас...

Следите от устен характер следователно съставят учение – учение винаги изпълнено с хумор и смиреност. Този друг откъс, изненадващ и той, напомня, че Истинският в Бога Живот е написан от Любовник. В средата на доста дълго и от най-тържествените послания – “по много писмен начин” – Иисус внезапно, с поразяващ контраст, се прекъсва и се обръща към Своята секретарка със съвсем друг тон, този път, по-интимен. Сега, внезапно, не е на Своята секретарка, а на Своята невеста, на която говори. И ето Го как омеква! Това отклонение между стиловете не престава да ни удивлява.  

И Васула също подчертава прехода от единия стил в другия:

Когато поиска от Васула да приеме своите преследвания, Иисус спира, изоставя темата Си, усмихва се и я пита:

“Изпитваш ли удоволствие, когато си с Мен по този начин, дете Мое?” - Отговорих: “Да, толкова много, Господи!”

- Безумно те обичам…”

- Аз също, Господи мой.” 19 април 1994

Любовна декларация! “Обичам те безумно...” Веднъж казано това, дългата и тържествена реч може тогава да бъде възобновена. Продължава в още няколко реда... Свободата на Иисус по отношение на Своя текст, това е, което задържа вниманието! Той диктува, но обича. Тъй като владее всичко, може да остави Сърцето Си да се отвори, колкото Му харесва, без страх, че ще забрави Своята реч, като че ли това, което е от значение преди Самото Произведение, но което продължава с неотслабваща сила, това е щастието на Васула! Гореше от нетърпение да й го каже. Не изчака! Демонстрира й го. Тогава устният характер взема напълно своите права. И като че ли устният характер става синоним на най-чистата задушевност. За пореден път, признаците на устния характер приближават Господа до Неговото създание. Те са доказателство, че Сърцето на Бога е изпълнено с неудържима нежност и че Истинският в Бога Живот е интимен разговор.

Както свидетелствува този откъс, признаците за устен характер все още са често доминирани от хумор. Този ден, Господ се колебае и продължава, както го потвърждава Васула в една бележка:

“винаги ще ти давам възможности да оповестяваш Посланията Ми, колкото и да се опитват твоите… или напиши по-скоро нашите преследвачи да те спрат.” 13 октомври 1994

Колебанието е за пореден път, на пръв поглед, изключително смущаващо от страна на Господа. Но наистина ли става въпрос за истинско колебание? А не по-скоро за учение? Както изглежда да го показва използуването на притежателните прилагателни твоите и нашите, Иисус дава впечатлението, че продължава, но не е ли с единствената цел да убеди Васула за техния интимен съюз? Това, в което Васула се съмнява...

От една страна, притежателното прилагателно Твоите предава много точно мисълта на Васула: тя се смята за сама. От друга страна, Нашите коригира тази мисъл: Иисус е винаги с нея, каквото и да предприеме тя. Това описание отразява по-малко мисълта на Христос – и Неговите собствени колебания – отколкото тaзи на Васула, която Иисус се преструва, че поправя за Своя сметка... за да не нарани Васула. Наистина, целта на Иисус, педагог изпълнен с деликатност и такт, е да покаже на Своята ученичка (и да ни покаже) как трябва тя да мисли.

*

Граничен случай:

Разказът на Страданието

Сдържаност и резервираност

Асиндетонът в служба на хипотипозата.

“След като Ме бичуваха, плюха върху Мен и Ми нанесоха многократно силни удари по Главата, които Ме замаяха; удариха Ме с ритници в стомаха, които Ми секнаха дъха и Ме повалиха на земята; стенеx от болка, pазвличаха се с Мен, ритайки Ме всеки един подред; бях неузнаваем; тялото Ми беше пречупено, както и сърцето Ми; плътта Ми, разкъсана, висеше от цялото Ми тяло;

един от тях Ме взе и Ме задърпа, защото краката Ми не можеха повече да Ме държат; след това Ме облякоха с една от техните дрехи; завлякоха Ме напред и без да спират с ударите, Ме удариха по лицето, счупвайки носа Ми, измъчвайки Ме; чувах хулите им; дъще, с каква омраза и ирония отекваха виковете им, увеличавайки чашата Ми; чувах ги да казват: “къде останаха приятелите ти, докато царят им е с нас, всички ли евреи са толкова страхливи като тези тук? погледнете царя им!” и Ми наложиха сплетения от тръни венец, дъще, “къде са Eвреите ти, за да те приветствуват, нали си цар? можеш ли да го имитираш? смей се! не плачи, нали си цар, дръж се тогава като такъв”;

...

разхлабиха въжетата на краката Ми и Ме ритнаха, за да Ме накарат да стана и да вдигна товара Си върху раменете Си; не можех да видя къде беше кръстът Ми, тъй като очите Ми бяха пълни с кръвта Ми, която течеше по лицето Ми от тръните забодени в главата Ми; тогава вдигнаха кръста Ми и го поставиха върху раменете Ми, блъскайки Ме към портите; дъще, о, колко тежък беше кръстът Ми, който трябваше да вдигна! тръгнах слепешком към портите, воден от бича зад Мен, опитвах се да видя пътя Си през кръвта, която гореше очите Ми;

тогава усетих как някой избърсваше лицето Ми; развълнувани от агония жени минаха напред, за да измият подутото Ми лице, чух ги да плачат и да скърбят, почувствувах ги; “бъдете благословени”, прошепнах, “кръвта Ми ще измие всички грехове на човечеството; погледнете, дъщери, дойде времето на спасението ви;”

повдигнах се с мъка; тълпите подивяха; не видях нито един приятел около Мен; никой не беше там да Ме утеши; агонията Ми се увеличи и паднах на земята; от страх да не издъхна преди разпятието, войниците разпоредиха на един мъж, наимени Симон да вдигне кръста Ми; дъще, не беше жест на доброта или съчувствие; беше, за да Ме отърват за кръста;

...

стигайки на Xълма, Ме хвърлиха наземи, издърпаха силом дрехите Ми, оставяйки Ме да бъда изложен гол пред очите на всички, pаните Ми наново се отвориха и Кръвта Ми се изтичаше на земята; войниците Ми поднесоха вино размесено с жлъчка; отказах, защото дълбоко в Себе Си имах вече горчивината дадена Ми от противниците Ми;

...

набързо заковаха първо китките и след това Ме закрепиха с гвоздеите върху кръста Ми, опънаха пречупеното Ми тяло и заковаха краката Ми насилствено; дъще, о, дъще, каква болка, каква агония, какво изтезание за душата Ми, изоставен от любимите Си, отречен от Петър, върху когото щях да основа Църквата Си, отречен от останалите Си приятели, оставен сам-самичък, изоставен на враговете Си; разплаках се, тъй като душата Ми беше дълбоко опечалена;

войниците вдигнаха Кръста Ми, спускайки го в отвора;

погледнах над тълпата оттам, където се намирах, едва гледайки; с подутите Си очи, се взрях в множеството; не видях нито един приятел измежду онези, които Ме осмиваха; никой не беше там да Ме утеши; “Боже Мой! Боже Мой! защо Ме изостави?” изоставен от всички онези, които Ме обичаха;

погледът Ми се спря на Майка Ми; погледнах Я и Сърцата Ни проговориха: “предавам Ти любимите Си деца, нека бъдат и Твои деца, ще бъдеш тяхната Майка;”

всичко се изпълняваше, спасението беше наблизо; видях небесата да се отварят и всеки ангел стоеше изправен, всички стояха в мълчание: “Отецо Мой, в pъцете Ти предавам Духа Си, сега съм с Теб;”

Аз, Иисус Христос, ти продиктувах агонията Си;

носи Кръста Ми, Васула, носи го за Мен, кръстът Ми се провиква за Мир и Обич; ще ти покажа Пътя, защото те обичам, дъще;

Истински в Бога Живот, 9 ноември 1986

Противно на това, което току-що проучихме, съществува, също така, в Истинския в Бога Живот един случай, където синтактичните връзки между изреченията и техните различни членове, са почти напълно изчезнали. Става въпрос за текста на Страданието.

- Движението, което ни изглеждаше, че отразява характера на това писание, пада отново.

- Стилът “изсъхва”.

- Начинът на свързване между изреченията се променя: координацията, субординацията биват замествани, с дискретна очевидност, от съпоставката.

- Повечето изречения, наистина, са все по-малко свързани помежду си – това е асиндетонът, който преобладава, тоест липса на синтактиктични връзки между връзките или членовете на изреченията.

Отбелязваме тези няколко изключения, чиито свързващи думи подчертавам с получер шрифт:

- след това Ме облякоха с една от техните дрехи...

- и Ме повалиха на земята...

- и Ми наложиха сплетения от тръни венец...

- тогава вдигнаха кръста Ми...

1) Проблем с превода. 

С цел постигането на яснота преводачът изгради изречения, които не съществуват в оригалната версия. Например, от първата дума до “all over My body” (върху цялото Ми тяло), на английски е една и съща фраза, едно само вербално “изливане”. Преведен на френски, този откъс е възстановен в 6 изречения. Изреченията на английския текст са разделени със запетаи. Там, където има само запетаи, преводачът е поставил точки, но е важно да добавим, че редът на изреченията е останал непроменен и логическите връзки или липсата на тези връзки, са били следвани.

Последствието от това е, че читателят на превода няма същото впечатление на “духовно отклонение”, както читателят на английския текст.

Асиндетон и сдържаност.

Стилът, в разказа на Страданието, е следователно асиндетоничен. Това означава, че редица изречения не са свързани вече едно с друго със съюзи и че в целия този текст преобладава запетаята.

От този факт, също така, разказът печели в сдържаност, без да губи нищо от своята емоция; елиминира всякакъв словесен орнамент и, ако смея да кажа, носи мантията на лишението. Cдържаността изглежда е големият му принцип.

Усещаме, че Иисус, за да разкаже Страданието Си, остава, колкото се може по-сдържан; текстът е много красив: едновременно истински, прост и благороден, лишен от всякакъв стилистичен ефект.

Тенденцията към съпоставка е по-малко явна във вътрешността на самите изречения (тези, които са реконструирани от преводача), като много от тях са подчинени. Но многобройни са тези, също така, които са координирани, дори съпоставени. Тази смес от начини на свързване има за последствие да се прекъсне и значително да се забави ритъмът. Икономия на средства? По-скоро отказ да се разгърне ритъма, воля да го “изравни” Иисус желае да изброява фактите, запазвайки същия граматически подлог. Повторението, следователно, граничи с анафората:

- след това Ме облякоха с една от техните дрехи; Главно изречение

- завлякоха Ме напред 2ро главно паратактично изречение

- и

- без да спират с ударите, Главно подчинително изречение

Ме удариха по лицето, 3то главно изречение, съединено с “и”

счупвайки носа Ми, 4то главно паратактично изречение

измъчвайки Ме. 5о главно паратактично изречение

Структура недвусмислено изброяваща: от това следва прекъсване на ритъма.

Друг пример:

- тогава вдигнаха кръста Ми, Независимо изречение

- и го поставиха върху раменете Ми, 2ро независимо паратактично изречение

- блъскайки Ме към портите; 3то независимо паратактично изречение

Тук трезвост и въздържаност.

Другият откъс илюстрира "оголването": едва подновена структура на изреченията, съща синтактична структура.

- повдигнах се с мъка. Независимо изречение.

Следващо изречение:

- тълпите подивяха; Независимо изречение.

- не видях нито един приятел, Независимо изречение

- никой не беше там да Ме утеши. Независимо паратактично изречение.

Следващо изречение:

- агонията Ми се увеличи Независимо изречение

- и паднах на земята Независимо паратактично изречение.

Следващо изречение:

- от страх да не издъхна преди разпятието Подчинително изречение

- войниците разпоредиха на един мъж, наимени Симон да вдигне кръста Ми; Главно изречение.

Следващо изречение:

- дъще, не беше жест на доброта или съчувствие; беше, за да Ме отърват за кръста; Две независими изречения, като второто е елиптично.

*

Хипотипоза

1) Вътрешната гледна точка на разказа.

В интерес на истината, този откъс от Истинския в Бога Живот е повече от едно обикновено Послание, то е откровение:

А) Писмено, Господ разказва Своята Агония; целият този изключително важен епизод от Живота Му е предаден от Неговата гледна точка. Евангелията, от които познаваме Страданието на Господа не разкриват това, което Иисус усещаше, нито най-вече това, което мислеше – дори ако разказът им оставя да се предполага. Но тук е вътрешната визия на Христос в агония, върху която ни се дава да размисляме. Следователно разказът на Христос потвърждава Евангелията.

Б) Трябва също да кажа една дума за даден детайл в разказа и който допринася да се удостовери Светата Плащаница на Торино. Иисус казва, че е бил закован за китките, а не за ръцете, както иконографската традиция го е предполагала толкова дълго време, докато беше направена радиография на Светата Плащаница, която показа, за всеобща изненада, следата от пироните в китките...

2) Какво е хипотипозата?

“Хипотипозата, казва Фонтание, рисува нещата по толкова жив, толкова енергичен начин, че ги поставя по известен начин под очите (на читателя), и превръща разказа (...) в жива сцена.”

Става въпрос следователно за стилистична фигура, която позволява представянето на това, което не е или на това, което не може вече да бъде. Благодарение на хипотипозата миналата ситуация става отново настояща; създава илюзията на изживяното.

3) Уместно ли е да говорим за хипотипоза?

- По отношение на Страданието на Иисус, това наистина ли е илюзия? Уместно ли е да говорим за Това като за отминало събитие, което отново се появява, за да бъде представено като че ли отново се изживява?... Иисус да не би въобще да не е преставал да претърпява Своето Страдание? Нека си припомним тази фраза на Паскал: “Иисус е в агония до края на света.” Това, което върху страницата се дава, в нашите очи, като хипотипоза, не е ли в очите на Господа реалност, която непрекъснато бива претърпявана в продължение на две хиляди години!

- Следователно, хипотипозата е процес необходим на Господа, който е живял тези събития, живее ги все още в момента, в който ги разказва и ще ги живее отново може би за дълго време още. За Бога времевите граници са премахнати: вчера и утре са едно вечно днес.

4) Начините на хипотипозата.

При хипотипозата, миналото, както казахме, обкръжава непосредственото настояще: Иисус всъщност живее отново това, което разказва. Какви стилистични елементи ни позволяват, в действителност, да докажем, че разказаните от беседника събития наистина са наново актуализирани?

а) Времената.

Да не забравяме, че става въпрос за превод.

- В английския текст, доминиращото време е миналото време. Това има много стойности:

а) Служи да се свърже едно завършено действие, конкретно, и – добавя граматиката – серия от бързи действия. То е преведено за разказа на Страданието посредством френското сложно минало време. Сложното минало време е форма на завършено сегашно време. Показва, че посочените факти не са толкова отдалечени от ситуацията на изложението, ако бяхме използували простото минало време – това, което миналото време, което не е еквивалентно на сложното минало време, изразява също. Сложното минало време, по-близо в това до миналото време, отколкото до простото минало време, не държи фактите на разстояние.

б) въпреки това, преводачът е трябвало също така да предаде някои минали времена с нашето минало несвършено време, особено с глагола to be, I was, чиито контекст установява, ако трябва да се преведе, чрез бях; както и всички форми наречени фрекантативни, would или could.

Това, което е важно да покажем е, че в текста съществуват едновременно две визии за време. Първата е предадена на френски, от преводача, чрез сложно минало време. Това е времето за изживените от Христос събития – времето “отвън”, времето на изживяванията вън от Христос.

- На сложното минало време се противопоставят прогресивните или фрекантативните форми преведени чрез минало несвършено време – време на “това, което е вътре”, на задния план, запазен за размисъла. Миналото несвършено време за разлика от сложното минало време се оказва времето на умствената вселена на нашия Господ. С миналото несвършено време влизаме в Неговия вътрешен свят, в мислите Му и в усещанията Му, накратко в Страданието Му.

- “тялото Ми беше пречупено (was broken) както беше и (so was) сърцето Ми; (...) къде беше (was) кръстът Ми. Дъще, не можех (could not go) да видя (...) страданието Ми беше (was) непоносимо (...) не можех да видя (could not see) къде беше кръстът Ми, тъй като очите Ми бяха пълни с кръвта Ми, (were filled up) която течеше (was streaching down) по лицето Ми, и т.н.”

В този текст, два свята съществуват следователно заедно: светът на хората, последователност на фактите и на варварските действия разказани в сложно минало време; и светът на усещанията на Иисус.

За да бъде дадено това впечатление на “възход” на спомена, отбелязваме:

- Наречия и предлози за време: след това Ме облякоха с една от техните дрехи; и Ме повалиха на земята; тогава вдигнаха кръста Ми; тогава усетих; набързо заковаха първо китките;

- Подчинителни съюзи: След като Ме бичуваха (предадено на английски с деепричастно изречение); и след това Ме закрепиха с гвоздеите върху кръста Ми;

които отразяват хронологичното протичане на събитията, докато, нормално, представянето на миналото остава неподвижно.

б) Детерминантите на съществителните.

И тук отново да не забравяме, че се налага да работим с превод.

Детерминантите реактуализират визията за външния свят в непосредственото съзнание на Този, който говори. Това са предимно неопределените – които намираме на английски, и го показваме, под различни форми: one, a, или липса на член за думите в множествено число – и които свидетелствуват за неясното възприемане на реалността в тези толкова мъчителни мигове, които е имал нашият Господ в Живота Си.

- eдин; една; едни; им: една (one) от техните дрехи; един (a) сплетен от тръни венец; въжета (липса на член); парчета от Плътта Ми (липса на член); жени (липса на член); един (a) мъж.

Тези неопределени детерминанти определят дадена недиференцирана реалност, така, както е живяна. Какво би могъл да възприеме от външния свят Съществото, чиято завеса от Кръв е покривала Гледката?

в) Пространствената рамка.

И тя се замъглява поради същите причини:

- Хоризонтално пространство: и Ме повалиха на земята; завлякоха Ме напред; бича зад Мен; стигайки на Xълма; Ме хвърлиха наземи; да тръгна към мястото, където.

- Вертикално пространство: спускайки го в отвора; оттам, където се намирах, (спускане) се взрях в множеството; погледът Ми се спря на Майка Ми (контра-спускане).

- Дълбочина: блъскайки Ме към портите; слепешком към портите; никой не беше там; измежду онези, които Ме осмиваха;

Нито един от тези предлози не успява да закрепи ситуацията на изложението в точната пространствена рамка. Допълнението на всеки един е:

а) или много неясно: “земя; мястото, където; отвора; оттам; онези, които; портите”.

б) или това е Личността на Христос, която си служи със Себе Си като ориентир, доказателство за Неговата тревога.

Писането е следователно в съвършена логика и съответствие с изявените факти: Този, който живее това събитие е напълно дезориентиран.

г) Действащите (или лицата).

Разпределението на намиращите се сили е дихотомно: на Аз на Христос се противопоставя те или тях на палачите; доста класическо противопоставяне на единственото число и колективната форма. Личното местоимение те, повтарящо се непрекъснато, препраща – избягвайки да ги назове – както към еврейския народ, така към римските войници. Това е “тълпата”, както я назовава Иисус – неопределена – с изключение направено за жените, които застават до Христос, но никоя не е описана с точност, като че ли не ги беше видял.

Интересно е да установим, че те в първия параграф на текста, е доминиращата граматическа тема в разказа. Иисус е този, който най-често присъствува под формата на лично местоимение допълнение ме: това е Иисус пасивен, който дава Себе Си да бъде видян; това е също така едно от многото значения на тази дума: страдание; “Той страда Своето Страдание” означава също така: “Тялото Му беше превърнато в предмет от хората” – обект без защита, играчка за палачите Си, Самият Той го казва: претърпява жестокостта на света, който Го заобикаля.

И ако се намират също появявания на Аз, то е до голяма степен, за да се въведе вътрешното Аз на Господа предадено чрез минало несвършено време, което анализирахме по-горе, и което доказва до каква степен Господ е останал в съзнание. По този начин:

“(Аз) не можех да вървя; (Аз) не можех да видя;”

Можем да намерим също така Аз свързано с миналото време преведено на френски с минало сложно време всеки път, когато Иисус е участник в Своето Страдание, всеки път, когато Му се оставя инициативата за нещо – и ще отбележим, това е рядко: “тогава усетих как някой; почувствувах ги; прошепнах; отказах;”

От четвъртия параграф преди края, Аз, лично местоимение подлог и не вече допълнение, замества ме или те: Христос не е вече пасивен, Той сякаш е предаден на Себе Си – бихме се изкушили да кажем. Да, но Той е Сам. Това Аз бележи Самотата на Измъчвания, който констатира, че няма нито един приятел около Него. Това е едно Аз изолирано, Аз на Кръста, след като Неговите палачи станаха зрители на Мъчението Му, това лично местоимение осъзнавайки, свидетелствувайки за абсолютната самота на Христос, “изоставянето”, с изключение разбира се на третия параграф, където Христос и Неговата Майка се разбират помежду си. Тогава Аз съжителствува с Нея на Мария.

д) Проучване на лексиката.

Обозначително е; описателно, точно, свързано с усещането, с:

-       от една страна лексикално поле от инструменти на изтезание: въжета; Венец; пирони; бич; ритници; Кръст; тръни,

-       и вербално поле от варварски действия: бичувам; плюя; понасям или нанасям удари; повалям; ramasser; завличам; дърпам; удрям; връзвам краката; блъскам; изтръгвам; заковавам; дърпам; пронизвам,

-       от друга страна, частите на измъчваното Тяло: Тяло; Плът; стомах; Крака; Лице; Нос; Коси; Глава; Очи; Рамена; Китки.

Това свидетелствува за остротата на Съзнанието на Този, който изживя тези събития.

е) Още няколко думи за доминиращата асиндетична структура.

Отсъствието на връзка между фразите, освен, че придава на текста неоспорима сдържаност, допринася също така да бъде показана приемствеността на всички тези факти, по непрекъснат и естествен начин в тяхното хронологическо протичане и подчертава още веднъж до каква степен бяха съвършено възприети.

*

Заключение.

Подобен текст изисква уважение и възхищение. Повдига също така голям брой въпроси.

Две точки заслужават да бъдат отделени, които трябва да ни позволят да размислим по-добре върху разказа на Страданието:

- 1) Страданието беше предизвикало у нашия Господ загуба на пространствено-времеви показатели. Вселената сякаш се беше забулила. Но Иисус беше заслепен от Кръвта Си, и Очите Му бяха отекли. Не различаваше вече местата и не индивидуализираше вече съществата.

- 2) Съзнанието му обаче беше останало бистро.

Как да не се вълнуваш да живееш с Иисус този разказ, който в продължение на две хиляди години Той не престава наново да изживява? – това, което формата и структурата подтвърждават. Всеки ще забележи пълното доверие, което Господ показва към душата, която чете този текст. Не е ли поверителност, която Иисус й отправя, една от тези поверителности, които биват пазени за близките? Но Васула слуша – отношението й е примерно – тя не коментира, не прекъсва. Почита. Сърцето обърнало се към сърце, в тези няколко страници, е интензивно и привилегировано. Четенето ни кара да навлезем в това абсолютно доверие на Иисус, което ни позволява да бъдем с Него, в пътя на Страданието Му, привилегирован свидетел. Не разказваме шок, травма на когото и да е... Избираме същества способни да чуят и да разберат. Какво прави Иисус с Васула и освен с Васула, с нас?

Но, преди това, мъчението трябва да бъде “укротено”, доминирано, обходено... и понякога – оцелелите от лагерите за изтребление могат да свидетелствуват за това – необходими са дълги години, за да може човек да постави думи върху страданието. Иисус е възможно да се страхува да не би текстът да попадне в нечестиви ръце, и след като ни предава Страданието Си, вече не трябва отново да го преживява. Но кой наистина може да разбере как Светият Дух иска да използува това Слово на Сина, за да предизвика, отново и отново, в историческо и вечно съзерцание, всеки, който ще го прочете?

IV

Непрекъснато обновявано писане

Разнообразие на модалностите

“Погледнах семената Си и се запитах: “какво да направя с тях? укрепили са се в своята измамност; какво да направя, така че всички тези, които не могат да различат дясната си ръка от лявата да разберат, че съм техният Жених и че единственото, което желая от тях е обич, а не жертва; познание за Сърцето Ми, а не холокости и пищни празненства;”

о, Мое царско семейство, ти размени славата си срещу срама! не бяхте ли чули, че мога да наведа небесата, за да дойда при вас? не повиших ли достатъчно Гласа Си, за да чуеш, сътворение? колко още ще следваш вятъра? колко още ще те гледам да гониш сенките? ела при Мен! Сърцето Ми е като Светилник в краката ти и от Устните Ми овлажнени с благодат и c росата на божествеността, изтичат благодатни реки и безспирни призиви на Милосърдие;

ден и нощ, любими Мои, залитате покрай сенките; елате при Мен и ще докосна сърцето ви, така че поквареността ви да се стопи; тогава, в огромната Си Обич към вас ще се изсипя върху вас като роса и Божествеността Ми ще погълне вашата окаяност, обхващайки я, за да остане постоянно в Моя блясък, правейки от вас светлинен съд и един дух с Моя;”

Песен на Отеца, откъс от Песента на Жениха, 25 септември 1997.

Нашето проучване е насочено върху една от константите в стила на Истинския в Бога Живот: разнообразието на видовете изречения, които граматиката нарича по-често модалности.

Френският, както и английският, има четири:

Съобщителна: “ти си любезен”;

Императивна: “бъди любезен”;

Въпросителна: “любезен ли си?”;

Възклицателна: “колко си любезен!”

Така например, четирите модалности са събрани в този откъс. Този, който се изразява тук, използува, освен това, всички тоналоности.

1) Първата фраза на този откъс (с малка произволност от моя страна, тъй като не вземам описанието, което въвежда запитването за изречение, поради двете точки, които не отбелязват стриктно края на едно изречение) започва със запитване,

2) което е последвано от твърдение – констатация на фактите – цитирам: “Те (семената) са се укрепили в своята измамност.” Тоналността остава неутрална.

3) Следва ново запитване. Можем да го констатираме още от тези три първи фрази, тонът съдържа съмнение – при условие, че Бог може да се усъмнява – и горчивина.

4) Но се намираме едва в четвъртата фраза, когато нова модалност бива въвеждана: възклицанието, което изразява този път, нов нюанс в тона: негодувание, неутешима тъга – накратко, порицание.

5) В много фрази, тоналността остава непроменена, и намираме, редуващи се възклицателни и въпросителни модалности. Но – интересен факт – между въпросителните фрази намираме също така фалшиви запитвания,

“не бяхте ли чули, че мога да наведа небесата, за да дойда при вас?”

“не повиших ли достатъчно Гласа Си, за да чуеш, сътворение?”

това, което ораторите наричат ораторски запитвания. Това са запитвания, които насочват отговора на този, на когото е зададен въпросът, и го принуждават да отговори “да”. Това са, с други думи, маскирани твърдения. Така че, като пита: “не бяхте ли чули, че мога да наведа небесата, за да дойда при вас?” Той се връща да увери: “мога да наведа небесата, за да дойда при вас, вие го бяхте чули.”

Но, тези две “фалшиви” въпросителни биват следвани от две “истински – или изглеждат истински:

“колко още ще следваш вятъра?”

“колко още ще те гледам да гониш сенките?”

“Които изглеждат истински”, защото тези две въпросителни не търсят никакъв отговор. Дали все още става въпрос за въпросителни? Възможно е да се залавяме за дреболии... Това, което е важно, е да разберем по какъв начин се подновява стилът: първите две въпросителни фрази не позволяват да се отговори по друг начин на въпросите освен с не; следващите две, да не се отговори въобще. Но “мелодията” на тези две въпросителни фрази е чувствително различна, това, което ухото долавя много добре. Авторът играе с процесите и изворите на езика, които той познава съвършено. По този начин се избягва всяка монотонност на стила. Това е, което прави стила на Истинския в Бога Живот толкова фин, толкова богат и толкова деликатен: фразите, техният ритъм, тяхната композиция, тяхната мелодия, тяхната модалност, непрекъснато биват повторно изнамирани.

6) Следната фраза носи една новост: тя е едновременно възклицателна и императивна (защото двете модалности могат да бъдат комбинирани): “Ела при Мен!” Липсваше само императивната модалност. Ето я и нея. И само в петнадесет реда, четирите модалности се намират събрани! Това не е рядко в Истинския в Бога Живот.

7) След едно ново съобщително изречение,

8) нареждането продължава (с други думи, императивна модалност),

9) докато последното изречение на параграфа е още съобщително и тоналността стихва.

*

Върху двадесетина реда, не е рядко в действителност, между изреченията в Истинския в Бога Живот да се мине от запитване към твърдение, от твърдение към нареждане, от нареждане към възклицание... Това се дължи не само на живота на текста – става въпрос за разговор и самият литературен жанр благоприятствува модалностите – но на движението на така многобройните форми и процеси, които изграждат текста.

Как да се тълкува едно такова разнообразие на видовете изречения? Имаме впечатлението, че посредством всички езикови източници, които мобилизира, Иисус отново се опитва да убеди Своя събеседник, обзет от глухота или заспал или сънлив. Това е сърцето, което е глухо или заспало или сънливо. Ораторството на Христос има за задача да го събуди. То сякаш казва: “Не заспивай! Чуй с какъв тон ти говоря! Не съм ли възбуден да ти говоря така, не ти ли казвам нещо много важно, за да държа по този начин вниманието ти бдително?” Красотата на текста на Истинския в Бога Живот произтича от тази способност, която има Този, който говори, да даде подобен релеф на Словото Си. Този релеф се дължи на разнообразието, на подновяването на видовете изречения. Този, Който говори черпи оттам, придавайки на процесите си интензивна емоционална дълбочина. Бог се ангажира чрез и в Словото Си. Иска да превземе отново света. Това е, което ни вълнува. Този, Който говори, използува всички средства, за да бъде чут от Своите създания. От Неговото горящо от обич за човечеството Сърце, красноречието на Господа намира своя източник. Също така, в Неговото горящо Сърце то намира своето оправдание. Красноречието на Господа не е чисто стилно упражнение или брилянтна хитрост, а стратегия. Но стратегиите се раждат от спешността! Поетическата красота на даден текст е едната; силата на убедителността, която произтича от него, другата. Красноречието е маневра; думите са за красноречието това, което войниците са за армията. Този, Който говори трябва да спечели подкрепата на тези, които Го слушат, чуват Го, или се готвят да Го чуят или искрено желаят да Го изслушат. Поетическата красота на текста на Истинския в Бога Живот произтича, за Господа, от изискването да бъде чут, след това изслушан от човека, така че накрая да бъде обикнат от него.

Но ако Господ разнообразява модалностите на изречението, той разнообразява също така събеседниците!

*

На кого говори Иисус?

Събеседниците на Истинския в Бога Живот

В Истинския в Бога Живот, Иисус не се обръща само към Васула. “Динамиката” на текста на Истинския в Бога Живот произтича от броя на събеседниците, които поредно биват търсени от Иисус. Разбира се, този брой произтича от самия жанр на текста, речта, още повече, че не всяка реч се позовава непременно на имената или названията на събеседниците, които могат да се окажат нападнати от Този, Който говори. Ораторите често се задоволяват с алюзии. С властност, Господ, Той, указва поименно тези, към които възнамерява да се обърне. Господ, за да им говори, не използува нито заобиколки нито подли намеци. Може да се забави да разбули самоличността на Своите събеседници, но, когато покривалото накрая се разкъсва, разбираме че, не е ставало въпрос толкова да се придобие “литературен ефект” отколкото поразяващо предупреждение. За читателя, ритъмът, разнообразието, животът на текста, неговата дълбочина, биват обогатявани от това; вниманието на читателя непрекъснато се поддържа нащрек, защото читателят с известна прозорливост вижда точно как реториката служи на смисъла на Словото.

Текстът, който избрах не е откъс от Песента на Жениха. Той е с дата 20 септември 1989, от Истинския в Бога Живот. Дава представа за броя на събеседниците, които Господ може да търси. Животът на текста произтича от това учудващо присъствие на “другите” в него. Този текст, който покрива малко повече от една страница включва поне четирима събеседника!

1) “чуй Ме, повиках те, дъще, за да служиш на каузата на доброто, 2) взех те за ръка и те оформих, за да свидетелствуваш, 3) показах ти Истината и снех покривалото от очите ти, за да видиш кого избрах да седи на Седалището на Петър и на кого някога бях казал: 4) “ти си Петър и върху тази скала ще построя Своята Църква; и никога вратите на подземния свят няма да могат да я победят; 5) ще ти дам ключовете на царството на небесата; каквото свържеш на земята, ще се счита свързано на небето; каквото развържеш на земята ще се счита развързано на небето;” (Мт. 16:18-19) 6) дадох тази Власт на този човек и днес се опитвате да го съборите и да му откраднете пастирската тояга, за да господствувате със скиптъра на Лъжата и Порока; 7) Петре? 8)  Петре-на-Агнетата-Ми, любими Мой пастирю, зная колко разкъсано е сърцето ти и силно кървящо заради това неблагодарно и неверно поколение; 9) зная, че превърнаха очите ти в извор на сълзи; 10) зная колко много от братята ти са ти обърнали гръб; те са, любими Мой, онези пастири, които нищо не знаят, нищо не чувствуват, 11) действуват своеволно, всеки според собствения си интерес, служейки на Безумието вместо на Мъдростта, на Ненаситността вместо на Бедността, на Непокорството вместо на Покорството; 12) наблюдавам от Кръста Си всички жители на света и ви казвам, на вас, които населявате много нации, че скоро Часът наближава, времето почти се е изпълнило и няма да изминат много дни, преди да прекарате нощите си в плач, вие, неверни пастири, пастири, които прегрешавате срещу Мен от липса на вяра, вие, които викате Мир! когато няма никакъв Мир; 13) завърнете се при Петър, всички вие, заблудили се в различни посоки; 14) служете на Мен, защо да служите на Светотатството? 15) бъдете Мои, а не на Бунтовника, 16) защо толкова много желаете да служите на Бунтовника? 17) дори чуждите, дори те чуха Гласа Ми и проумяха Словата Ми; 18) Повелите Ми са Свети и ви казвам съвсем тържествено, че Свети ще останат за вечни времена;” 20 септември 1989.

- В първите три изречения, Иисус започва, обръщайки се към Васула. Петото изречение е библейски цитат. Иисус продължава Словата, които беше казал на Петър преди 2000 години. Дали Иисус се обръща към Васула или към някого другиго? Бързо го разбираме, към друг един Петър, към Йоан Павел II, изрично наречен няколко реда по-долу, към когото Господ се обръща. Използуването на името Петър е антономазия. Този стилен процес се състои в указването на някого с името на друго лице, което се очаква да го представлява символично. От Новия Завет и поради това Слово на Иисус предадено от свети Матей 16,18-19, цитирано в текста по-горе, Петър в крайна сметка обозначава всеки папа.

- При шестото изречение събеседникът се променя. “(опитвате се да го съборите (го – папата)” Разбира се, не е Васула, която бива нападната тук, контекстът не оставя върху това никакво съмнение. Словото може да изглежда неясно. Но към кого се обръща Иисус? Продължението ще ни го каже: към Самата Църквата, или по-скоро, към една част от Нейните власти, все още обозначени под термините: братя, пастири... На това място във фразата – ще го научим скоро! – референтът на личното местоимение вие не е разбулен, което възбужда любопитството на читателя и го кара да продължи. Този процес включващ различаването на идентичността на референта на едно местоимение се нарича катафора: това е, нито повече нито по-малко, процес на забавяне. Виждам в него факта, че Иисус знае прекрасно да държи своята нишка на Ариадна... Ще разберем веднага защо Иисус не иска, вече, изрично да обърка онези, които атакува... Не е, в което се съмняваме, просто, за да “запази съспенса” и да държи читателя в напрежение (въпреки че, безспорно, процесът участвува в това). Досещаме се вече колко фино се провежда речта и как протича разговорът, на вълни, всяка от които носи допълнително откровение.

- От седмото до единадесетото изречение, тоест от “Петре!” (което съставлява едно изречение) до “Непокорство вместо Покорство”, Иисус се обръща към папата. Дали става въпрос изключително за папата от времето, когато този текст е даден, тоест до Йоан Павел II? Йоан Павел II не се назовава с неговото малко име, но с използуването на вече споменатия процес, антономазията, “Петре”. Иисус обича Своя папа, Йоан Павел II, и не иска да го нарече “Петър”, а “Петър на Агнетата Ми”; Иисус използува перифрази, не биха могли да бъдат по-хвалебствени: “Любимият Ми пастир”; (като пастир е метафората на свещеник) “Любими Мой”, което не оставя никакво съмнение за властта, с която служителят на служителите е заобиколен от Самия Иисус.

- В дванадесетото изречение, Иисус се обръща към двама събеседника: първото вие препраща към “тези, които населяват многобройните нации”, (референтът е неясен, но е нов събеседник); второто вие към този или по-скоро към тези, към които Христос се беше обръщал вече, без да ги назове, първо, с други думи – сега го научаваме – тези, които нарича “неверни пастири”. Под формата на перифраза, която се противопоставя на тази на папата (неверни пастири срещу любимия Ми пастир), тяхната самоличност най-сетне се разкрива. Това са хора на Църквата, (както го показва думата пастир) тези, които до осемнадесетото изречение Иисус подтиква да се обърнат към Него и към Неговия папа, като че ли това не се разбира от само себе си...

Текстът, който избрах доказва, първо, че Васула не е непременно най-често привилегированият събеседник и че тя всъщност е само носителят на Божественото Слово. Разнообразието на събедеседниците придава, разбира се, живот на текста. Но, най-вече, в този откъс, събеседниците играят друга роля. И за да разберем тяхната роля, трябва да бъдем внимателни към мястото, което Иисус им възлага в Своята реч. Наистина, събеседниците заобикалят, обграждат, притискат буквално лицето на папата. Техният пореден ред се използува, за да бъде казано нещо, но също така, по многословен начин, да го покаже в подредбата на самите думи... Тази многословност е, която намирам за неочаквана и поразяваща.

-       Първо Васула (и вероятно непряко папата?) – Недемаскираните врагове на Църквата;

-       Папата;

-       Демаскираните нации и врагове на Църквата.

Папата бива предшестван и последван от “неверните пастири”. Неговото място повтаря следователно “между редовете” това, което Иисус казва и развива с думи. Думите разположени по този начин рисуват един папа захванат в клещи. Всяко защипване на така наречените клещи представляват два етата от царуването на “Петър”, единия, когато “неверните пастири” се крият; другият, когато се появяват открито. (Нека отбележим, че нациите, те също са атакувани от Иисус, те са свидетели на преследванията на суверенния понтифик... но безсилни свидетели.) За да се получи този вид “рисунка” във вътъка на текста, трябва следователно Иисус да държи прекрасно, както казах, Своята нишка на Ариадна, да разкрие с точност, в подходящия момент, самоличността на различните събеседници. Можем ли да кажем, че писането става, по известен начин, “фонетично, в смисъл, че имитира хронологичния ред, в който “неверните пастири” ще се появят, днес или утре, открито?

Разнообразие на похватите, разнообразие на събеседниците, постепенно разбулване на самоличността им, всичко спомага да се даде на текста на Истинския в Бога Живот впечатляваща последователност и нещо повече от последователност, пророческа сила, дъх, красота. Мястото на думите осветляват техния смисъл и придават на текста литературно и художествено измерение меко казано неочаквано.

*

Удоволствието да наименоваш

или

Съпоставянето на имената

Бог, това е факт в целия Истински в Бога Живот, обича да дава на Васула други имена освен нейното, като че ли няма една само Васула, а множество! Наистина, това е множеството от отношенията на Бога към Васула, които тези имена изразяват. Бог не използува систематично личната деноминация. Под “лична деноминация” подразбираме името дадено на някого, за да го определим по изключителен начин, с една дума, която принадлежи “само” на лицето, например “Васула”.

Но никое лично име няма смисъл от само себе си. Едно лично име има референт. Референтът е този, който препраща към лицето, на което това име е дадено. Доколкото то не е закотвено в определена ситуация на изявление, личното име указва всички възможни лица. И за разлика от нарицателните имена, които препращат при дефиниция, доколкото не е идентифициран референтът на личното име, не съществува общо свойство за факта да се нарича “Васула”.

В ситуацията на изявление на Истинския в Бога Живот, името “Васула” препраща всъщност към тази “висока руса жена”, на която Бог е дал Истинския в Бога Живот.

Но този референт не се бави да получи нови деноминации. Ще говорим, във връзка с това, за съпоставяне на имената, тоест за приписването на нови лични имена – бихме могли да кажем названия – много по-“мотивирани” от началното име.

Бог ни разкрива по този начин, под какви аспекти, от какви гледни точки гледа на Васула – и през Васула, на всеки един от нас. Всеки път, когато Бог обозначава Своята събеседница с друго име от нейното лично име, Той поставя различно отношение към нея.

Какъв тип отношение? Едно ново име разкрива нова връзка на обич. Следователно тези връзки са богати и разнообразни!

1) Наблюдение:

- Това са названия с библейски произход, и в повечето случаи фиксирани синтагми. 

- Други по-неиздадени персонализират дълбоко връзката на обич между Бога и човека. Тези названия принадлежат на оригиналния поетически акт. Ще видим, освен това, Бог да играе с етимологията на второто лично име на Васула.

2) Метод

Опитахме се да подредим тези названия, приоритизирайки ги.

Общите им точки, техните различия ни помогнаха да ги регрупираме. По този начин, извеждаме наяве връзката на привързаност, върху която са разположени различните названия. Бихме могли дори да открием един вид логика. Скрити правила могат да бъдат показани. Една поетична логика – което изглежда противоречиво – не тайна, но поне мълчалива, свързват помежду им всички тези алтернативи, с които Господ пресъздава и обновява самото име на “Васула”.

Нашата класация е произволна.

Бихме могли, също така, да представим всички названия дадени от Бога на Васула под формата на дърво, с различни разклонения. В края на краищата, дървото е мотивът на някои икони. И Васула е ориенталка. Ето защо дървото с имената не ми излежда особено рискована идея.

Всеки основен клон представлява връзката между Бога и Неговото създание. Множество са названията, които изразяват същия тип отношение.

Различаваме четири основни клона, четири начина да обича Васула, като:

- дъщеря

- невеста

- сестра

- пророк.

Всички дадени цитати нататък са взети от Песента на Жениха.

1)

Имената на Васула

Васула е името матрица или стъблото на дървото. Бог не сравнява ли Васула с дърво? (Цитирам текста малко по-нататък и го анализирам.) Бог не говори ли за неговите клони, които, по Неговата Воля, няма да престанят да се разпростират?

Бог, служейки си с тази лична деноминация, знае, че името принадлежи на всички. Това е “Васула-на-всички-усти” (аз го казвам, разбира се, това). Един баща или една майка – или един влюбен – не наричат ли по свой особен начин, често оригинален, винаги неочакван или понякога креативен, своя(та) любим(а) с малки имена, които изработват, и на които си присвояват тяхната изключителна употреба? По същия начин, Бог иска да установи уникална връзка със Своето създание. Това го разбираме.

От само себе си се разбира, че различните алтернативи, които ще бъдат изброени отговарят на необходимостта да влезнат във все по-дълбоката, все по-тайната задушевност с Васула.

Да се преименува означава да се “подпечата” желаното същество, маркирайки го с печата на неговото слово. Като баща към своето дете – или любовник към своята годеница – Бог разкрива привилегированата връзка, която възнамерява да изтъче с Васула, придавайки й персонализирано име, така че новото име да принадлежи само на Него. Това е една от проявите на Ревностната Обич на Господа, за която ни говори Библията.

I) Първи главен клон: Васула наречена дъщеря на Бога. 

I) Първо клонче: Васула Моя, Бог, като придружава името с притежателното прилагателно моя, си присвоява вече референта на обикнатото лично име, което всички усти произнасят.

II) Второ клонче: За да персонализира Своето отношение, Бог използува второто лично име: Василики, Песен на Жениха.

1) След това – ново и единствено разклонение – Бог превежда личното име Васулики, Дъщеря-на-Бога, Песен на Жениха, Царят бивайки Бог.

III) Трето клонче: Като че ли преводът на второто лично име не беше достатъчен, Бог, върху модела на Дъщеря-на-Бога, създава, като поет, серия от варианти: прибягва към перифразата. Тази фигура иска да каже в много обяснителни думи това, което може да се каже само в една, и по този начин да назове Васула, вместо Василики:

1) Първо разклонение: Дъщеря на Троицата, Песен на Жениха.
2) Второ разклонение: Дъщеря-на-Избора-Ми; Песен на Жениха.

3) Трето разклонение: любима дъщеря; Песен на Жениха.

Защото перифразата позволява на този, който я използува да представи от определена гледна точка това, което би могло да покаже самата дума.

Тези вдъхновени варианти на превода на второто лично име, Василики, пораждат други серии от синонимни названия:

4) Друго разклонение: Моя; Песен на Жениха.

5) Шесто разклонение: остатък Мой; Песен на Жениха.

Тези две нови названия, които са две метафори, настояват за пореден път върху това, че Васула като дъщеря принадлежи на Бога. Можем, за да класираме тези различни названия, да тръгнем от по-общото отношение към по-конкретното:

6) Ново разклонение и нов вариант, синоним на дъщеря: дете Мое (много референции), което е по-категорично дори от Моя или Моя почивка. Това наименование е и то обогатено от прилагателно, което уточнява смисъла на името дете:

7) Предпоследно разклонение: Мое слабо дете.

8) Накрая в последното разклонение, като използува метафора, Бог перифразира различните варианти от превода на Василики, Дъщеря на..., в едно изненадващо изброяване: кост от Коста Ми; плът от Плътта Ми; част от Самия Мен; дъх на дъха Ми; плод на Сърцето Ми; Песен на Жениха.

II) Втори главен клон: Васула назована невеста на Бога.

I) Думата невеста, която съставлява втория главен клон на дървото, дава, отново материал за различни варианти. Текстът съдържа много появяния от тях. Но ако се съди по неговите заместители, думата невеста щеше да страда и тя от недостатъчен смисъл. Дали думата рискува да стане банална, така че отношението на обич да трябва да бъде неуморимо изяснявано и преформулирано? И една само дума не е достатъчна да каже защо и как Бог обича Васула.

1) Така, в едно първо клонче, Бог започва да си присвоява изключителността за употребата на думата, съпровождайки я с притежателно прилагателно: невесто Моя, Песен на Жениха.

2) Второ клонче: Бог развива термина “съпруга” и дори по този начин, уточнява отношението чрез допълнение съществително или използване на прилагателно: крехка невеста на Всевишния и Отеца, което поражда разклонение: любима невеста, Песен на Жениха.

3) Към този клон се присажда един последен: терминът “невеста” е парафразиран и написан отново: това е връзката на обич, която се повтаря, подновява и цени: любима Моя, прескъпа обич, прескъпа душа, винаги така-обичана-от-Мен, Песен на Жениха. Тези две последни названия могат, впрочем, да се обръщат, както към дъщерята така и към невестата на Бога.

III) Трети основен клон: Васула, сестра на Бога. 

Намираме само веднъж спомената тази връзка на обич под това название, но е доста важно, за да заслужава да бъде в този списък: сестро Моя, Песен на Жениха. Не ни се струва, че думата, с която Бог назовава Васула е обогатена впоследствие, разработена или парафразирана. Главният клон ще представлява следователно единствено клонче.

Четвърти главен клон: Васула назована пророк на Бога. 

Това, което е в центъра на отношението между Бога и Васула не е, тук, не е толкова обичта, колкото доверието. Следователно нормално е, че не можем да “приоритизираме” названията, които Бог дава на Васула. защото, правейки от нея Свой пророк, Бог назовава във Васула Своята вярна служителка. Връзката не е необходимо вече да бъде все повече и повече обяснявана тясно и неуморимо да се повтаря. Така всяко название е един нов клон.

1) избрана Моя, Песен на Женихa.

2) благословена-на-Призива-Ми, Песен на Жениха; до това последното название намираме различни варианти: животински, растителни, местни метафори:
3) гълъбице Моя, Песен на Жениха;

- лилия Моя, Песен на Жениха;

- градина Моя, Песен на Жениха, развито в:

- градина-на-Града-Ми, Песен на Жениха;

- крепост Моя, Песен на Жениха.

2)

Имената на Бога

или

изливането на Името

Да се проучват названията на Бога е по-смело и по-опасно начинание. Класирането винаги е произволно. Ето защо настоявам на Песента на Жениха. Фактът не е нов: Бог няма само едно Име. Библията Му дава голям брой! И в Песента на Жениха, Той Самият е, който си ги придава, повтаряйки често тези от Библията. Но названията на Бога са титли на слава. Тези на Васула са свидетелства на обич.

Титлата е специална квалификация. Титлата, която Бог придава на Себе Си има за цел да ни помогне да чествуваме пълното и цяло божество, всеобщо и неделимо. През Средновековието, важният характер на името беше познат. Учителите на Църквата го наричаха “изливане на името”. Знаеха, че Името позволява по-лесно да бъдат разбрани качествата на Бога. “Нека се научим да разпознаваме в това, казва свети Бернар де Клерво в първия параграф на своята петнадесета проповед върху Песента на песните, едно предвестие на тайнството на нашето спасение осигурена чрез изливането на името.” По този начин се обяснява натрупването на наименования в литаниите – това, което ще намерим отново, спазвайки всички пропорции, в текста на Песента на Жениха.

I) Първи основен клон: Бог като създател.

Терминът “създател” е първият основен клон на дървото. Неговите клонки са многобройни и разнообразни. Бог не престава да се определя и да си придава нови названия.

I) Съставлявайки първото клонче, този термин е свързан с Васула: твоят Създател, Песен на Жениха, където притежателното прилагателно се отнася до Васула.

II) Второто клонче, Създателят е също така абсолютният Лидер, както го показва пeрифразата: Първият и Последният, там;

1) Първо разклонение, става въпрос за вариант: Царят на царете, там.

2) Вариант и второ разклонение: Господ Бог, там;

III) Трети клон идва да подчертае властта на Бога Създател на чудеса: Творецът на неоценими чудеса, там. Това название води до поредица от варианти, всичките пeрифрази:

Първо разклонение: Разпределител на неоценими дарове, там;

Второ разклонение: Източник на неизразими наслади, там;

Трето разклонение: Съкровище от светии и ангели, там;

Всички тези названия показват, че въпреки че е достатъчен Сам за Себе Си, Господ споделя Славата Си със Своето творение: дарът предполага наличието на другия; Източникът предполага друго място, Съкровището има притежатели: Той е в този случай това на светците и ангелите...

IV) Четвърто клонче излиза от главния клон, за да определи властта на Бога, творител на живота: Животворец, там, изглежда, че най-добре включва цялото. Както за предишното клонче, от това название произтича серия от варианти, всички те са перифрази, дублирани с водни метафори:

1) Първо разклонение: Фонтан правещ плодоносни градините, там.

2) Второ разклонение: Кладенец на Жива Вода, там.

3) Трето разклонение: Потоци на вярна Обич, там.

Всички тези названия не са пряко изречени от Бога, а по-скоро от Неговите светии и Неговите ангели, които пеят на Господа химн на възхвали. Ако, както го знаем, не е Бог, който говори, знаем също така, че Светият Дух вдъхновява светиите и ангелите за това, което Му казват. Ето защо отнасяме към Бога, въпреки всичко, тези деноминации.

Както го показва броят на страниците, голям брой от тези названия се намират събрани в рамките на същия откъс. Деноминациите се прибавят едните към другите (без обаче да е лесно да се обоснове техният преход). Това се нарича увеличение. Усилването дали следва някакъв ред или логика, която ни избягва? Оставям грижата на богословите да отговорят на моето място. Усилването е резултат от натрупването. По-добре е за нас да говорим за натрупване, отколкото до изброяване, доколкото натрупването може да продължи неопределено време списъка на божествените имена – което никога не може да бъде изчерпано – докато изброяването провежда затворена серия.

‘О, Пролет на вселената,

Всеблага Троице,

Жених безкрайно обожаван,

слава на Всевишния’, там.

‘Извор на неизразими прелести,

Фонтан правещ плодоносни

градините,

Кладенец на Жива Вода,

Потоци на вярна Обич

изтичащи от Сърцето Ти,

Любовникo на човечеството,

Женихo на сътворението Си’, там.

Тези натрупвания на славни титли дадени на Господа от всички Негови създания зависи от вида на литанията, с други думи, от един вид рефрен снабден с определен елемент: Бог – сюжетът на литанията – и от променлив елемент: самата деноминация. В мистиката, литанията не е друго освен това, което свети Бернар де Клерво наричаше “изливане на името”. Тя служи за преливането на откровението на Божиите атрибути – радостно откровение за свети Бернар, който в първия параграф на своята петнадесета проповед върху Песента на песните, заявява: “Върху страниците на Светото Писание сте срещали много имена дадени на Жениха. Ще отбележа само две, които съдържат всички.” И става въпрос за свети Бернар на Мощ и Милосърдие.

V) При едно пето клонче Бог се определя като Светлинно Божество, там, друга титла на величие;

1) и в едно само разклонение, както става често, Бог обединяващ човека към Своята величавост, му прави дар Своята Светлина: Светлината на твоята душа, там.

II) Втори основен клон: Бог като Мъдрост.

“Мъдростта” съставлява втория главен клон на дървото.

I) Вечна Мъдрост, това е терминът, чрез който Бог Сам се определя, там, и който съставлява първото клонче, без разклонение. Това ново наименование намира различни еквиваленти. Всеки един от тези еквиваленти осветлява действието на Мъдростта на Господа в света.

Тези наименования са, за пореден път, взети от кратка литания произнесена от Светия Дух, където знанието за Бога се дава като крепостно укрепление срещу ересите от тази епоха.

‘Посредник на всеки един, Аз Съм;

Поръчител на благоденствието ти, Аз Съм;

възвишен Извор на Единството на Християните, Аз Съм;

върховно Единство на Отеца и Сина, Аз Съм;

Миро за бедните в духа, Аз Съм;

Непрекъсната Молитва във вас, Аз Съм;’ Там.

Думата Мъдрост не се появява буквално, а разбираме, че Тя говори, четейки веднага след това: “Hаучих те, че знанието за Бога, посредством Мен, е троично знание, за да обориш ересите и всичко подобно;” Но знаем, че Светият Дух е Духът на Мъдрост и Поръчителят на Истината.

II) Мъдростта, във второ клонче, е Вдъхновителката на действията на хората. Така, тя първо се нарича Посредник(ца) на всеки един.

1) В едно първо разклонение, Тя е все още в този смисъл Непрекъсната молитва във вас, там. Благодарение на това ново наименование разбираме по-добре, че с помощта на молитвата човек остава защитен от ересите.

2) Във второ разклонение, Тя е също така Миро за бедните в духа, там.

3) В трето разклонение, разбираме по-добре също така, че Бог, бивайки  вдъхновяващата Мъдрост за човека, се дава на Васула като твоя Песен, там, тоест като словата на Мъдростта и вариант:

4) и последно разклонение, както Самият Химн, там, това, което Васула в бележка тълкува по следния начин: “Словата на Бога са като химн и Бог бива слушан като химн, Самият Той става химн.”

III) По този начин в трето клонче Мъдростта може да определи резултата от Неговото действие като Върховен Източник на Единството на Християните. Такава е следователно Неговата цел: да се бори с ересите, за да обедини всички Свои деца.

1) Без съмнение това е същият резултат, който трябва да отгатнем зад последното наименование, което съставлява едно само разклонение, Пролет на вселената, там, тоест обновяване на цялата Църква.

III) Трети главен клон: Бог като семейство.

Наистина, там, Бог обещава на Васула, че Той ще стане всички членове на нейното семейство: “Ще стана (...) също така твоето семейство.” “Семейство” съставлява за нас основният термин и третият главен клон на дървото, начало на дълга серия от термини, с които Господ илюстрира Своето обещание. Намираме инверсирания еквивалент на термините, които, в предишното проучване, бяха служили да бъде казано как Бог определя Своето отношение с Васула.

Ι) Твоето семейство, там, представлява първото клонче на този нов главен клон.

ΙΙ) Света Троица, там, представлява второто клонче на главния клон.

1) Единствено разклонение, вариант: Очарователната Троица, там.

III) Както Бог беше представил Васула като Негова дъщеря, така Бог се представя на нея като най-благият Отец, там, без да пропуска да украси името на Отеца с хвалебствен квалификант, което интензифицира относителния супералатив на превъзходство. Това е третото клонче на този главен клон.

1)Това име, в едно само разклонение, се перифразира и разработва от парафраза, сякаш Бог е нетърпелив да обясни всичко това, което да си най-благия от всички бащи” означава в Неговите очи: Този, който те кърми от Своите Извори с Живот, там. Накратко, да си “най-благият от всички бащи” означава, парадоксално, да играеш ролята на майка!...

IV) В четвърто клонче, Бог се представя като Братът на Васула. “Твоят Брат”, казва определено, там. Спомняме си, че беше представил Васула като Своя сестра...

V) По-невероятно, без да е лишено от духовна дълбочина, и което представлява петото клонче, е, че Бог се определя също като Сестра на Васула, там. Бог се представи като баща, който кърми...

VI) Накрая в това шесто клонче много по-натоварено от разклонения от предишните, Бог се определя като Жених на Васула, там. Това ново наименование и напълно библейско представлява впрочем, названието на сбирката.

1) Бог – и това е първото разклонение от дълга поредица – прославя Своето название на Жених, обогатявайки го с мелиоративни наречие и прилагателно: абсолютно възхитителен Жених, там.

2) Второ разклонение се поражда скоро. Бог персонализира базовата връзка, която се подразбира от собственото Му название и уточнява, недвусмислено, чрез използуването на притежателното прилагателно, получателя, тоест Васула: твоя Жених, там.

3) Но съставлявайки трето разклонение, терминът, посредством едно притежателно прилагателно от второ лице множествено число, прави от нас, хората, получателите на божествения Жених: вашият Жених, там. Всъщност, в Църквата е традиция да се счита, че душите ни са невести на Бога. В Евангелията, раят не е ли сравнен със сватбена маса? Също така терминът предоставя място за различни разработки:

4) По този начин четвърто разклонение, Бог се нарича Жених на всички, там. Съществителното е допълнено. Но новото наименование е само парафраза на “вашия Жених”.

5) Друга еквивалентност и пето разклонение, просто засилено, дължащо се на един вид загриженост за настойчивост, Жених на всички вас, там.

6) В шесто разклонение, намираме и тази друга парафраза: Жених на сътворението Ти, там, (говорят светиите и ангелите).

7) Едно седмо разклонение ни представя вариант на названието “Жених” Любовник на човечеството, там.

8) Да е Женихът или Любовникът на човечеството, означава да е, както го показва това осмо разклонение, твоят Пазач и твоята наслада, там. Това ново название и различните варианти, които произтичат от това, настояват разбира се върху закрилния характер на Жениха.

9) Така, в девето разклонение, Бог се нарича Поръчител на твоето благосъстояние, там.

10) Десето разклонение, разработващо винаги същата идея на закрилящия Жених, Бог се нарича пред Васула: твоята лична Помощ, там.

11) Намираме, също така, в едно единадесето разклонение: твоят носач, там.

12) Дванадесетото разклонение представя нов вариант на названието “Жених”, твоят Другар, там. Това ново наименование, както и предишните, ще бъде обогатено с прилагателно ...

13) Така, в едно тринадесето разклонение, Бог се обявява Постоянен Съпътник, там.

14) Накрая, в четвърто и последно разклонение, можем да счетем за метафоричен вариант това последно наименование: твоят амин на Амин, там, Амин, ако повярваме на бележката на Васула означаващ “Верният и Истинният”. Но верността не е ли, от самата вечност, един от атрибутите на божествения Жених?

Остава да бъдат казани най-малко три неща за това изливане на Божествени Имена, дори да се налага да напусне терена стриктно стилистичен на това проучване:

1) Бог се обръща едновременно, или по ред, към множеството, когато се определя като Цар на нациите, и към индивида, когато говори за Него на Васула като неин Съпътник. Защото въпреки, че изваждаме Името от Неговия контекст, Той носи в Себе Си, като незаличимо отражение, Неговия получател: човекът единица и колектив.

2) Когато Бог се представя чрез Своето Име, твоят Създател или Извор правещ плодоносни градините, Той представя също така Своята дейност, Своето творческо могъщие, което изтъква и особено Своята същност, Любовник на човечеството, защото Целият е Обич.

3) По същия начин, когато Бог дава ново име на Васула (което трябва да бъде казано за всеки един от нас), Той казва това, което сме в Очите Му, дете Мое, и също така това, което желае да бъдем, Синове и дъщери на Бога, това, което желае да правим, Дъх на Дъха Ми...

От всички тези наименования, разбираме по-добре какво може да означава Бог да ни обича, от самия факт, че приема, Той, който е Всичко, да е в нас, ние, които сме нищо.

*

Цитатите

Нашето проучване ще се съсредоточи главно върху Песента на Жениха

В Истинския в Бога Живот, цитатът е рамкиран от кавички, оповестен от двуточие. По този начин Авторът на текста иска да покаже, че някой ще говори. Думата на един друг, неговите думи, неговият ритъм – липсва само интонацията – ще бъде възстановена и ще бъде вписана в текста. Възможно е да става дума за Словото на Този, който говори в текста или за това на някой друг.

Също така, чрез този подход, речта се намира като откъсната от текста и оценявана.

За граматиката, кавичките са белегът за пряката реч, тоест проникването в текста на чужда реч и доказателството за цялостно и вярно възстановяване на речта на този друг (възможно на себе си в друг момент).Тази реч може да е била произнесена при съвсем друга ситуация на изговаряне: в миналото, в непосредственото настояще и дори – ще го видим – в бъдещето или, дори, в потенциално време. И все пак, изявлението се оповестява така, както се формулира при другата ситуация на изговаряне.

Цитатът в Истинския в Бога Живот и в Песента на Жениха е изобилен и важен. Допринася, и той, да се поднови текстът и да се разнообрази неговият ритъм.

I) Мястото му в изречението. Последствие върху ритъма.

Цитатът няма сериозни последици върху ритъма на изреченията – поне в Песента на Жениха. Въпреки това, трябва да видим разликите. Отбелязваме четири случая на подход:

а) Цитатът съставлява цялото изречение. Примерите не са многобройни.

Цитатът съставлява от само себе си изречението; не е въведен от предишното изречение, както свидетелствува този пример:

‘поради великодушното ти приношение, обещах да направя от сърцето ти благодарствена жертва; “Аз, нейният Творец и Жених, ще й изпея Своята близост, така че сърцето й да търси единствено Моето Свято Лице и привличайки я в Свещеното Си Сърце ще отблъсне всичко, каквото не съм Аз, но ще желае и ще изпитва жажда за всичко, каквото съм Аз;”’ 28 януари 1997, Песен на Жениха.

До такава степен, че цитатът, откъснат по този начин, се откроява:

‘никой цар не е служил въобще на своите подчинени, както Аз, който съм Царят на царете, служих; “бидейки в Образ Божий, не счетох за похищение да бъда равен на Бога, а опразних Себе Си, приемайки състоянието на роб;”’ 28 януари 1997, Песен на Жениха.

‘горещото Ми желание беше да Ме опознаеш по най-задушевния начин и да ти покажа Истинския Бог, живия Бог, вечния Цар; “нека този свят не принуди лилията Ми да замълчи, нека заговорите им да не й повлияят, нито да докоснат душата й, (…) за да могат да опознаят Истинския Троичен Бог, който е Отецът на Всичко;” сега, лилия Моя, ще ти дам един постоянен повод (...)”’ 28 януари 1997, Песен на Жениха.

б) Цитатът завършва изречението. Той, следователно, бива предварително въведен, както го посочва двуеточието.

‘наистина, духът ти обогатен от Моята сладост и от пълнотата на Духа Ми, ще се провикне към всички нации: “красотата и славата се намират в нашия Създател! нашата Надежда и нашия Господ!” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

‘действително, ела да научиш значението на тези думи: “това, което искам е обич, а не жертва; това, което искам е знание за Мен Самия, а не холокости;” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

‘никой не може да каже: “Той ни изостави в острите зъби на Врага…” 28 януари 1997, Песен на Жениха.

в) Цитатът заема място в средата на изречението; възспира тогава за момент развитието.

- Цитатът може да е кратък, както в този тук случай:

“да, върху тази мека глина отпечатах Името Си навсякъде върху теб, от деня, в който душата ти Ме назова: “Авва!” и оттогава изравних пътя ти на земята и те научих как да се наслаждаваш в Мен и винаги да играеш Моето Присъствие;” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

Но в този случай цитатът “се настанява” почти в средата на изречението, без да забавя развитието. Трябва да отбележим мястото му, синтактичната динамика вследствие на това, като че ли думата “Авва” да е причината за това.

- Но той може да е повече или по-малко дълъг и да отделя главното изречение от подчиненото изречение, тоест да създава леко по-муден ефект –  отговор на въпрос; очаквано обяснение - както свидетелствуват тези три примера:

‘как мога да кажа: “те са тамянът на Моя Син”, когато единственото им ухание е мирисът на смърт?’ 25 септември 1997, Песен на Жениха.

‘да, точно за тях се казва в Писанията: “душата на праведния е престолът на Мъдростта”, защото от сърцата, които Ме обичат не липсват съкровища;’ 25 февруари 1998, Песен на Жениха.

‘когато Духът Ми говори чрез устата ти, гълъбице Моя, и каза: “не е достатъчно само да проумявате словата Ми, a трябва да действувате според тях” това беше, за да ви направя да разберете, че ако обичта ви не отговаря на Божествената Ми Воля, Падението ви ще бъде Голямо;’ 25 февруари 1998, Песен на Жениха.

г) Цитатът фигурира вътре в друг цитат. Ще ги назовем наслагващи се цитати.

Всички знаем принципа на масите наслагващи се една в друга или на руските кукли. Играта с цитатите в Истинския в Бога Живот ни напомня тази възможност за инкорпорация и затваряне в кутия. Наистина, често един цитат включва друг цитат. Резултатът е странен ефект на ехо, като че ли Същото Лице има много гласове. Гледайки отблизо нещата, констатираме, че всеки един от тези гласове препраща в даден момент от историята на Съюза между Бога и хората.

Трябва да разгледаме текста на Истинския в Бога Живот като първа степен на реч, във вътрешността на който се включват други думи, предишни, следващи или потенциални. Истинският в Бога Живот не е ли един дълъг разговор? Бог е, който говори. Но Бог на всички времена, и дори Бог на всичко възможно.

Но нека опишем структурата, която наслагва елементите едни в други.

Първо ниво: и докато Очите Ми гледаха това крехко сърце, казах:

Дори вътре в това първо ниво на реч се включва втора реч:

Второ ниво: от тази крехкост Словото Ми ще бъде чуто да провъзгласява на всички нации:

Този втора реч е само преход, за да въведе третото ниво, самия център на словото, накратко, сърцето на посланието, деликатно “обгърнато” от двете нива на предишните речи.

Трето ниво: “Бог е до вас, ще освободи всички онези, които Го зоват; а на всички, които са жадни, ще даде вода; ще се смили над бедните и слабите и ще спаси живота на мнозина преди да дойде великият Му Ден;” 28 януари 1997, Песен на Жениха.

Бог ще се наслади ли на един вид полифонична постановка (полифонична: с много гласове) на Словото Му? Несъмнено. Но не е само това. Това, което показва също така структурата на прилагане, е волята на Бога да доведе читателя, благодарение на тези отклонения, в сърцето на Словото Му, но на Словото Му написано във Времето, Бог неспиращ да напомня Словото Си.

Такова може да е предизвикателството на композицията, наслагваща елементите един в друг: да напомни историята на Съюза сключен между Бога и хората. Бог, в Истинския в Бога Живот, обобщава Своите слова на обещание, за да покаже, че винаги е удържавал на обещанието и че не е забравил Словото Си! От тези терасирания  се изгражда Откровението. Някои пасажи, като този тук, не са далеч от един вид кулминация:

Първо ниво: тогава като капки от чисто миро, словата Ми закапаха в ухото ти, отваряйки го, за да бъде способно да чуе Моите желания:

Второ ниво: “Аз съм твоят Живот; остави се да бъдеш ръководена отсега нататък по благодат, от Мен; нека устните ти да бъдат като лилии (...) нека един ден да кажем:

Трето ниво: колко е прелестен твоят аромат, по-фин от всички други подправки (кулминация)

Връщане при второто ниво: и ще бъда с теб и ще продължа да лъхам над теб

Връщане при първото ниво: това е, което ти казах… 22 юни 1998, Песен на Жениха.

II) Източници на цитатите

Съществуват два източника:

- Фразите цитирани в скоби могат да бъдат заети от Библията – Стария или Новия Завет;

- или от самия Истински в Бога Живот.

Най-често, Иисус обобщава съдържанието и духа на фразите от предишните Си послания. Този дълг откъс, който трябваше да отделя и който трябваше да препрочета в неговата цялост, е добра илюстрация за това:

‘тогава като капки от чисто миро, словата Ми закапаха в ухото ти, отваряйки го, за да бъде способно да чуе Моите желания: “Аз съм твоят Живот; остави се да бъдеш ръководена отсега нататък по благодат, от Мен; нека устните ти да бъдат като лилии, дестилиращи чисто миро; не изоставяй борбата, ще бъда с теб; носи Кръста на Христос и бъди влюбена в Него и Аз ще бъда с теб; (...) бъди засадена в Мен и засили вярата си със силата на Моето Могъщие, за да схванеш ширината и дължината, височината и дълбочината, докато стигнеш да опознаеш Обичта на Сина, която е вън от всякакво знание, и да бъдеш изпълнена с абсолютната пълнота на Бога;” това е, което ти казах…’ 22 юни 1998, Песен на Жениха.

Този дълъг цитат от една реч по-ранна от тази, която представяме и където Иисус дава на Васула да чуе отново – в средата на която се откроява, като поетичен стих, вълнуващия лайтмотив “ще бъда с теб” – отвежда всички читатели в началните времена на Истинския в Бога Живот, когато Васула, объркана, все още не знаеше какво да си помисли за това нахлуване на Бога в живота й!

Да, това е, което Бог каза в началото на Васула, но под друга форма. Това е съдържанието на друга реч или на повечи речи, които Светият Дух обобщава с тези нови слова.

Истинският в Бога Живот е учение, по-точно, училище. Няма нищо изненадващо в това, че Иисус, като добър учител, какъвто е, се повтаря и без да се уморява се повтаря, било изцяло, било, променяйки формата на предишните Си изложения. Основата на посланието Му остава същата – това е важното. Защото Истинският в Бога Живот помага на всеки читател да се приучва към Словото и да открие или да прочете отново Библията.

III) Как да проумяваме цитатите?

1) Слово-напомняне

Тези цитати поставят отново налице вече чутото Слово. Това е истина за всички библейски цитати. Следва да добавим, че това Слово на Бога бързо беше забравено. Това е, също така, една от функциите на Истинския в Бога Живот, тоест да напомни “основите” (изразът е на Бога) на нашата Църква. На тези, които се правят, че се учудват: “Но Откровението вече беше дадено – и веднъж завинаги – имаме Библията, Иисус го казва Самият Той на Васула “Истинският в Бога Живот не съдържа никакво ново откровение”, следователно, нямаме никаква нужда от това провиденческо произведение”, трябва да отговорим, под светлината на всички тези цитати: “Истинският в Бога Живот е напомняне на словото на Бога, което, за съжаление беше забравено или изопачено или погрешно разбрано.”

Но не всички от тези цитати имат същия статут.

а) Повечето съставляват прости напомняния на Новия или на Стария Завет. Безсъмнено някои библейски фрази особено важни нямат вече никакъв отзвук в ушите ни, за да ги цитира Бог отново във всеки един от томовете на Истинския в Бога Живот. Тези библейски цитати, взети от Песента на Жениха, приличат на изразите от ненаучен урок, който се предъвкват на непокорния ученик, какъвто е човекът. Това е, поне, което изглежда показват въвеждащите глаголи на пряката реч или граматическия обрат, който ги придружава. Така в този пример намираме фалшивото запитване, което звучи като полу-упрек.

“ах, поколение, не беше ли чуло Сина Ми, Иисус Христос, да ти казва: “часът ще настъпи - в действителност вече е дошъл - когато мъртъвците ще чуят Гласа на Сина на Бога и всички, които го чуят ще живеят; тъй като Отецът, който е изворът на живот направи Сина извор на живот;” Йн 5:25-26.

25 септември 1997, Песен на Жениха.

Същият обрат за тези три други примера:

‘не прочете ли: “делото на изкусните ръце ще получи хвалебствия;”’ Мъдр. Сир. 9:17. 28 януари 1997, Песен на Жениха.

‘не прочете ли: “нека се веселят всички, които се надяват на Теб, нека се радват безкрай…” Пс. 5:12  и “радостта ми е да се приближа до Бога”’ Пс. 73:28. 28 януари 1997, Песен на Жениха.

‘не казва ли Писанието: “Обичта понася; Обичта е винаги търпелива и блага; Обичта никога не завижда, нито е горделива; Обичта не се възгордява, не е жестока или самолюбива; Обичта не се обижда и не e злопаметна; Обичта не се радва с греховете или пороците на хората, a ce радва в Светия Дух и се наслаждава в истината; винаги е готова да извини, да се довери, да се надява и да понесе, каквото и да дойде;”’ 22 юни 1998, Песен на Жениха.

В следващия откъс виждаме една истина, която въпреки че е разкрита от Библията, много често бива пренебрегвана или забравяна. Тук цитатът няма нужда да бъде въвеждан; говори от само себе си:

‘никой цар не е служил въобще на своите подчинени, както Аз, който съм Царят на царете, служих; “бидейки в Образ Божий, не счетох за похищение да бъда равен на Бога, а опразних Себе Си, приемайки състоянието на роб;”’ (Фил. 2:6-7) 28 януари 1997, Песен на Жениха.

Отбелязваме с интерес, че Иисус променя личните местоимения. Текстът на свети Павел е редактиран в трето лице. Иисус го продължава за Своя сметка, като че ли е Той Самият, който първоначално го беше написал, а не апостолът, който всъщност беше вдъхновен.

На всички тези цитати получателят е читателят на Истинския в Бога Живот. И този читател не е предимно Васула.

б) Но цитатите могат да бъдат също така тези на Истинския в Бога Живот. И отново Бог се обръща към читателя, когато му напомня изречението, което му беше произнесъл под тази или под друга форма, в самия Истински в Бога Живот – за което Истинският в Бога Живот заслужава, дори затова, училищните и образователните думи, чиято основа, това е добре известно, е повторението:

“в деня, когато се покори на Божествената Ми Воля, позволявайки Ми да управлявам живота ти, грижовно бях застанал пред теб, приканвайки те с тези слова: “за една душа е невъзможно да Ме обича по начина, по който Аз желая да Ме обикне, ако стои на разстояние от Мен; (...) ако останеш отдалечена от прегръдката Ми, ще ти бъде невъзможно да Ме опознаеш;”’ 25 септември 1997, Песен на Жениха.

Това вече не са напомняния в точния смисъл на думата библейски, но имат, също, голямо значение. Защото духът е същият. Само източникът се различава.

2) Словото на удържаното обещание.

Тези цитати, в други случаи, могат също така да служат да бъде доказано, че обещанията на Бога се осъществяват. Бог ги напомня, за да покаже, че Той именно държи на думата Си. Човекът много бързо се обезсърчава! Губи много лесно доверието си! За Бога не става толкова въпрос да му “опресни паметта”, защото е бил забравил Словото Му, колкото да го накара да осъзнае, че Бог, противно на Своето създание, остава верен на Словото Си и че създанието може да се доверява на своя Господ.

Така, в този откъс, Бог е загрижен да докаже, че това, което беше обещал наистина се осъществи. Връща се, най-напред, в миналото: във времето, когато Васула не се беше променила; след това, й напомня Своето обещание (това е цитатът на пряката реч); и като последно, констатира за нея Своето постижение:

‘и докато те привличах при Мен, крепост Моя, казах: “ще освежа крепостта Си от реката на Сърцето Ми и ще осветя тази крепост, за да попреча на Своята обител да падне”; и твоят Цар лъхна върху теб Диханието Си като фин аромат и тогава, без повече да чакам, отпечатах Святото Си Лице върху твоето, Лице върху лице, запечатани за вечността;’ 28 януари 1997, Песен на Жениха.

Може също така да става въпрос за библейски цитат. Интересно е да се отбележи, че цитатът се придружава от коментар, който доказва, че обещанието е удържано, независимо от външния вид:

‘от самото начало ви бяхме направили по образа на Нашата Природа; бяхме казали: “нека направим човечеството по Нашия Образ, да, по Наше подобие;” но завистта на дявола ви повлече всички към смъртта;’ 22 април 1998, Песен на Жениха.

3) Слово на пророческото обещание.

Цитатите могат да бъдат, също така, фрази, които все още не са изречени. Тогава те са захранващи слова. Те са пророкувани. Намираме о, толкова такива примери в Библията.

За да бъде Словото Му страх за хората, Бог, под формата на предупреждение, често оповестява Словото Си. Така Иисус, в Евангелието според свети Матей, често произнасяше речта Си за Последния Съд. Хората са предупредени за това.

По същия начин, в Истинския в Бога Живот, известен брой цитати се оказват пророчески. Може да са изречения, които ще произнесат по-късно хората или Бог, както в този пример:

‘наистина, духът ти обогатен от Моята сладост и от пълнотата на Духа Ми, ще се провикне към всички нации: “красотата и славата се намират в нашия Създател! нашата Надежда и нашия Господ!”’ 25 септември 1997, Песен на Жениха.

‘в това поклонение Моята любима ще се провикне на ангелите Ми и на светиите Ми: “колко е справедливо да Го обичаме!” тогава, наново ще те привлека в брачната Cи стая (...)’ 28 януари 1997, Песен на Жениха.

Понякога може да е изречение от Библията:

‘ще те привилегировам, така че да се увеличиш в обичта cи не само към Нас, но и към cвоите братя и сестри, за да Ни изпееш псалма: “колко е хубаво, колко е прелестно за всички да живеят като братя…”’ 22 юни 1998, Песен на Жениха.

‘тогава, мога да кажа: “това сърце Ми възвърна всичко, каквото исках и получих от него големи победи; заедно с това получих от него, по Моя благодат, едно голямо задоволство, ще продължа да размножавам върху това сърце Своите благоволения и дарове, за да може да продължи да пее Химна Ми на Обич на всяка нация;”’ 25 септември 1997, Песен на Жениха.

‘в този Ден, основите на земята ще се разтърсят при звука на Гласа Ми, и Домът Ми ще се изпълни от вика Ми: “достатъчно! стига вече!”’ 25 септември 1997, Песен на Жениха.

‘елате и поставeте сърцето си в Сърцето Ми, за да мога един ден наистина да ви кажа: “ела, дете Мое, ела да си поделиш с Мен Престола Ми; (...) ах, плод-на-Сърцето-Ми, това е, което бих искал да ти покажа, докато си почивам в прегръдката ти като доволно дете;”’ 26 януари 1997, Песен на Жениха.

‘Христос беше казал: “ако някой Ме обича, ще спази Словото Ми и Отецът Ми ще го обикне; и Ние ще дойдем при него и ще направим в него Своята обител” (Йн 14:23) и това ще направим...’ 22 юни 1998, Песен на Жениха.

Бог изпреварва Словото Си. Точно, както Словата на Бога дадени в миналото в Библията или в началото на Истинския в Бога Живот се осъществиха или са в процес на осъществяване – това, което Бог непрекъснато се стреми да ни докаже с напомнянето на Своите обещания – така тези цитати са носители на нови обещания или на подновени обещания, и ще бъдат отново изречени от хората на едно близко или далечно бъдеще. Такава е връзката, която обединява пророческите цитати от вчера със пророческите цитати на утре. Но в тези мрачни часове, целта на Бога е да насърчи човек на днес да постоянствува в пътя на Доброто и на Добродетелта.

4) Потенциално и персонифицирано слово.

Накрая, цитатите могат да не бъдат или да са били никога произнесени. Такава е ролята на персонификацията, този процес, който служи да организира, в пряката реч, едно слово виртуално, възможно, вероятно да се случи, вероятно, мъртви същества, неодушевени или липсващи.

Когато Бог заявява пред свещениците в това изложение:

“Къде е Бог?” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

Господ използува олицетворяването, защото говори вместо хората, които не са произнесли тези думи, които Бог поставя в устата им, тъй като, именно желае да ги чуе да ги казват.

“(...) върви при онези свещенически души, които не Ме търсят вече и ги попитай: “защо никога не питате: къде е Бог?” Там.

Както го показва контекстът, от който е извлечена тази фраза, това е олицетворение включено и то в едно първо олицетворение, (съществуват два чифта кавички...) защото изложението в пряката реч, което го въвежда: “Защо никога не питате:” е фраза дадена от Бога на Васула, която тя би могла да произнесе, но все още не произнася. Значи именно чрез Васула Бог поставя този въпрос в устата на свещениците.

Олицетворението се отнася до словото на друг, по някакъв начин, реапроприирана реч в полза на този, който пише или този, който говори; но този друг, може да е също така този, който говори или който пише – в друг момент на неговото изложение. В този случай, този друг може да е Бог – но един Бог, който не може или не иска да каже Своята реч, но който иска да узнаем за речта, която не е казал! Така, в този откъс, Бог би желал да може да каже:

“Те (пастирите - свещениците) са тамянът на Моя Син” Там.

но хората не Му го позволяват. Разбираме, поставяйки отново този цитат в неговия контекст, че това Слово Бог никога не го е произнасял: това наистина е олицетворение:

‘не Ми се обръща внимание… как мога да кажа: “те са тамянът на Моя Син”, когато единственото им ухание е мирисът на смърт?’ Там.

Наистина ужасно олицетворение, и звучи като камбана за умряло! Олицетворението е по известен начин фигурата на безсилието на Бога пред злината на хората – фигура на безкрайната Му Милост и на неизменното Му Търпение.

Този откъс, който не е заимстван от Песента на Жениха, е друго едно свидетелство за това. В този текст, Иисус става Авторът на реч, която не иска да изрече – именно олицетворението – но която би могла да доведе при Него всички закоравели сърца на хората от Неговата Църква.

‘и двамата, Отецът и Аз, се отвръщаме от техните аргументи, които са противни на онова, което мислят; въпреки това нищо не Мe въздържа да извикам на тези властни мъже: “слезте! слезте от престолите си и нека паднат люспите от очите ви, за да видите какво опустошение направихте от Дома Ми! ограбихте Светилището  Ми и всичко, каквото имаше в него! счупихте Пастирската Ми тояга не само на две, а на трески! но днес, отворете очите си и вижте! оставете отворени очите си и ще разпознаете бедността, вретището и босите крака; оставете очите си отворени и с един поглед ще разпознаете Сърцето Ми;” бих могъл да кажа само една дума на съборите им и с тази единствена дума да обединя Църквата Си; но славата на Небето ще Ми бъде дадена от Бедността.’ 13 октомври 1991.

Тази реч, която Иисус привежда в този откъс на Истинския в Бога Живот, Той няма да я произнесе, защото Бог не налага на човека неговото поведение – дори чрез слово. Иисус ни представя, чрез този процес, един сценарий, който няма да задържи, един твърде човешки сценарий...

Олицетворението е в известен смисъл невъзможното слово – защото това слово щеше да прилича на насилие. Но Бог обича благостта. Когато говори за Своите длъжностни лица, епископи или кардинали, Бога ги нарича “мъже на властта”. Перифразата не е, за тях, никак ласкателна. Терминът власт изглежда, освен това, че намира своето обратно ехо няколко реда по-долу: “оставете отворени очите си и ще разпознаете бедността”, сякаш текстът ни казваше, между редовете, че насилието това е постоянният начин на хората, а бедността, този на Бога.

V

Преливаща и методична поезия

Моето проучване ще се съсредоточи върху известен брой стилистични похвати – метафората, перифразата, антитезата, хиперболата и суперлативите – всички повтарящи се в Песента на Жениха, което ми позволява, струва ми се, да говоря, в най-хвалебствения смисъл на термина, за преливащо писане. Искам с това да подчертая радостния характер на това изливащо се, изобилно писане. Тази дума ми харесва, защото беше използувана от Светия Дух в Песента на Жениха, на 22 юни 1998, относно Неговата Обич:

“в преливащата Си Обич, както те вдъхнових да я наричаш, ти предоставих даром дарове в изобилие.”

Тъй като съществува все пак в преливаща понятието на, ако вярвам в речника “неконтролирана пролиферация”, което въобще не отговаря на Истинския в Бога Живот, побързах да добавя, дори да изглежда да си противореча, методична. Защото пролиферацията, в този контекст, поне, не е синоним на смут и безпорядък. Напротив! И тъй като нищо не е невъзможно за Бога, това, което е преливащо може също така да е методично.

1) метафора и сравнение

Истинският в Бога Живот и особено Песента на Жениха представя аспекти във висша степен поетични. От всички разговори дадени от Троичния Бог на Васула, този текст е далеч най-поетичният. Ако си спомним, че поезия означава “творение”, поетичният акт интересува Бога на първо място.

Бог е, всъщност, Поетът на света. Как е възможно да не е? Помним, че поет на гръцки означава създател. Давайки му дара на говора, Бог първоначално позволи на човека да пресъздаде, в известен смисъл, за втори път света:

“И Яхве Бог създаде от земята всички полски зверове и всички въздушни птици; (първо създаване) и ги приведе при човека, за да види как ще ги наименува; и с каквото име назовеше човекът всяко одушевено същество, това име му остана. Така човекът даде имена на всеки вид добитък, на въздушните птици и на всички полски зверове. (второ създаване)” Битие 2:19-20.

Да се даде име означава да бъде разкрита същността на нещата, защото това е да бъде роден в скоро време светът за човешкото съзнание. Човешкото слово няма властта на Бога да установи действителното съществуване, но то може да преоткрие света.

Когато човекът се отдели от Бога, на свой ред езикът ще се отдалечи от човека. Езикът ще се опетни, ще обеднее, и както го каза един поет, “ще се сбръчка”. Защото човекът ще трябва да печели хляба си “с потта на челото си”, езикът ще стане по-утилитарен и по-малко съзерцателен.

Но, някои хора наречени “поети” никога не забравиха, че говорът съдържа, въпреки всичко, разведряващо могъщие, което повечето хора не подозират, и че им позволява, според мярката на таланта на всеки един, да се възползува отново от същността на нещата, стига поетът да се опита да ги преименова, за трети път. Така, всеки път, когато използува по други начин думите, очиствайки ги, съчетавайки ги помежду им, така че да име даде отново тяхната власт на първоначално просветление, което баналното всекидневие почти беше заровило, поетът се връща при произхода на света. Поетът тогава открива, изумен, че преименовайки нещата, той им налага нов смисъл, забравен смисъл.

Всъщност, такъв е поетичният акт: едно трето създаване на света. A fortiori (οще повече), какво означава да се преименоват поетически нещата, ако не, с думите да  възвърнем за пореден път света, да го възродим, да развеселим бедното слово, да направим да зареят отново постоянно разкриващите се  признаци?

Да се преименова дадено нещо, не означава, ipso facto (по силата на очевидния факт), да бъде узнато; това означава да се доближим до него, да го идентифицираме, да го оповестим, да обявим смисъла му, новия му смисъл. Поетическият говор не достига до пълнотата на смисъла; склонно е към това. Поетическият акт пресъздава за трети път света, в смисъл, че ни преминава от обикновеното съществувание към опита да се схване разбираемата и оригинална същност на света.

Давайки му думите, Бог направи човека способен да разкрие, малко, Неговото сътворение и най-вече да започне да схваща същността на нещата, за да може да има достъп на всички първи стъпки на царството на Откровението.

Според мен, използувайки Песента на Жениха, Бог създава думи. Защото Бог е, Който говори, Бог е, Който този път, присвоявайки си отново езика на хората, става Поет на Свой ред, тоест Творец.

В границите на човешкия език, Бог ни позволява да се доближим до Божествената Му Същност, без никога езикът да изчерва Мистерията на Съществото, след като думите са безсилни да обхванат Истината. Поезията е почти отчаян опит да бъде казано Неописуемото. Но в текста на Песента, Бог е, който говори за Себе Си и за Произведението Си. По този магически начин, поетическият език става откровенчески език, в етимологичния смисъл на термина, тоест “който носи откровение”.

Защо метафората и сравнението, като нека припомним, че последното е само началният етап на метафората, са специално предметът на нашето проучване?

Този похват свойствен за всички езици е непосредствен начин за разбиране и тълкуване. Подобен похват се обръща не вече към интуицията и чувствителността, а към логиката и разсъдъка. Сравнението процедира чрез сближаване, метафората чрез аналогична субституция. Конкретни картини ще илюстрират абстрактно понятие, което, без това средство, щеше да остане неразбираемо за болшинството хора. Граматически, метафората е съкратено сравнение. За Иисус, това е по-скоро образователен инструмент. Затова е толкова важна:

“Каква е ползата от арфа без струна?” пита Отецът Васула, на 28 февруари 1998, Песен на Жениха. Несигурен дали образът ще бъде добре разбран, Той го дешифрира и го тълкува още от следващото изречение, с педагогика:

“С други думи,” казва той (подчертано от мен), загрижен да бъде разбрана ползата от метафората, за да не остане само на хартия, “за какво са ми вашите хвалебствия, когато биват изричани без обич?” Там.

И само с помощта на аналогични образи – накратко, като че ли използуваше оптичен апарат на душата – човек може да се надява да разбере Бога. Защото нашият ум е неспособен да достигне до Него, ако Бог не позволи на нашата интуиция, на нашето въображение, което е просто “любовница пълна с грешки и лъжа” (Паскал), да бъдат търсени. Причината е недостатъчна.

Метафорите и сравненията в Истинския в Бога Живот са цял легион. Би било уморителноо да бъдат дадени всички. Затова се спрях на Песента на Жениха. Със сигурност съм забравил някои. Записът ми не претендира да е изчерпателен. Не е това моята цел. Но подбрах достатъчно, за да мога да ги класирам, и да определя поетическия характер на този текст.

*

Поезия на четирите елемента

1) Това е преди всичко фундаментално елементарна поезия, тоест, която се позовава на четирите елемента на сътворението: водата, земята, въздухът и огънят или някои от техните компоненти:

- За водата: всички форми на води, солени, сладки, океани, реки, извори...

- За земята: камъните, недиференцирани – пясъка, глината – или индивидуализирани – скъпоценните камъни. Растителността. Някои диви или домашни животни, месоядни или тревопасни.

- За въздуха: някои птици. Ароматите.

- За огъня: многообразни огньове, пламъкът, факелът, пещта, слънцето. Действието му върху света: топлината, светлината.

Тези метафори, тези сравнения, трябва отведнъж да уточня, не са нещо ново, което не означава, че са банални. Те не са необичайни; намираме ги в Библията. В действителност, поставени отново в този нов контекст, Песента на Жениха, тези “договорени” образи реактивират своята символична стойност. Наистина, ще видим по какъв начин, с познати места, Иисус успява да напише убедително послание. Изобилието на метафорите и на сравненията в Истинския в Бога Живот е очевидно. Бихме могли дори да говорим за рояк от метафори и сравнения, въпреки че този последен похват, ако го видим добре, присъствува по-малко отколкото първия. Но бих желал да цитираме няколко, регрупирайки ги по различен начин, за да покажем, с кратък коментар, че цялата природа бива почитана посредством този процес, в Истинския в Бога Живот. Това поетично произведение е също така химн към сътворението.

*

Трите царства

А) Минералоното царство: Иисус обича камъните, познава тяхната стойност.

- Скъпоценният камък служи често да бъде сравнена Васула. Скъпоценният камък е общият термин показващ всички скъпоценни камъни:

“(...) Моя невеста, (...) обкована в Мен като царски скъпоценен камък, имай кураж.” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

Терминът фигурира в Библията, но оригиналността на образа тук е, че Иисус става Той Самият украшение, върху което се намира Васула. Не казва ли “вградена в Мен”?

- Сапфирът е един от споменатите скъпоценни камъни. Това е камъкът на утехата, която Бог поставя върху пътя на човека на път за Спасението... Синьото е брачният цвят. Необходимо ли е да се прави това сближение, от значение ли е? Не зная. Но не можем да не мислим за това.

- Също така, по различни поводи, става въпрос за украшението, което представлява сърцето на човека за Бога, друг общ термин обозначаващ камък с голяма стойност.

“Ще превърна сърцето ти в украшение...” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

Подобна картина свидетелствува за цената на човека в очите на Бога.

Но изтъкването на минералните картини може да упражни, също така, върху читателя “по-раняваща” функция.

- Бог, сравнявайки удоволствията на хората със Своите, говори за песъчинка във вселената и поставя веднага човека на мястото му:

“Вашите наслади сравнени с Моите са като песъчинка във вселената...” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

Подновяването на шаблонното, тук, се крие в антитезата.

Безкрайното малко съседствува с безкрайното голямо. Господ има усет за контрастите.

- Когато Му харесва да се позовава на човешката крехкост, използува образа на глината.

“Да, върху тази крехка глина ще отпечатам Името Си...” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

Подобна картина ни отвежда в първите разкази на Битието, където човекът е роден от ръцете на Грънчаря. Но че човекът носи върху себе си следата на непроизносимото Име, това е, което дава отново на глината нова символична стойност. Човекът не е ли влогът на Името на Господа, с други думи, нито повече нито по-малко, Неговият печат?

Б) Растителното царство: Растителният разред позволява на Иисус да изрази крехкостта, деликатността и мимолетната красота присъщи на всеки човешки живот. В много пасажи, растителният разред служи, също така, да бъде изразена благодарността на Бога към човека-служител, когото нарича приятел.

“ще приема приношението ти, както се приемат гирланди от гардении.” 25 февруари 1998, Песен на Жениха.

Изборът, вълнуващ, на гарденията свидетелствува за истинско познание на цветята, след това, за вкус вече много потвърден.

Този, който говори в този текст не се колебае да изтъкне Своите предпочитания. Това е, също така това, което трябва да помним, четейки Истинския в Бога Живот, четейки го, желая да добавя, “между редовете”. Защото между редовете неговият Автор дава Себе Си да бъде открит. И ние, неговите внимателни и предизвестени читатели, научаваме много неща за Него. Как можем да се съмняваме, че не го е пожелал, че не го е позволил?

Гардениите са всъщност цветовете на екзотичен храст, “с красиво мат бяло”, казва Petit Robert. Но това, което не казва Petit Robert е, че гарденията излъчва прекрасно ухание... Трябва ли да ни учудва изборът на това цвете от слънчевите страни, когато знаем цвета? Бялото не е ли символ на чистота? Дали поради “красивото бяло матово”, за да се върнем в Petit Robert, Иисус обича гарденията? Дали поради нейните “единични или двойни” цветове?... Или поради изящния й парфюм? Какво значение има. Важното е да се учудваме, виждайки личността на Иисус да се явява в Неговите изповеди. Поради тези именно причини текстът на Истинския в Бога Живот ни изглежда толкова автентичен, толкова ценен, толкова мил...

“да, всичките ти нагласи, неблагоразположения, насладите ти, скърбите (...) да, всичко ще бъде поднесено на Сърцето Ми, както се поднася на любимия букет от рози;” 28 януари 1997, Песен на Жениха.

Изборът на букета от рози е, разбира се, по-конвенционален. Но розата е благородното цвете в най-висока степен, това е цветето, което в Лурд краси краката на Мария... Можахме да отбележим, че Иисус обича да му се поднасят цветя и ще отбележим с интерес, че очаква напълно да се поднасят и на мъжете, по Неговия пример... Той казва:

“както се поднася на любимия букет от рози”, а не на любимата. Но любимият е Той. Маловажна подробност? Може би не. С Иисус цветята не са вече запазена територия на жените! (Това ще зарадва цветарите – и мъжете...)

Така накрая Той приключва Песента на Жениха с друг букет, анонимен букет, този път идеалния букет – от всички възможни цветя:

“Поднесе Ми букет от цветя (...), 22 юни 1998, Песен на Жениха, казва Той, без да уточнява за какви цветя става дума.

Цветето в този контекст става символ на признателността на Бога към човека; то също е метафората на очакваната награда, която Бог пази за човека. С една дума, човекът и Бог си разменят цветя! Има, във всички тези текстове, много хумор примесен с много деликатност.

“тогава, любима, щях да те увенчая с венец от най-благоуханните цветя;” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

Растенията, за да прокарат и да се разцъфтят имат нужда от вода и светлина, което дава възможността на Иисус да напомни, че водата и светлината, това е Словото на Божествения Градинар и че ние сме Неговите цветя.

- Иисус, говорейки за Своето сътворение, има не само показателни, а неочаквани картини. Мнозина ще говорят за семитско или ориенталско влияние. Важното е да се измери ефектът върху нашето сърце.

Така Иисус ни нарича “Свои лехи” и дори “Свои лехи с подправки”. “Бях намерил лехите Cи с подправки, лехи със сладък аромат;” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

(Говорят светиите и ангелите): “нека хвалебствия и благодарности бъдат отдадени на прелестната Троица за това, че напои цветните Си лехи и за това, че изпрати надлъж и нашир Своята светлина;” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

По какъв начин Господ гледа на нас? Като целокупност от обработени земи, предназначени да украсят една градина? Не сме ли любопитни да узнаем по какъв начин Господ гледа на нас? Един от основните моменти на Истинския в Бога Живот е да научим, това, което Иисус не пропуска никога да напомня на Васула и освен на Васула на всички нас, че тя е и че ние сме, всички поотделно цвете в Неговите очи (било лилия, било роза...) или дърво, (но плодно дърво). Иисус нарича, освен това, Васула “Цвете”, това е почти нейното второ малко име. Това название ни кара да мечтаем... В началото на тяхната връзка, Иисус й казва:

“ти си Моето крехко цвете, което оформям, оставяйки те да попиеш Силата Ми, за да можеш да се развиеш, Васула;” 8 март 1987.

И освен това, Той не крие от нея символизма на това название:

Иисус обяснява:

“знаеш ли какво представлява цветето? цветето символизира крехкостта;” 23 август 1987.

Обича да й напомня, че Той е нейният градинар и я напоява и кастри по Своя воля, че замества дори листенцата й, когато те са увехнали. Това, за което мечтаем, четейки тези редове, е интимността на Бога с нас.

Иисус казва:

“едно цвете се нуждае от поливане и наторяване, за да запази красотата си; Аз съм твоят Предан Пазач;” 15 май 1987.

Господ уточнява понякога на Васула какво цвете желае тя да стане в Очите Му:

“Бъди като лилия. (...) бъди засадена в Мен и засили вярата си (...), 22 юни 1998, Песен на Жениха.

Символиката на лилията е ясно обяснена в много красив пасаж, от който не липсва деликатен хумор, от 1 ноември 1996, докато Васула е обезсърчена и Иисус я утешава. Той я пита:

“въпросът Ми към теб е: “ще възрадваш ли Мен, своя Бог, и да си като лилия?”

Отговорът на Васула, от съвсем прагматично естество, с обезоръжаваща детска искреност и със здрав земен смисъл, по-човешки не би могъл, не му липсва и на него находчивост:

“Какво може да направи за Теб една обикновена лилия?

Тогава Бог отговаря с учение, разкривайки символиката на цветето, и това е много красиво:

“една лилия не се безпокои за утрешния ден;”

Това кратко библейско изявление може да стане малка максима, малък афоризъм, който всеки ще направи свой. Това, което е много красиво е, че можем да се досетим, четейки тези редове, че това е Неговото собствено дешифриране на света, който Господ предоставя на Своя читател. Това е Господ в съзерцание, който се разкрива тук. Лилията, от началото на Произведението, е обявена като символ на идеала за съвършенство, който трябва да бъде достигнат. Не е само Васула, която трябва да стане подобна на лилия, а цялото човечество. В разкошна картина, Господ пророкуваше вече чрез една чудесна фраза синтактически хармонична и уравновесена, духовната Пролет потвърдена от Духа в третата част на Песента на Жениха:

“дете Мое, с Огъня Ми, с Обичта Ми, с Милосърдието Ми и със Справедливостта Ми, Моите семена ще поникнат и ще се разтворят като нови лилии, които застават срещу слънцето, търсейки Светлината Ми и Росата Ми.” 17 август 1988.

Метафорите и сравненията подсказват, че Иисус е Градината на човечеството. Той беше преди малко дрехата, в която скъпоценният камък беше обшит, и скъпоценният камък беше Васула. Сега е градина, а Васула лилия. Иисус винаги е съдържателят, сякаш човечеството има за призвание да “изпълни” Христос. Това поне могат да покажат тези фини образи, при условие, че се спрем на тях.

Ако Иисус сравнява човека с дърво, това дърво е плодно. Човекът трябва да произвежда. Плодът е друга метафора на делата на Обичта. За Васула се досещаме, че “плодовете” са промените на грешниците, които ще чуят да се говори за Истинския в Бога Живот или които ще го прочетат.

“кажете Ми, каква е ползата от овощно дърво, което не носи плод?” 25 февруари 1998, Песен на Жениха.

Дървото служи също така за сравнение с човека. Дървото е стар символ, който цялото човечество възприема. Символът, да не забравяме, е конкретен обект (предмет или животно), който се превръща в знак и който, по съответствие или по аналогия, представлява абстрактна идея: кучето верността, везните правосъдието и т.н.

Вярвайки на пасажа от 22 юни 1998, Песен на Жениха, човечеството ще се раздели на дърветата вкоренени в Бога, и тези уви... които не са вкоренени там, предопределени да бъдат... изкоренени и хвърлени в огъня. Това, което мотивира тази метафора на дървото, освен неговата универсална символика, е друг един образ, който се подразбира: коренът. Коренът е метафората на връзката, която обединява човека (дървото) с Бога (почвата). Прави впечатление последователността свързваща тези образи. Бихме се изкушили да кажем, в един първи етап, че всички тези метафори имат стойност поради тяхната простота и поради универсално разбираемия им характер – това също е вярно – но ако видим какво ги мотивира по-дълбоко, установяваме, че те всички имат като обща черта една косвена връзка. Да, всички тези образи – обкования скъпоценен камък в Бога, цветето въведено в небесната градина, дървото вкоренено в божествената земя – включват неизречена връзка, но основна – връзка на зависимост на човечеството от своя Бог. Този е дълбокият смисъл, едно от възможните обяснения – поне в моите очи – на цялата тази поезия.

Както ще видим темата на корена е повтаряща се в Песента на Жениха:

“бях те посъветвал, че ако пуснеш корени дълбоко в Мен, няма да се клатушкаш от вятъра...” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

“и те сравних с дърво (...) защото беше пуснала корени в Мен” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

“защото, който е вкоренен в Обичта” Там.

“добродетелта ти е действително вкоренена в Истината” Там.

“ако си вкоренена в Мен” Там.

Накрая, учудващо е да гледаш, в определени моменти, писането да говори за само себе си и да разкрива своите собствени “трикове”. В следващия откъс, Бог разкрива наистина един от Своите похвати. Прави, както казва, сравнение. Реториката нарича признаването на този похват, когато си служим с него, “денудация” оголване. Това е феномен свойствен за езика наречен също така метаезик, благодарение на който едно изявление може да разкрие своето собствено изявяване. С други думи, изявлението – Песента на Жениха, която четем – е дублирана от своя Автор, един вид коментар на самата (това, което наричаме изявление).

“и те сравних с дърво с много клонове (...) беше напоявана, за да произведеш много и разнообразни плодове 22 юни 1998, Песен на Жениха.

Бог си прави труда да каже “сравних те”, Бог наистина разкрива Своята поетическа работа. За да се върнем на свойствените за лингистиката термини, поетическият акт – изявлението, строго погледнато – отразено е в изявлението.

Дървото, пример за разширена метафора,

Текст от 25 септември 1997, Песен на Жениха.

‘не измина дълго време, откакто бях посадил един стрък, днес той порасна и стана дърво и върхът му стигна до небето, вкусвайки от време на време благоуханията и ароматните ветрове на небето; понастоящем то е познато във всяка нация, защото бива видяно от далечните краища на земята във всички посоки; зелените му листа са лечeбни и като целебен балсам за болните, но същевременно е успокояващ аромат за бедните и окаяните; лъхнах целувки върху него, за да увелича плода му и да го усъвършенствувам; в красотата му, изобилният му плод е белязан с Печата на Светия Ми Дух; всяка нация, независимо от раса и произход, може да го стигне и да се насити от него; производството му е достатъчнo за всички; това дърво може да достави сянка и облекчение дори на недостойните;

Аз съм неговият Пазач; често виждах хора да пълзят и да се промъкват в нощта с огън в ръка, за да го подпалят и да го унищожат, но тъй като предвидих всичко това, за да го предпазя свиках армиите на Своите Ангели, много преди това да се случи, за да го напоя с небесната роса;

пометох враговете Си, както видя; затова не казвай, любимo Моe: “но орелът няма ли да пречупи корена ми и да ограби плода ми, така че всички тези нови листа изведнъж да повехнат, сега, когато никнат?” не! не, дърво Мое, казвам ти, ще продължиш да растеш и да даваш плод с Печата и благоуханието на Светия Ми Дух; ще размножа зеленината и плода ти, за да бъдат достатъчни за всички и за всяко ново поколение, което ще дойде…

(молитва на Васула)

Васула, много дървета ще бъдат отсечени и някои ще ги изкореня изцяло и ще изгоря корените им; в този Ден, основие на земята ще се разтърсят при звука на Гласа Ми, и Домът Ми ще се изпълни от вика Ми: “достатъчно! стига вече!”’

Разширената метафора е редица от метафори свързани една с друга чрез синтаксиса и чрез смисъла – съставляват част от същия разказвателен или описателен ансамбъл. Започвайки с един термин-майка (матрица), тук е думата стрък, разказът или описанието се развива в мрежа от термини асоциирани към първия. В случай, че разширената метафора представлява разказ, чиито всички термини се отнасят до преносен смисъл, разширената метафора става алегория. Алегория представя конкретен смисъл, който отвежда читателя, без да може да се обърка, към абстректен смисъл – морален, политически, богословски... Алегорията, това е вярно, предхожда параболата. Да кажем оттам, че този текст е парабола, разстоянието е една стъпка – която няма да направим, защото този текст не е. Ще видим, обаче, както при настоящия откъс, че се колебаем постоянно между разширената метафора и алегорията. Ще настоим на педантизма! докато уточним, че сравняваният, който е Васула, (тя е стръкът в началото на текста) без да бъде спомената, метафората е in absentia (задочна) метафора, което означава, че читателят трябва да извърши цялата работа по тълкуването. Казано с други думи, от началото текстът е представен като малка енигма.

Целият този разказ може да се чете като напомняне на промяната на Васула от възраждането й в Бога, което символизира обещаващият стрък, до деня на разцъфтяването, когато течем този текст (момента на изложението), представено с многобройните разклонения и плодовете по дървото. Това, което разказва текстът е, в основата си, със почти смущаваща простота...

Стръкът представлява Васула, но Васула променена от Иисус. Съществува имплицит, който трябва да отделим и да покажем: Васула е зърното паднало на земята от Евангелието, това, което умира, което е в зародиш, което пониква и което ще даде много плод. Това е началото, много преди термина стрък, на метафората.

Между Васула и стръка, съществуват повече от една обща точка. Трябва да се върнем при имплицитните аналогии на текста, които мотивираха метафората, ако искаме да се опитаме да я обосновем.

1) Вярата на Васула израсна като стрък – растежа на зърното паднало на земята и което е в зародиш; в абстрактен смисъл, растеж на вярата за Васула, откакто приема да умре за светския си живот и да се отрече от греха. Какво дава вярата? Какво осигурява започването на този нов живот? Метафората го подсказва, но косвено. Тя го развива в други части на Истинския в Бога Живот. Това е земята, в която тя пада, добра земя – земята, която в абстрактен смисъл ни отвежда при Христос.

2) Стръкът свидетелствува за крехкостта на раждащата се вяра. Достатъчно е да се препрочете том 1[3] на Истинския в Бога Живот, за да се убедим в това. Какви грижи трябваше да положи Иисус за новото Си дърво, преди то да даде плод! вярата не се дава веднага; тя е в началото нестабилна и уязвима. Но какво от това! В края на краищата, сякаш казва текстът, Бог е там, и дървото ще израсне! И ще израсне бързо! Почти непринудено, Бог като разказвач, се задържа толкова малко на детството на вярата на Васула – и сме ние, които искайки да обясним всяко едно от тези образи, които се спираме на това – сякаш най-важното за Бога е да подчертае в този разказ, не са превратностите, през които е минала Васула, за да придобие вярата, а чрез бърз пряк път – временна елипса – великолепния резултат от Неговото действие върху Васула, с други думи, ангажимента й във вярата. По този начин си обясняваме внезапното преминаване от “Не измина дълго време” в първото изречение, към наречието “Днес” във второто.

Казахме, че стръкът беше вид метафора-майка. Той ще бъде, наистина, заместван от поредица термини поставени в другите изречения – съществителни и глаголи – които, поради тяхната принадлежност към същата лексикална област – тази на дървото – ще допринесат за разширяването на растителната метафора. Този, който разширява по този начин метафората трябва да черпи от лексиката на аналогичната реалност, тук дървото, което ще замени рефернтната реалност – Васула.

1) Връщам се отново: това, което задържа нашето внимание в първия параграф, това е “вдъхновеният и майсторски” начин, по който е разказана тази история – енергично. Би могло да се очаква, че е разказ, все още не е така. Започнат от първото изречение да бъде историята на растежа да дървото, разказът приключва в края на второто изречение. Всичко е лаконично казано. Не съществуват междинни етапи между първоначалната ситуация на историята:

“не измина дълго време, откакто бях посадил един стрък”

и финалната ситуация, така да се каже, която резюмира втората фраза:

“днес той порасна и стана дърво”.

Прескочихме едновременно с двата крака! И така скоро приключвайки, разказът дава път на описанието – описание, което се основава на положението на изложение, тоест направено в момента, когато Бог диктува този текст, както го показват наречията “днес”, “сега”, глаголите в минало свършено време; това е също така описание, което не изключва в средата на параграфа интерполацията на кратък описателен пасаж:

“лъхнах целувки...”

Но въпреки това, разказът не се поражда отново. Също така не става въпрос за алегория, а по-скоро за разширена метафора. Що се отнася до водещата идея, която се намира зад това и мотивира тази разширена метафора, тя се намира в този първи параграф, благотворната власт на дървото. Поразява ни във връзка с това хармонията на речника. Термините са разделени на три граматически категории. Техният резонанс е хвалебствен и възнаграждаващ.

Съществителни Прилагателни Глаголи

балсам лечебен усъвършенствувам

аромат целебен насити

плод изобилният достави

красота достатъчно

сянка

облекчение

Накрая, може би сме го отбелязали, но, както самото дърво, метафората, тя също носи плод и поражда на свой ред сравнения: зелените листа на дървото и те също биват сравнени с целебен балсам и успокояващ аромат – като че ли писането, с лек божествен хумор, имитира това, за което говори и произвежда и то плодове...

2) При следващия параграф, метафората се подхваща отново и се разширява благодарение на повторното използуване на думата “дърво” и на глаголната група “напоя с роса”. Нека правилно да разберем. Дървото е напоено с роса. Това е начинът на божествено ръсене. Но подобни изключителни грижи, нека не се учудваме, са наложителни, ако искаме да вярваме в това, което Бог ни доверява за враговете на дървото. И от описателен, текстът става отново разказвателен. Следва да подчертаем до каква степен е богат и “динамичен”. Започва в първия параграф в минало време, като малка приказка... (бързо приключва) и продължава в сегашно време като картината на дървото, в същото време със ситуацията на изложението. Но, драматичен обрат, при втория параграф, както при повечето разкази – където равновесието и реда в началото биват винаги оспорвани от появата на един или повече нарушаващи елементи – противници се опитаха да унищожат дървото. От този момент, текстът става отново разказ. Термините използувани за отчитане на действията на тези противници не оставят никакво съмнение за техния дяволски характер. “Пълзят” ясно се отнася до Змията от Битието, въплъщение на бунтовния дух, “огънят” припомня ада. Но най-забележителното е, че този разказ не оставя никаква възможност за приключенията да се развият в него. Нарушаващите елементи, за разлика от обикновените приказки, които въвличат героя в поредица квалификационни изпитания, веднага са неутрализирани. Разказът, за пореден път, едва роден отново, пропада, което не оставя никакво съмнение за намеренията на Бога да не навлезе в “история”, с други думи да не позволи дървото му да бъде поставено на изпитание. Спасява го, преди дори изпитанията да започнат. Затова разказът няма да се развие и текстът ще остане разширена метафора, съзерцателна метафора, анимирана рисунка – накратко, ипотипоза. Ако видим добре доминиращото време на глаголите, минало предварително, става ясно, че този кратък разказ е ретроспекция – чрез всеобхатна, изразителна и енергична визия – чрез който Бог обобщава Своята битка, дефанзивна битка, срещу Своите врагове и тези на дървото – Васула.

3) Третият и четвъртият параграфи не пропускат да ни изненадат и те. Не можем освен да се възхитим как Разказвачът подновява своя начин на разказване, и води своята история.

При третия параграф, текстът се очертава отново върху ситуацията на изложенията. Както го отбелязва средният род “Моето възлюбено” – трябва да се доверим на преводача – Бог се обръща към дървото, метафора на Васула. Веднага влизаме в пряко изявление, тоест, диалога, определен от кавичките. Господ кара събеседникът Му да говори или по-скоро превежда мисълта му. Когато някой говори вместо друго лице, което отсъствува или поради други причини не е в състояние да се изрази, това се нарича персонификация. Това е риторичен похват, който има тенденцията да прави аргументацията изключително жива. Точно това прави Бог тук. Предхожда запитването на дървото, страха му, съмненията му. И го успокоява. Отговаря му:

“Не, не...”

В основата, този трети параграф е по-малко разказ, отколкото диалог, но диалог, в който се разказва история… Защото Бог, успокоявайки дървото, му известява, че ще продължи растежът му. Това, което е парадоксално и което прави текста едновременно толкова лесен за разбиране, но толково дълъг, за да бъде обяснен, това е, защото смесва всички видове текстове, както и литературните жанрове, ще го видим. Така в това, което следва, четем края на една история в бъдеще време

“ще размножа зеленината ти…”,

край даден като сигурен, докато все още не е дошъл моментът на изложението. Ето как минахме от биографичния разказ (първи и втори параграф) към пророчеството!

Третият и четвъртият параграфи трябва, при тези обстоятелства, разбира се, изненадващи, да се считат като двойна крайна ситуация на цялата тази история, съвсем пророческа: за самото дърво и за всички други, тези, които безсъмнено не са донесли плодове. Кои са тези дървета? Тук оставям на богословите грижата да отговорят.

Това, което трябва аз да направя е да покажа до каква степен Авторът на този текст играе с литературните условности, дистанцира се, жонглира с тях и ги поваля, благодарение на което текстът постоянно подскача. Успехът на този текст се дължи, разбира се, на разширената метафора, но това не е всичко: дължи се на невероятната свобода на формата на разказвателната конструкция, която не е никак конвенционална. Освен това, текстът е кратък. Резултатът е изненадващият динамизъм. За да обобщим, този текст започва като разказ поставен в картина, следва като диалог и завършва като пророчество!

Трябва човек да е голям писател, за да даде толкова простота, на повърхността, на това писателно дело – разработено също така в дълбочина.

Пример за флорална алегория

Текст от 12 октомври 1986, Моят Ангел Даниил

“Гледах те как растеше от крехка възраст. Държах те до Себе Си и изглеждаше приятна в Очите Ми. Гледах те как растеше като полските цветя, които сътворих. Сърцето Ми се изпълваше с радост гледайки те да растеш в Светлината Ми. Продължавах да съм до теб. Моята пъпка започна да цъфти, беше стигнала до възрастта на обичта. Чувствувах те и ти се радвах. Чувствувах сърцето ти и те благославях. Четях желанията ти и се радвах усещайки ги. Останах до теб, за да ти помогна да запазиш красотата си.

Видях те как се разцъфтяваш и тогава те призовах, но ти не Ме чу. Отново те призовах, но ти не Ми обърна внимание. Идваше от време на време да Ме видиш и Сърцето Ми се радваше да те вижда. Малкото пъти, когато идваше да Ме видиш, бивах изпълнен с радост. Знаех, че си Моя, но ти изглеждаше сякаш Ме беше забравила, дори не усети, че съм до теб.

Годините изминаха, благоуханието ти те напусна. Листата ти, изложени на силните зимни ветрове, започнаха да окапват, главата ти се наклони и листцата ти загубиха велурената си свежест и красота. Слънцето започна да те изсушава. Чувствата ти закоравяха. Чуй Ме: гледах те със състрадание. Не можех повече да издържам. Много пъти се доближих до теб и те почувствувах, но ти се беше отдалечила много. Не можеше да Ме разпознаеш. Не позна Онзи, който се навеждаше над теб държейки те здраво и зовейки те с името ти.

Тъгувах за изгубената ти хубост, гледайки как държа в Прегръдката Си едно измъчено, достойно за съжаление дете. Гледката, която ти представляваше, накара Сърцето Ми да страда, защото можех все още да видя в очите ти слаб проблясък на обич, на обичта, която изпитваше някога, в младостта си, към Мен. Усетих облекчение гледайки детето Си да има нужда от Мен. Доведох те обратно у дома и те излекувах с всичката Си Обич. Дадох ти вода, за да угася жаждата ти. Нахраних те и лека-полека те възстанових с грижите Си.

Аз съм твоят Лечител, Аз съм твоят Избавител, винаги ще бъда. Никога няма да те изоставя, обичам те. (…)”

Този текст е алегория. Той е, според мен, сред най-красивите страници на Истинския в Бога Живот. Въпреки че не принадлежи на Песента на Жениха, не мога да устоя да не го представя. Става въпрос за разширена метафора и за разказ: поради този факт, за алегория.

А) Разказът

Разказът има всички характерни черти на приказка, като се започне от  “участниците” или героите.

- Цветето е главният герой. Неговата цел или стремежът му, подразбира се – защо да казваме това, което е очевидно ? – е, както на всяко цвете, да се разцъфти и да араматизира. Но, както в приказките, стремежът е нарушен : то се озовава, последователно изложено на противоположни сили :

- суровите ветрове и слънцето предизвикват болестта му; осуетяват стремежа на цветето.

- Градинарят го спасява и възстановява красотата му. Градинарят, който е също така разказвачът, участвува в развитието на събитията. Ако той е градинарят, той е поради това и помощник на цветето.

Намираме следователно отново всички елементи съграждащи разказа и един вид приказка – “един вид”, защото не става въпрос за един…

Един разказ се състои също така от етапи :

Това, което е разказано, това е историята на едно цвете, това е нашата история – история сладко-горчива, но в края по-сладка, отколкото горчива, защото свършва добре. Съдържа три етапа:

1) Цветето се ражда, расте, разцъфтява се, до фразата: “Видях те как се разцъфтяваш”, която се отнася, след думата “пъпка” до юношеството, думата “пъпка” до периода на детската възраст, ехо на това изложение: “Гледах те как растеше от крехка възраст” И от момента, когато Разказвачът казва, че я вижда да се разцъфтява, цветето започва своя упадък.

2) И наистина, то замира, изсъхва. С течение на времето, ветровете, слънцето – противоположни сили на героинята, и метафора на греха, доближаващи до лошия огън – напълно са го изгорили. Загубило е всичката си красота. Не знаем колко точно трае неговата немощ. Разказвачът настоява особено върху резултата: едно цвете жалко да се гледа и страданието, което Той изпитва за това... Цветето не съзнава своето състояние. Само Бог вижда цветето. Читателят прави извода, че цветето е метафората на обезобразената от греха душа.

3) Цветето накрая се ражда отново благодарение на Градинаря-разказвач – неговият помощник. Възраждането започва при последното изречение на параграфа: “Усетих облекчение, гледайки детето Си да има нужда от Мен.” Продължението на разказа описва етапите на лечение и на излекуване, на които цветето, благодарение на всичката грижа на Градинаря, е предмет. “Дадох ти вода (…) Нахраних те” Историята завършва добре.

Б) Алегорията

Алегорията има, на първо място, своите корени в сравнението: “като дивите цветя”. Цветният сравнител се подновява три изречения по-нататък под името “пъпка”. Но този път, сравнителното наречие изчезва, “пъпката” показва Васула. Васула не е вече сравнявана с пъпка, тя е пъпката. Метафората замества сравнението; а метафората ще бъде разширена, както потвърждава, четири изречения по-нататък, изложението: “ти се разцъфтя”. Васула стана цвете в очите на Бога. Всичко има двойно значение. Историята на цветето започва. Това цвете е символът на крехкостта, както Иисус го каза на Васула на 23 август 1987. Нейната красота е преди всичко духовна. Както го показва редуването на минало несвършено време и на сложно минало време, намираме се в разказ. Но една разширена метафора в рамките на разказ се нарича алегория.

Метафората обаче е частична. Тя не превръща напълно Васула в цвете. Васула запазва също така своите човешки характеристики. Текстът играе върху двете нива. Едно цвете няма ръце. Но Бог казва: “малките ти ръце се вкопчиха в Мен”. Тези “малки ръце” ни карат да мислим повече за бебе, отколкото за растение. Така че Васула е понякога жена, понякога цвете.

В) Писане на простотата или простота на писането?

1) Простота на темата: едно цвете е спасено от своя градинар влюбен в своето цвете. Какво по-просто, какво по-наивно? Фигуративният смисъл на тази алегория е толкова лесно да бъде разкрит: цветето е символът на душата. Бог е Градинарят. Суровите ветрове, слънцето, които повреждат красотата на цветето представляват греха. Алегорията кани към обобщаване: ние всички сме цветя, болни от греха; Бог страда, гледайки ни; само Той познава нашата душа; спасява ни от обич.

2) Простота на писането.

- Кратки и прости изречения: много независими съединителни и съотносителни изречения; няколко сложни изречения, но компенсирани с прости изречения.

- Изреченията са по две. Групировките са двоични.

- Съществува тенденция да се редуват Аз и ти. Повечето изречения започват или с едното или с другото от тези две местоимения, като че ли са само Васула и Бог. Когато се обичаме, не сме ли сами в света?... докато врагът покаже лицето си: суровите ветрове; слънцето. Но само в няколко изречения...

3) Простота на речника. Разказвачът минава от нивото на човека към това на цветето. Алегорията бива изоставена и възстановена: по този начин текстът кани читателя да открие отново фигуративния и духовен смисъл. Разказвачът разкрива Своята самоличност, но само накрая “Аз съм твоят Изкупител”. И зад фигурата на градинаря разпознаваме тази на Господа.

(Простете ми това поверение, но не мога да не си помисля, пишейки тези редове, че Мария Магдалена, покаялата се грешница, на Великден сутринта, е объркала Иисус с градинаря... Просто съвпадение? Оставете ме да мечтая!...)

Какво по-красиво? Какво по-просто? Какво по-трогателно?

Г) Животинското царство

Животните също служат за сравнители на Иисус. Те “населяват” Истинския в Бога Живот, и особено Песента на Жениха, на който ще се позова по предпочитание. Трябва веднага да кажа, че всички животински метафори фигурират в Библията. Това е бестиарий отдавна кодифициран. Онези, които отвориха Стария или Новия Завет ще намерят там, не е изненада, змията, усойницата, гълъба, орела, кокошката и пиленцата, лисицата, вълка, агнето, чакала, овцете, газелата, гарваните, червея, аспидите и т.н. Забравям разбира се някои. Цитирам само най-познатите. Нека отбележим бедността на позоваванията на водните животни.

Животинският свят изглежда, че се разделя на два лагера: добрите и лошите, хищните и потенциалните плячки... Лесна дихотомия? Това обаче не е системно.

а) Усойницата, вълкът и чакалът не намират, разбира се, благодат в очите на Поета, символи на дяволски пороци, и са едностранно лоши,

“ще те изпратим в свърталището на усойниците” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

метафора-ехо на друго изречение дадено на Васула, за да я информира за мисията й:

“ще те изпратим, любима Моя, в низките дълбини на грехотата” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

“зъбите на врага” могат да се отнасят също, както към вълка така и към усойницата. 28 януари 1997, Песен на Жениха.

б) Но ще се учудим също така, констатирайки, че някои животни, както змията или орелът са много по-амбивалентни.

- Oрелът е считан за потенциален враг на дървото. Метафората се зарежда с негативна конотация:

“но орелът няма ли да пречупи корена ми и да ограби плода ми, 25 септември 1997, Песен на Жениха.

- Но на 28 януари 1997, Песен на Жениха, орелът напротив е видян в положителна светлина:

“ще те увенчая с Обичта (...) обновявайки те като орел,

Да си спомним също така, че орелът е символ на Йоан.

Червеят също е много интересен символ. Дяволът го използува, за да опита, в началото – но опитът му ще пропадне –да омаловажи пророка Васула. Бог пренасочва веднага символиката и повтаря картината за Своя сметка.

Нашият Господ поверява на Васула:

“нарече те (Сатаната) червей, когато разбра, че си Моя избраница;” 30 октомври 1990.

Веднага фактът да е червей става всъщност за Бога предимство. И можем наистина да прочетем:

“да, бъди като червей, гризи и разтуряй намеренията му; (тези на дявола) да, гризи като червей кроежите му;” 30 октомври 1990.

Хумористично и въпреки това дълбоко преоринтиране на символа! Което залавя дявола в собствения му капан. На Бог не Му липсва хумор (хумор, обаче, съвсем францискански)... Това, което е бедно, е голямо! Червеят гризе... Изображението извървява цялата евангелска Мъдрост: тъй като е червей, точно затова Васула е толкова страшна! Дяволът, в неговата гордост, не иска да го признае.

“спомни си, (казва Иисус на Васула за дявола) колко е високомерен и колко е тщеславен?!” 14 октомври 1988.

И настоява:

“Гризи (...) кроежите му.”

И глаголът “гризя” е тревожен за този, който има само големи планове.  Кой не е имал преживяването на опустошението от тези почти невидими малки насекоми, термити, молци или червейчета ядещи дървото? Това са неуморими работници. Делата им са дългосрочни, понякога са им необходими години, за да завършат своята ерозия, много търпение и издръжливост, несъмнено; но делата им винаги излизат наяве, и тогава е твърде късно.

Използуването на метафори и сравнения е свързано с разкриванео на дадено качество или на особена добродетел, които изглежда, че животното съдържа в сгъстеност. Освен това, качеството или добродетелта често се споменава едновременно с животното.

Така гълъбът.

- “бъди като гълъбица устремена във въздуха, над всякакви крясъци” март 1998, Песен на Жениха.

Гълъбът е също така едно от названията на Васула. Бог е, който й го дава. Това сравнение символизира истинската свобода – свободата в Бога. Иисус ни е дал много хубава дефиниция за свободата, под формата на максима:

“свободна означава да откъснеш душата си от светските грижи;” 24 май 1987.

Един месец преди това Иисус беше казал на Васула, че е затворена като гълъб:

“когато беше прилепена към света, Васула, беше пленница на всички негови изкушения, но сега душата ти, като гълъб, е освободена; ти беше заловена в клетка, любима; заловена в клетка; остави душата си свободно да литне” 23 април 1987.

Сравнението не оставя следователно никакво съмнение: гълъбът е откъснатата от света душа; светът е нейният затвор – затворът на душата, клетката на гълъба. За да ги разберем по-добре, необходимо е да доближим тези два текста и да ги прочетем първия в светлината на другия. Виждаме как, чрез символа на гълъба, Иисус конкретизира абстрактното понятие, което е откъсването. Защото Господ си служи с универсални образи. Гълъбът е нашата душа. Иисус иска да е свободна. Иисус отваря клетката; Иисус освобождава малкия гълъб... Съществува в тази малка сцена нещо детско и трогателно. Иисус ни навежда на мисълта на малко дете. Той е също така Младенецът Иисус. Той е това малко дете, което всички трябва да станем отново, развълнувано от съдбата на птиците в клетка. Тези образи са толкова прости, че объркват образованите! Остава да проникнем в цялата им дълбочина:

- Клетката дали е “широкият свят”, както се казва в приказките?

- И какво представляват “грижите”, за които говори Иисус? Дали става въпрос за идолите на този свят, чиито принц е Сатаната?...

Картината следователно е достатъчно богата, за да насърчи най-различни нива на тълкуване.

Гълъбът е също така метафората на функцията на “малка вестителка” възложена от Иисус на Васула, в самото начало на мисията.

“като гълъбица, (...) ще наблюдаваш света и ще видиш с горчивина всяко деяние;” 23 април 1987.

Когато Иисус й казва да остави душата си да лети свободно, да се издигне във въздуха над цялата шумотевица, няма никакво съмнение за нас, които познаваме живота на Васула, че казва на Васула да е винаги готова да вземе самолета и да отиде от страна в страна... И когато Иисус говори за горчивина, ако знаем колко пъти Васула е обикаляла своя затвор, тоест е правила обиколката на земята, разбираме защо е бил горчив, констатирайки липсата на вяра царуваща в него...

Поради всички тези причини, не се учудваме, когато Иисус обича да нарича Васула: “Гълъбице Моя.” Това не е само блага дума... Това е още едно учение.

“когато говоря, гълъбице Моя, (...)” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

Образът никога не е сладникав, никога само декоративен. Той е също така дълбок и извън клишето, както гълъбът при шумотевицата...

По този начин сърната:

“бъди като сърна и бързо премини доловете, пресeчи долините с Нашето Слово;” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

Качеството изразено от сравнението е скоростта. Наистина, един от почти драматичните припеви на Истинския в Бога Живот това е липсата на време, спешността, необходимостта бързо да се действува, така че Бог да има време да оповести Произведението Си. Този образ на сърната е почти алегория, доколкото се разширява и образува разказна мини-поредица, чиито термини се отнасят към преносен смисъл: действително, долините са пречките, които пророкът среща на пътя си, но които бодро прекосява, защото е пратеник на Бога; долините са многобройните държави, които Васула вече е посетила и ще посети отново, без никога да спира своя пробег, въпреки че пътят й осеян с препятствия. Ето защо тези метафори, тези сравнения, въпреки че не са много нови, пазят своята свежест непрекъснато обновяваща се. Нека никой да не казва: “Бог прави новото от старото.” По-скоро нека каже, чрез устата Си, подновява това, което е старо. Защото тайната на тази поезия е свежестта и простотата.

Животинската метафора се плъзга едва доловимо в текста, без да го забележим. Не бива въвеждана систематично чрез име на животно, но може да се въведе чрез глагол, съществително, прилагателно, които се отнасят до животното, както го показва този пасаж:

- Относно Своето дърво (метафора на Васула), Иисус казва:

“често виждах хора да пълзят и да се промъкват в нощта с огън в ръка, за да подпалят дървото Ми (...)” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

Да пълзи това е свойствено на животното, способно да “пълзи” и това животно е змията... Врагът на Бога, този, който ще се противопостави на Васула, се вижда недвусмислено, но дискретно да заема характеристиките на библейската Змия – дявола – което наличието на пожара потвърждава. Метафората може да послужи за предупреждение.

В каква степен тези образи не са повече от символи? В каква степен не са знаци на промяна? “Станете сърна, станете гълъб, станете червей, станете орел!” изглежда да ни казва Този, който ги използува. Всяко търсено животно носи добродетел в себе си, с други думи, енергия, която Иисус иска от нас да я направим своя. Както орелът можеш да гледаш Слънцето лице в лице...

Произволното регрупиране под раздела на трите царства, ако позволява да се преразгледа голяма част от елементите на природата, от която произтичат голям брой метафори и сравнения, това регрупиране позволява да се каже само част... Затова, смятам, че е необходимо да се върнем при четирите елемента на живот на земята, съставни части на тази поезия на Песента на Жениха, в по-общ смисъл, на целия Истински в Бога Живот: водата, огънят, земята и въздухът.

*

Четирите елемента

А) Водата: Това е един от основните “източници” на вдъхновение за метафорите в Истинския в Бога Живот. Намираме го навсякъде, почти на всяка страница, и под всички негови форми. Това е плодородна вода, едновременно блага и насилствена, пречистваща и възстановяваща. Тя е положителна, благотворна, лечебна, целебна вода.

Това е метафората на Божествената-Обич-която дава-или дава-отново-живота, метафора предложена с главна буква:

“Извор на неизразими прелести, Фонтан правещ плодоносни градините, Кладенец на Жива Вода, Потоци на вярна Обич изтичащи от Сърцето Ти,” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

Тази главна буква, на уважение или на величие, напомня в действителност, че е Бог, който стои зад всяка една от тези думи.

- Водата взема всички форми: потоп, океан, поток, река, порой, извор, фонтан, вълна, дъжд, роса, капка и дори, измежду валежите, мъгла!

- Това е завладяваща, наводняваща вода, неустоима, която завладява, за да излекува. Тя служи за сравнение за действието на Благодатта в душата:

“като човек изливащ вода от кана в чаша, така ще изпълня сърцето ти…” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

Паралелизмът чаша/душа е ясно установен.

“като съд пълен с вода, сърцето ти, след като Ме призна, беше изпълнено с Живата Ми Вода…” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

Тук минаването от конкретното към абстрактното, от физическото към духовното, е още по-очевидно благодарение на главната буква: вода/Вода.

- Това е вода, който възстановява:

“ще потека в тях като животворна Река...” 22 април 1998, Песен на Жениха.

Тя е, впрочем, непрекъснато противопоставяна, пряко или косвено, на огъня (на лошия огън), сухостта, изгарянето.

“когато полагат (Моите избраници) главата си върху Свещеното Ми Сърце, ги освежавам с жива вода.”  28 януари 1997, Песен на Жениха.

което предполага наличието на излишък от топлина:

“и се изпълни от Мен...“ Там.

там, където Изворите на Яхве освежават” март 1998, Песен на Жениха.

“ще черпя вода от изворите на Сърцето Си; и трескавите ви лица ще бъдат освежени.” 28 януари 1997, Песен на Жениха.

“ще излекувам греха ви и ще потека във вас като река освежаваща вашата суша и безплодие;” 7 юни 1998, Песен на Жениха.

Това е вода, която, като цяло, завладява внезапно територията, която заема. Глаголът, който най-често бива прилаган за нея е изливам или бликам. Но можем да намерим и други термини, които изразяват по-деликатно действие, като напоявам, потопявам, изтичам, разстилам, капка по капка, набъбва и оросява:

“като капки от чисто миро, словата Ми закапаха в ухото ти” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

“свиках армиите на Своите Ангели, (…) за да го (дървото) напоя с небесната роса;” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

Б) Огънят: Трябва да различим два огъня: този, който идва от Бога, благотворен, пречистващ източник на топлина и светлина; лошият огън (не задължително порочен, но огън, който предизвиква болка и който унищожава).

Божественият огън

Огънят, както водата, приема различни лица. Но метафората е винаги символ на Обичта-Страст. Водата изглежда подсказва, че божествената Обич е източник на живот; огънят се опитва да определи Тази Обич. За какъв вид Обич става дума? За да отговоря ще се опра на определени изречения дадени от Иисус на Васула:

“Обичам ви всички до лудост...”

“Болен съм от обич към теб...”

Това е същинска страст. Какво повече да кажем? Знаем всички колко мощен е огънят... Онези, които са изживели любовна страст знаят, че тя е абсолютна.

Различните форми, които приема огънят са, впрочем, там, за да ни покажат ефектите от тази невъобразима Обич.

а) Обичта-Страст на Бога за човека е, на първо място, пречистващо изгаряне, под формата на пламък. Разбира се, това е човекът, който бива пречистван:

“сладкия Ми разговор и който запали желание в теб като пламък,” 26 януари 1997, Песен на Жениха.

Сравнението между желанието и пламъка е, тук, категорично.

“Пламъкът Ми в Сърцето Ми ще бъде вашето пречистване,” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

Подобно на водата, огънят възстановява човека. Водата дава отново живот; пламъкът поглъща злото. Понякога пламъкът може да е един или повече лъча:

“оплодотворено от топлите Ми лъчи на Светлината, казвам ти, поколение, ще те обожествя и ще те обоготворя” 22 април 1998, Песен на Жениха.

Изглежда, че при всякο завръщане при Бога, той е задължително преминаване:

“Ах! и бъди погълната в Моята Божественост;” 25 февруари 1998, Песен на Жениха.

“отворете сърцата си и ги оставете да бъдат погълнати от ревностната Му Обич;” 28 януари 1997, Песен на Жениха.

“ще закрепя малкото ти сърце с неразделност, готовност и обич, и ще го възпламеня с божествен огън;” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

б) Обичта-Страст е, след това, източник на светлина. Отразена светлина. Факелът, светилникът, звездата, слънцето Му служат за сравнители.

“ела сега, бъди като пламенен факел” 25 февруари 1998, Песен на Живота.

Факелът запалва друг Огън... Този на Господа. Тогава, може да бъдем изненадани научавайки го, но това, което е призовано да бъде факел, това не е Бог, а човекът – човекът определен като светлина предназначена на осветлява мрака; да, това е наистина човекът посочен от метафорите или сравненията, защото Бог очаква човекът да отразява Светлината Му. Разбира се, Бог остава излъчващия Източник за това:

“Цялото ви тяло ще блести в сияйна Светлина; ще бъда Светилникът на вашето тяло,” 22 април 1998, Песен на Жениха.

“Сърцето Ми е като Светилник в краката ти” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

Но това не променя факта, че от своя страна, човекът става дом на Светлината Му:

“ще блеснеш в света като искряща звезда” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

С други думи, Бог иска да ни види искрящи. Иска да ни види да Го осветляваме. Какво да кажа освен, че Обичта-Страст, източник на светлина, поражда обичта-страст, и че Светлината поражда светлината. Човекът става това, което е Бог. Човекът става бог. Това ли трябва да разбираме – поне това е, което аз разбирам – когато Бог на много пъти казва:

“ще ви възвърна вашата божественост”?

Оставям и това на грижата на богословите да отговорят.

“ще отговорите: “(...) станах син на светлината” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

“Божествената Ни Светлина може да блесне и в твоята душа и тяло, за да живеят в Светлината Ни и в Нас” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

Обичта трябва да блести от двете страни. За Бог и в Неговите Очи човекът трябва да е източник на светлина, както и в очите на човека Бог е Източникът на Светлина. Това е, което тези метафори искат да преведат: реципрочността. Самият Свети Дух се определя като “съвършено отражение на вечната светлина (...)”, 7 юни 1998, Песен на Жениха.

Човекът би ли искал на свой ред да бъде това отражение на Бога?

“ще слезна от небето като светкавица в тялото ви и ще бъда вашият светилник;” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

По какъв начин човекът ще стане източник на светлина за Бога?

“онези, които (...) свидетелствуват за Нас, са като живи факели, защото словата им сияят в мрака на света” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

Човекът трябва само да открие Словото на Бог и вече свети като факел...

“ще продължиш да светиш като слънце в Троичното Ни Присъствие” Там.

“разгъвам Светлината Си в душата ви, (...) така че на свой ред да отразявате Моята Добрина” 7 юни 1998, Песен на Жениха.

Божественият огън е отражение. Този огън съществува само като отражение. Светлината на Бога е излъчвана светлина, тоест светлина, която се нуждае да мине през посредник, и този посредник, без никакво съмнение, е човекът.

в) Обичта-Страст е накрая източник на топлина. В тази връзка, Иисус, говорейки за Своето желание, казва:

“горещото Ми желание” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

“ще се сгушиш в топлината Ми и ще те задържа в топлината на Сърцето Си;” 28 януари 1997, Песен на Жениха.

Това, разбира се, е Сърцето, домът на Божественото Семейство. Метафората на пещта постоянно се споменава. Образът на Сърцето на Бога е силен, хиперболичен (прекомерен), впечатляващ: той иска да е това, което се опитва да подскаже: нещо огромно.

“откровение идващо от пещта на Обичта” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

“Сърцето Ми е като горяща пещ на Обич, готова да погълне сърцето ви в Своята Обич;” 26 януари 1997, Песен на Жениха.

Лошият огън

Знаем добре, от Библията, че няма само един огън. Огънят стопля, огънят пречиства, огънят наказва. Повече се намеква, отколкото да се споменава директно. Можахме да видим, че божествената вода “освежава”, “напоява” и възвръща живота. Това е така, защото безусловно огънят на сушата наказва. Не е тайна за нас, че лошият огън, източник на дехидратиращи топлини, е метафората на греха, защото грехът внася смъртта в сърцето на човека.

а) На първо място става въпрос за агресивен и войнствен огън, срещу който трябва да се пазим. Палещата стрела е неговия символ:

“въпреки че много още палещи стрели ще се прицелят в теб, (...) бъди смела,” казва Бог на Васула, относно нейните (Неговите) врагове. 22 юни 1998, Песен на Жениха.

б) Огънят превръща всичко в пустиня (ще го видим отново във връзка със земята). Светът гори, в резултат на лошия огън, и Истинският в Бога Живот се оказва нова небесна мана:

“исках Моите любими да имат достатъчна прехрана, пресичайки тази пустиня...” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

“от прегръдката Ни, те изпратихме в пустоша, за да защитиш Истината;” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

“изпратих те да ароматизираш с Делото Ми пустоша на сътворението Ми.” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

Може също така да се отнася за пресъхнала земя, която божествената вода възвръща към живот:

“Сърцето Ми е Извор на Жива Вода, наводняващ в тези години на благоволение тази пресъхнала земя.” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

Лошият огън превръща всичко в пепел:

“всичко, каквото беше превърнато в пепел през всичките тези години в безплодността на тази земя.” 22 април 1998, Песен на Жениха.

В) Земята.

Добрата земя

Това е, на първо място, почвата като метафора на Бога. Защото в Него никнат семената и пуска корени дървото, което трябва да даде много плод. Почвата не е задължително спомената в текста, но се намира безусловно там. Другите образи ни препращат там косвено. Така метафората на семето (верните на Бога), в съотношение с очевидната близост, припомня наличието на почвата.

“о, блажено семе! ако бъдеш засято в Мен, жътвата ти ще бъде Раят;” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

Мен, разбира се, е Почвата. От нас зависи да го потвърдим, ако разбираме това, което четем... Бог се представя като Почвата, в която никнат добрите реколти, и мястото на почвата, това е градината.

“ще ти предоставя това оттегляне и това поклонение в градините на Mоето Тяло;” 28 януари 1997, Песен на Жениха.

“да отидем в градините на Сърцето Ми” 26 януари 1997, Песен на Жениха.

Можем да тълкуваме образа на градината като защитеното място, което обгръща добрата земя. Божествената Почва изглежда да е предмет на много особена защита, както го оставя да се предполага образът на вратата. Мислим за вратата на едемовата градина, дори ако в този откъс, става въпрос за тази на Сърцето.

“не отворих ли за теб вратата на Сърцето Си?” 26 януари 1997, Песен на Жениха.

- Но земята, е също така, по-общо, земното кълбо, като място на престой на човечеството. В продължението на този откъс от 22 юни 1998, Песен на Жениха, планетата земя е персонифицирана. Персонификацията е едно от измененията на метафората. Тя приписва на животно или на неодушевен предмет човешко поведение. В този откъс, фактът, че земята като че ли е в състояние да говори, благодари на Господа за аромата на цветята лъхащ от Почвата – метафора на Бога, в който е паднало “радостното семе” – съставлява персонификация, защото се придава на земята съвсем човешко качество, това да възхвалява и да благодари на Бога. Земята, като планета, става благодарение на съотношението на съприкосновение, метафората на спасеното човечество чрез действието на братята – “радостното семе” – които, подобно на Васула, са живели истински в Бога живот.

“пролетните ти цветове, след като ще се разцъфтят в Самата Пролет, ще ароматизират земята, (в смисъл на земно кълбо) и земята (отново кълбото) съживена от ароматното ти благоухание ще се провикне (ето персонификацията) с тази първа дума: “Отче!” и ще бъде спасена;” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

 Лошата земя

Земята е, както огънят, амбивалентен образ. Тя е също така метафората на душата и на опустошенията на греха върху нея – една суха и безплодна земя, накратко пустиня.

“Сърцето Ми е Извор на Жива Вода, наводняващ в тези години на благоволение тази пресъхнала земя, давайки растеж там, където съществуваха само сгурии;” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

Разбира се, лошата земя не е без връзка с лошия огън. Каним читателя да се отнесе горе, към анализа на лошия огън. Това е огънят, който унищожава земята и Живата Вода е, която ще дойде отново да я оплоди. Метафорите влизат в отношение една с друга. Всички тези образи заети от природата, древни като Библията, изискват, за да бъдат разшифровани, интелектно усилие да минават непрекъснато от буквалния смисъл към абстрактния или преносния смисъл.

а) Лошата земя може да напомня, в някои отношения, прочутата долина на Еном, тази земя на обречените, разположена под Йерусалим, където някога, биваха жертвувани децата в Молох и където, след това, хвърлиха боклуците, и която накрая нарекоха “геена”. Така:

“(...) своя Спасител, който издигна душата й от долината на смъртта” март 1998, Песен на Жениха.

б) Но лошата земя, тя е, която не диша, която злото изцяло е покрило. Метафорите са свързани. Човешката душа е земя в очите на Бога:

“видях бегло (…) какво се намира под кората на греха” 25 февруари 1998, Песен на Жениха.

Бог свързва, разбира се, греха с болест, символизирана тук с кората. Сега тази болна земя, душата, страда. Става въпрос още веднъж за персонификация:

“сега, земята стене от болка, самонаказва се в стенания и викове, изтощена и престанала да съществува, плаче и се задушава от липса на въздух, плесенясала отвътре и разлагайки се в своите вътрешности;” 22 април 1998, Песен на Жениха.

И така, болната от греха душа е безплодно поле, където нищо не никне:

“тогава всичко, каквото беше превърнато в пепел (...) в безплодността на тази земя,” 22 април 1998, Песен на Жениха.

Г) Въздухът

Ароматизираният въздух

Въздухът, няма да се изненадаме, е на пръв поглед областта на Духа. И разбира се, Духът винаги е свързван с дъха и вятъра.

а) Песента на Духа, третата част от Песента на Жениха, е изпълнена с намеци за въздуха, който играе същата целебна и лечителна роля като водата.

(Говори Светият Дух) “(...) ще бъда с теб и ще продължа да лъхам над теб, градино Моя, за да разпростра навсякъде сладкия ти аромат;” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

Тук, въздухът и земята (градината, метафората на Свещеното Сърце, в което, както видяхме, никнат “радостни семена”) които се свързват, за да ароматизират света. Въздухът, това е действието на Светия Дух. Това не е обаче изключителното право на Духа. Синът също така диша и издиша:

“не забеляза ли как пръснах върху теб ухание” 26 януари 1997, Песен на Жениха.

Отецът казва още:

“когато Божественото Ми Дихание лъхва върху вас аромат” 25 февруари 1998, Песен на Жениха.

И Синът казва, говорейки за Себе Си като за Цар, в трето лице:

“твоят Цар (Иисус) лъхна върху теб Диханието Си като фин аромат”  28 януари 1997, Песен на Жениха.

Главната Буква няма съмнение : отнася се до Светия Дух.

б) Един от повтарящите се образи, който най-добре отразява това лечебно и целебно действие на Диханието, което минава над света е ароматът. Непрекъсното бива споменаван. В Истинския в Бога Живот обонянието не е по-малко търсено от слуха или зрението.

“и където и да отидеш, ще оставиш зад себе си Моя мирис, ароматизирайки нациите една след друга” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

“тогава като капки от чисто миро, словата Ми закапаха в ухото ти” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

Мирото, едно от трите дара на царете маги към Младенеца Иисус, заедно със златото и тамяна, е много скъпоценна ароматична смола, предоставена от балсамовото дърво. И винаги с тази смола – и с тамяна – е свързано божественото ухание.

Отецът и Синът, те също, излъчват аромати и дори Троицата.

“виждаш ли как Троичната Ни Святост и Нежност се разпростират като сладко благоухание навсякъде във вселената, ароматизирайки я.” 21 юни 1998, Песен на Жениха.

Сравнението: като сладко благоухание ни приканва да разгледаме аромата като чисто изображение на пречистващото действие на Бога върху света. По същия начин:

“(…) Свещеното Ми Сърце, където винаги водех Своите избраници, за да излея върху тях Своите прелести като ухание от отбрано миро (...)” 28 януари 1997, Песен на Жениха.

(Говорят светиите и ангелите:) “Ти приготви път ароматизиран

със сладкия мирис на Cвоето ухание (…)” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

Палещият и бушуващ въздух

Въздушният елемент може, както огънят и земята, да бъде оцветен с отрицателни стойности и да се отнесе до злонамерените сили. Палещият и изсушаващ въздух съставлява нова метафора на греха.

а) Въздухът, когато се свързва с лошия огън, се превръща в буря.

“ще бъда вашата сянка при горещината на тази буря, в която се намирате; (...) дъще, няма да бъдеш осакатена в тази буря;” 28 януари 1997, Песен на Жениха.

“вихрушката и тя е невидима” 28 януари 1997, Песен на Жениха.

Следователно става въпрос за вреден и страшен вятър.

б) Последствието от лошия вятър е смъртта:

“ако пуснеш корени дълбоко в Мен, няма да се клатушкаш от вятъра и никой твой клон няма да бъде счупен, от каквато и да е буря;” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

*

2)

Лирична любовна поема

Голяма част от Истинския в Бога Живот попада в обхвата на лиричната поезия. Песента на Жениха е дълга любовна поема. Една от константите на този текст е метафората на венчавката. Различаваме две теми или, ако предпочитаме, два отделни момента,

- първо, този на чествуването на сватбата,

- след това, този на задушевния съюз в брачната стая.

а) Чествуването на сватбата: отбелязах цяла гама от термини свързани с речника на празника (говорим, с известен жаргон, за лексикално поле):

“радостта Ми ще бъде такава, че ще прилича на сватбен танц; а устите на ангелите Ми ще преливат от смехове и устните им от песни;” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

“ела сега да празнуваш в Мен” 26 януари 1997, Песен на Жениха.

(Тук ангелите и светиите се обръщат към Бога.)

“очакваше това Празненство, много преди Твоето сътворение;” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

“вече празнувах нашия годеж” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

(Ангели и светии) “да призовеш сътворението Си от най-ниските до най-висoките на венчавката с Твоята Божественост, където в тези празнични дни” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

“повика в нежността Си бедни и богати да се съберат около Царската Ти трапеза, предоставяйки им царско Пиршество;” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

“дойдох да се венчая за теб” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

“беше ти даден златeн пръстен, украшение от най-финото злато, в деня на духовната ти венчавка” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

б) Задушевният съюз в брачната стая. Метафорите ни карат да мислим за Песента на Песните. В Песента на Жениха, Обичта на Бога към Неговото създание е подобна на обичта на младия мъж към неговата годеница, вечерта на сватбата им. Метафорите са напълно чувствени. Съществуват читатели, които бяха дълбоко шокирани.

Трябва да прочетат това, което Отецът казва за тях, като заявява на Васула на 25 септември 1997, Песен на Жениха:

‘затова тези сърца са лишени от Светлината Ми (сърцата, които Го отхвърлят) и в тленното си тяло и мисли Ме обвиняват, казвайки, че Словата Ми са преувеличени и сантиментални; (подчертано от мен) те са онези, за които казвам: “чужди са Ми и не Ме познават…”’

Това е езикът на Небето, който ни бива говорен в Истинския в Бога Живот. За да се убедим в това, трябва само да прочетем този кратък откъс, подправен с чувство за хумор (би трябвало да бъде прочетена, тази малка размяна между Иисус и Васула, от два гласа, като театрален текст):

На 28 януари 1997, Песен на Жениха, когато Иисус се беше появил, за да продължи словата Си, особено “разпален”, Васула, да си я представим леко обезпокоена, пита Иисус:

“Какво ще каже за всичко това моят Православен народ! (…) Не са привикнати на такава реч!

- ще привикнат, щом душата им отиде на небето…”

Шокиращо? Някои го казаха. Някои говориха дори с неприлични думи. Тези няколко откъса дават представа за това, което беше шокирало “затъмнените сърца”:

“ще те привлека в стаята на Сърцето Cи, където ще се прегърнем в обичта ни; в Обичта Cи ще възстановя и ще утеша душата ти с целувките на устата Си; (...) Аз, твоят Цар, ще си почивам в ръцете ти, вкусвайки всяка капка на обичта ти,” 26 януари 1997, Песен на Жениха.

“Аз вече ще съм запечатал челото ти с брачната Си целувка;” 28 януари 1997, Песен на Жениха.

дай Ми ръцете си, (...) и ги целунах безброй пъти” 28 януари 1997, Песен на Жениха.

“поставих целувка върху тези устни” 28 януари 1997, Песен на Жениха.

“и Ме направи свое притежание, както и Аз ще те направя Свое притежание” 21 юни 1998, Песен на Жениха.

“не беше направена да останеш безбрачна, а че беше Моята обещана” 21 юни 1998, Песен на Жениха.

“щях да бележа челото ти с огнената Си кръщелна целувка;” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

“Ме притисна (...) и Ме задържа здраво върху бузата си” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

“остани прикрепена за Гръдта на своя Жених” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

(Говорят ангелите и светиите): “брачното Ти легло” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

Текстът на Истинския в Бога Живот изисква от читателя да направи усилие да премине от буквалния смисъл към преносния и символичен смисъл. Без това усилие, читателят, който ще се придържа към него буквално, ще допусне, четейки Песента на Жениха, сериозни погрешни тълкувания. Отказвайки да приемем, че Господ използува символичен език и че заема образите си от човешката обич, означава, че или не знаем Библията, или пускаме корен в лошата вяра.

*

3)

Поемата на духовната битка

Любовната метафора е неразделна част от войнствената метафора. Истинският в Бога Живот е ангажиран текст. Бог призовава да се влезе “в съпротива” срещу Неговия враг. В центъра на поемата се намира съюзът на съпрузите, който осигурява на Обичта Нейния триумф. Ето защо термините отнасящи се до военния живот (меч, флаг, армия, часовои, воини, битка и т.н.) метафоризират Обичта, защото Обичта, победител на Злото, е единственото оръжие на победата. Не трябва да разбираме, че мечовете, флаговете, армиите, пазачите, воините, битките, за които толкова често става въпрос в Песента на Жениха, водят до огромно неправилно тълкуване на текста.

28

“направих от устата ти остър меч;” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

“за да го предпазя свиках армиите на Своите Ангели, (...) пометох враговете Си, както видя;” 25 септeмври 1997, Песен на Жениха.

“какъв е флагът, който съм издигнал над теб? (...) да, обич;” 25 февруари 1998, Песен на Жениха.

“и като часовой поставен на кула, ще бдя за всеки натрапник;” 28 януари 1997, Песен на Жениха.

“нека устата ти да бъде като меч с две остриета, за да съкруши” Там.

“ще се възродят за нов живот в Мен, капитулирайки пред Ревностната Обич;” 22 април 1998, Песен на Жениха.

“мога да победя вашия лукав господар” 7 юни 1998, Песен на Жениха.

“много още палещи стрели ще се прицелят в теб, (...) бъди смела, след като cъм твоята Броня;” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

“подготвях душата ти за тази битка” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

“давам им сърце на воин, за да проведат добрата битка на вярата и справедливостта и да се присъединят, в тази духовна битка на времената ви към Моите aрхангели Михаил и Рафаил, храбри Воини на Справедливостта” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

Как да не помислим за възвишения текст на свети Павел, Ефесяни 6:14-17, от който копирам тук един откъс:

“Стойте, прочее, препасани с истина през кръста си и облечени в правдата за бронен нагръдник, и с нозете си обути с готовност чрез благовестието на мира. А освен всичко това, вземете вярата за щит, с който ще можете да угасите всичките огнени стрели на нечестивия; вземете тоже за шлем спасението и меча на Духа, който е Божието слово;”

*

Метафората и антитезата

Антитезата е повтаряща се в Истинския в Бога Живот. Тя позволява на Поета да организира войната между Бога и Сатаната.  Драматизира поетическия разказ. Антитезата се счита от Пети Робер като противопоставянето на две мисли, на два израза, които доближаваме в речта, за да изведем по-добре контраста. Това са, много често, в Истинския в Бога Живот и в Песента на Жениха, в частност, метафорите, които, противопоставяйки се в рамките на самото изречение или от изречение в изречение, създават атмосфера на съперничество и на конфронтация – за поемата, източник на “красиви” напрежения. Така, в двете изречения вече споменати преди:

“свиках армиите на Своите Ангели, много преди това да се случи, за да го напоя с небесната роса; пометох враговете Си” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

“армиите на Своите ангели” се противопоставят на “враговете Си”,

тези две изявления са като две армии поставени една срещу друга.

По същия начин, но този път в рамките на същото изречение:

“и като часовой поставен на кула, ще бдя за всеки натрапник;” 28 януари 1997, Песен на Жениха.

трябва да противопоставим “часовоя” на “натрапника”, като “натрапникът” е изхвърлен в края на изречението. Като че ли заместват нещата, думите откриват невидимата битка, който поставя Доброто срещу Сатаната. По едва доловим начин, антитезата “нарушава” или пренасочва смисъла на някои термини, за които никога не бихме помислили, че могат да станат синоними на войната. Банални изображения, износени термини от всекидневието (какво по-всекидневно, наистина, от един часовой, една армия, от нощта или от зората?...) ето ги, внезапно, тези думи в този нов контекст, презаредени със смисъл.

Тъчейки всички Свои метафори, Иисус, Поетът, създава в сърцето на човека богато напрежение с всички видове неизразими духовни и метафизични резонанси. Между изреченията, между термините, се установяват нови смислови отношения, и често, също така, отношения на сила. Неочаквани думи претърпяват привличането на техните противоположни; думите се привличат, думите се сблъскват, думите се удрят помежду си по начин понякога агресивен или дори зловещ. Свързвайки се по този начин думите придобиват също така нов смисъл. Така се ражда поезията! Защото, както казват поетите на Сюрреализма, думите “се веселят”; лингвистите, те биха казали: думите “се премотивират” (което е много по-малко поетично...) Накратко, думите разкриват едно от многобройните скрити лица на света: невидимата битка – тази, която се провежда, от незапомнени времена, между Злото и Бога. Природата (много  от тези думи са заети от природата) става сцената на метафизична драма, която човекът не иска да види. Той трябва да е наясно, защото спасението на душата му е единственият залог. Но, благодарение на поемата на Истинския в Бога Живот, очите на сърцето на човека са, за пореден път, незапечатани от Бога. Поезията става, за Иисус, Поета, пророческо предупреждение.

Противопоставянето на сянката и на Светлината изразява настойчиво духовната битка между Сатаната и Бога.

“Изгревът ще се разбужда в теб, а Нощта в теб ще умира;” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

Тук “изгрев и нощ” не са използувани другояче освен в преносния смисъл, и в този контекст тези две думи символизират победата на Доброто, чрез завръщането на светлината, изгрева, над тъмните сили на греха, нощта. Двете ключови думи заемат същото граматично място: тоест същата стратегическа позиция. Те се изправят една срещу друга. Но “Изгревът” предхожда “Нощта”: крайната победа ще бъде дадена на Доброто. Изображението е пророческо.

“сега, нощта трябва да отстъпи мястото си на светлината, порокът на добродетелта;” 22 април 1998, Песен на Жениха.

Тук, смисълът на “нощта” и на “светлината” е изрично разбулен в края на изречението, без да можем да се усъмним, че нощта отвежда към порока и светлината към добродетелта. Още веднъж – както вече видяхме – изкуствеността “се оголва”. В тази обезпокояваща фраза, “нощта и порокът” предхождат “светлината и добродетелта”. Нека да разкодираме. Няма никакво съмнение, че крайната победа на Доброто ще дойде, преди, краткото възтържествуване на Злото.

“Светлината Ми нарастна в мрака и сенките изчезнаха като под обедно слънце;” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

Структурата на това изречение отразява остър поетичен смисъл: думите, Светлина и обедно слънце, които се отнасят до Бога рамкират или дори обграждат, като че ли за да ги неутрализират, думите отнасящи се до Сатаната, мрак и сенки. Следователно изречението оповестява категорично Победата на Бога. Ето в допълнение друг случай, където изложението повтаря изложеното, казано по друг начин, където формата на текста е в съответствие със съдържанието на посланието.

Наистина, повторението в текста на думата “светлина” и на неговите антоними предполага конфликт с последователни обрати между Обичта и Злото, намиращи се непрекъснато изправени един срещу друг.

Така:

“ела при Мен! Сърцето Ми е като Светилник в краката ти (...) ден и нощ, любими Мои, залитате покрай сенките;” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

Meтафората за благоволението на Бога, светилникът, успокоява и води; той не заслепява, светлината му е мека... Думата светилник е богата на положителни конотации. Няколко реда по-нататък, светилникът и това, което той символизира скоро не след дълго се пресича със своя антоним, сенките.

Намираме се в битка. Иначе казано, като в епичен текст, за какъвто Истинският в Бога Живот ни кара да мислим, думите се призовават взаимно, за да се противопоставят или да се анулират. Не съществува термин, който да не поражда своята противоположност. И в този смисъл думите “воюват”.

“c благодатта Си ти дадох да различиш това, което произхожда от Истинската Светлина и това, което произхожда от мрака, но те оставих да видиш колко много повече са привлечените от мрака, отколкото от Светлината;” март 1998, Песен на Жениха.

Тук разделителната линия между Бога и злото е очевидна. Не се сблъскват само образите, но и самите думи. Достатъчно е да възхитим на начина, по който са разположени в самите рамките на изречението – по антитетична двойка. Равновесието на противоположните сили се поддържа от броя – два пъти “мрак”, два пъти “Светлина” – въпреки че смисълът на изречението предполага, че злото има (в началото) предимство... Хиазъмът, структурен похват, тоест кръстосването на ключовите термини в изречението:

Истинска Светлина мрак

мрак Светлина

подчертава отиването и връщането на силите, които се сблъскват, предполагайки силата на тяхната борба, и в живота и в текста!

“затова внимавайте светлината във вас да не е мрак” 28 януари 1997, Песен на Жениха.

“доброто бива изопачавано в зло;” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

“с тази добродетел ти понесе всички несправедливости” Там.

Това, което в тези три изречения ми изглежда, за пореден път, интересно да отбележим, освен смисъла, това е мястото на самите ключови думи: тези термини – Светлина, тъмнина; добро, зло; добродетел, несправедливост – се сблъскват. Почти са поставени един до друг! Антитезата изтъква жестокостта на тяхната конфронтация.

“там, където има Светлина, има добродетел; там, където има Тъмнина, има порок;” 22 юни 1998, Песен на Жениха.

А колкото до красотата, напълно реторична, на това изречение, тя се дължи на паралелизма на двете изложения поставени едно до друго и изградени върху същата синтактична схема:

1и член на изречението:  Там, където ........... има

2и член на изречението:   там, където ........... има

Похватът създава двоична група. Сближаването им се основава, отново, на антитезата:

1о изречение:  Светлина ......... благодетел

2о изречение:   Тъмнина .........  порок

Тези похвати, колкото и красиво да е изречението, в което процъфтяват, включват читателя на Истинския в Бога Живот в битка между Бога и Сатаната, в която никой не може да избере дали да избегне или да участвува.

Който не е с Него е срещу Него...

VI

Слово на ... радостната прекомерност

Поезия на възхвала

Бихме могли да сравним поетичната красота на Истинския в Бога Живот с двата склона на планина, слънчевия и сенчестия. Единият от тези два склона остава в сянка, докато другият е изложен на слънцето. Красотата на стила на Истинския в Бога Живот се намира в, както вече видяхме, похватите, които остават незабелязани, ако не се спрем на тях, като че зад толкова реч, изречения и хармонични думи се крие архитектура, която нейният Автор се е погрижил да направи невидима. Веднъж разкрити, плановете на Архитекта помагат да бъде по-добре възприет духът на сградата и очароват с изумление и възхищение онези, които схващат целия й финес, нюансите и интелигентността; но не трябва да забравяме другия склон на Произведението, вече не “сенчестия”, който крие лицето си от слънчевите лъчи, а “слънчевия”, склонът изложен изцяло на неговата светлина, ярка и светла, до заслепяваща и дори понякога прекомерна в своя блясък.

Хиперболите и суперлативите в това писание са това, което е яркостта е за склона изложен на слънцето – един вид абсолют и величие, една от основните черти на този стил, преувеличение, преливане, радостна прекомерност, непрекъснато подновявана, на думите и похватите.

1) Какво представлява хиперболата?

Хиперболата е преувеличение, което позволява да се отиде отвъд истината: прави по-изразително чувството или идеята, които обикновените думи биха направили блудкави. Никой няма да вземе буквално изложението: повторих “сто пъти”, че нищо не е случайно. Всеки ще разпознае хиперболата и ще възстанови правилната мярка. Както казва Лабруйер “хиперболата изразява отвъд истината, за да помогне на ума да я опознаем по-добре”.

2) Дали хиперболата е похват еднакъв за Бога, както е за човека?

Не. И това се дължи на две причини:

1) В буквалния смисъл на определението, хиперболата е вид лъжа, защото е преувеличение. Това че преувеличаваме, означава да излизаме извън реалността. Но Бог не лъже.

2) Бог превишава всякакво сравнение. Как може Той да говори за Него, без да е хиперболичен?

- Тогава, хиперболата, когато Бог я използува, продължава ли да е, stricto sensu (строго погледнато), хипербола?

- Какво друго да бъде предложено?

Прекомерността на божественото Слово е винаги радостно. За разлика от други контексти, хиперболата не изразява нито умора, нито раздразнение, нито гняв. Тя не е нито подигравателна, нито, особено, иронична. Но хиперболата изпълнява специфична педагогическа функция: тя ни приучва към Личността на Троичния Бог; издига ни до Него; учи ни да Го опознаем, и да Го опознаем в цялата Му прекомерна щедрост.

В текста на Песента на Жениха, върху който работих, хиперболата се отбелязва в:

1) глаголите

2) съществителните

3) прилагателните

1) Глаголите

Отецът: Наслаждаваме се; наслаждавайки се и наслаждавайки всичките светии; Аз тържествуващ от радост.

Синът: след като веднъж съм го погълнал изцяло в Своето Свещено Сърце; Сърцето Ми е Светлина превишаваща в блясък всички съзвездия събрани заедно; изпълвайки душата ти с утехи; изпълвайки небесата и земята с Нашата Слава.

Светият Дух: надвишавайки в блясък всички съзвездия взети заедно; бъди изпълнена с цялостната пълнота.

Тези глаголи, както съществителните, както прилагателните, изразяват великото действие на Бога.

2) Съществителните

Отецът: Пещта на Обичта; необятността на Обичта Ми; Диханието на Всемогъщието; избрах те измежду хиляди; изпълненост с обич и нежност; изобилието на богатства; краищата на земята; преизобилието на спасяващата Ми Духа; дълбините на този Център на Обич.

Синът: безкраен Океан на Обич; надвишавайки в блясък всички съзвездия взети заедно; изпълвайки земята и Небесата със Славата Ни; хиляди миряди ангели.

Светият Дух: царска корона на великоепие; диадема на красота; миряди ангели; Величествеността Ми се възвеличава в цялото сътворение; превишаваща в блясък всички съзвездия взети заедно; царска Щедрост; цялостна пълнота на Бога; бездна на великодушие; наслади; Нашата щедрост.

Всички тези съществителни изразяват в себе си един абсолют: пещ, изключителност, преизобилие... – списъкът им не е толкова дълъг – и са всички взети от Стария и Новия Завет. Но тези думи се движат от една песен в друга на Песента на Жениха. Всички почитат Бога. Техният резонанс е весел и хвалебствен.

Тези хиперболи се отнасят:

1) било към творческото могъщие на Бога: 

- става въпрос за неизброимите ангели; или за хиляди човешки същества, измежду които Васула беше избрана; за вселената и нейните звезди, “съзвездията”.

2) било към неизмеримата дълбочина на Божествената Същност:

- става въпрос най-вече за Красотата на Бога; за Неговата Обич; за Неговото Величие и Неговата сила.

Събирането им в толкова малко страници остава изключително. Песента на Жениха е малка книга. В няколко стотици страници, всички тези думи дефилират и се блъскат интензивно. Всички се опитват да отговорят на най загадъчния въпрос, който е:

Кой е Бог?

3) Прилагателните.

Те биват прибавяни често към вече хиперболично съществително. Прилагателните изразяват качество; някои са по-изразителни от други. Позволете ми да навлезна в някак по-технически обяснения!

Трябва да уточним, че качествените прилагателни могат да бъдат предхождани от превъзходно наречие, което променя смисъла, с единствената цел да го засили, както го прави Авторът на тези страници, Който не се задоволява с окачествяването на съществителните, но обича да показва до каква степен качеството е свързано с тях: противопоставените на прилагателните наречия са най-пригодни да се отбележи тази оценка. Всеки път, когато качественото прилагателно е променено с наречие, ще го посочваме със скоби. Това може да бъде:

-било с наречие за интензивност (много–силно–изключително, и т.н.);

-било с относително наречие за превъзходна степен (най ...);

  -било със сравнително наречие за превъзходна стeпен (по...отколкото).

Отецът: Копнеж и постоянна жажда за Мен; разпален от обич; затова ти предоставям великолепните дела на Мъдростта; дванадесет години неизказани благоволения; най-(суперлативно наречие ----) редките, най- (също) деликатните ухания; истинското и единствено знание; ще ти покажа такава (неопредело прилагателно изразяващо степен на интензивност, която води до резултат) пълнота на обич и нежност; върховната Ми мощ; душата ви ще вкуси опияняващи аромати; Аз, вашият Жених, най- (относителен суперлатив ллллл) благият баща.

Синът: сияйното Ми съвършенство; това Сърце, което се отдава в изобилие (превъзходно наречие за интензивност); приношение по- (сравнително за превъзходство) голямо от това, никой не може да направи; Сърцето на Господа е безкраен океан на Обич и Милосърдие, несравнимо и неоценимо Съкровище. Псалмите Ми най- (относително суперлатив за превъзходство) благите; най- (също) благият псалм на певеца; като хиляда (тук кардинално бройно числително) хористи пеейки своите химни; обещах да направя от сърцето ти тържествуваща жертва; от най- (относителен суперлатив за превъзходство) съкровените дълбини на Сърцето Ми; колко (суперлативно наречие за интензивност) обезпокоен мога да бъда; горещото Ми желание; неизчерпаеми съкровища на Сърцето Ми; прославеният Ми престол; възвишени хвалебствия.

Светият Дух: една от най- (относителен суперлатив на превъзходство) благородните теми; неизчерпаеми богатства; Аз съм съвършено отражение на вечната Светлина, и като неопетнено огледало (...); този изблик на безотвъдна светлина; Аз съм по- (сравнително на превъзходство) блестящ от слънцето; незаслужено благоволение; безмерно (суперлативно наречение на интензивност); царска щедрост; до каква степен (суперлативно наречие на интензивност) обичта Ми е блага; най- (относителен суперлатив на превъзходство) благите мелодии; хиляди (тук друго кардинално бройно прилагателно) страници на обич; гирланда от най- (относителен суперлатив на превъзходство) ароматните цветя; великолепен съм като Парусия; бъди изпълнена с цялостната пълнота на Бога; Словото Му е по- (относителен суперлатив на превъзходство) сладко от нектар; неизразима бездна на щедрост; по изключителна благодат; съпруг абсолютно (суперлативно наречие на интензивност) прелестен; Очарователната Троица; Разпределител на неоценими дарове; Източници на неизказани прелести; Името Ми – и никое друго – е върховно; Върховен източник на единството на християните; Върховно единство на Отеца и на Сина; върховната Ми благост.

Качественото прилагателно би ли добавило към съществителното, вече пищно, ненужно претоварване на смисъла? Бихме си го помислили. Бихме могли също така да се изкушим да кажем, че качественото прилагателно е за съществителното – за да използуваме образите от Истинския в Бога Живот – това, което е перлата за скъпоценния камък: чиста орнаментация. Но Словото е Създател. Словото Му, поетично, разкрива, разбулва и поражда. Бог не говори напразно. Ето защо един вярващ може да помисли, че тези думи бяха избрани, за да бъде проумян и узнат Бога. Ето защо качественото прилагателно, далеч от дисоцииране на съществителното, потвърждава напротив, и пренасочва целия смисъл, в степен да се спои към него.

Качественото прилагателно не “пада” върху съществителното по случаен начин; то е “избрано” в този случай, избрано, маркирано; определено, с промисъл, почти по необходимост. С други думи:

Парусията е непременно великолепна.

Източникът е непременно възвишен.

Благостта е непременно върховна...

Освен това, не сме ли изненадани, виждайки да се следват почти систематично, тези двойки от думи, които се допълват?

Прилагателно-Съществително;

Съществително-Прилагателно,

Сякаш, за да каже неказаното, съществителното има нужда от своето светло спомагателно, качественото прилагателно, което и то често бива покривано с наречие, което усилва целия блясък... Изкушени сме да кажем, спазвайки цялата ретроспекция дадена от хумора: не е добре съществителното да е само...

Чрез всички тези двойки, които се обединяват, за да произведат смисъла и да дадат простор на неизразимо откровение, Бог дали иска от нас да хвърлим поглед – бегъл – на Неговите тайни?

И тогава, как да не бъдем поразени от факта, че разкриването на подобни тайни се обозначава от сплитането на допълнителни думи, които образуват двойка, едни с други! В Истинския в Бога Живот думите се разменят. Търгуват.

Бог дали “посвети” прилагателните на съществителните, съществителните на прилагателните? Малко дръзко е да се предположи. Но можем да си го помислим, до такава степен съществителното и качественото прилагателно формират накрая един вид “съюз”, откъдето излиза плод: откровението и знанието на Божествената Същност. Можем следователно да ги видим като неделимо смислово единство, един вид сложна дума, една само дума. Съществителното и качественото прилагателно – дори ако понякога бива предшествувано от наречие – съвпадат съвършено. Това знание, което предават заедно е разбира се все още забулено. Факт е, че формулираната загадка се състои тук, в тези страници на Песента на Жениха, в “посветения” съюз на съществителното и прилагателното.

Казвайки:

Този изблик на безотвъдна светлина...

царско Величие...

неизчерпаемо Богатство...

това не означава, че загадката се изяснява напълно. Защото ако пресъздаденият поетичен език, за трети път, светът, разкривайки разбираемата същност на нещата, езикът не изчерпва смисъла. Извежда го наново на светлина. Езикът не е съвършен инструмент на знание. Предава безкрайното многообразие на нещата.

Да се формулира загадката, това не означава да се изясни, а че просто се приближава до нея.

*

Възхвалата на разпокъсаното Тяло на Христос

В Истинския в Бога Живот често става въпрос, без това да ни изненадва много, за Тялото на нашия Господ, но като за разпокъсано Тяло. Иисус следователно използува, за да говори за Своето собствено Тяло, стилен похват добре известен на лингвистите: синекдохата, която се състои да се определи една част за цяло: казвайки например “търся покрив” вместо “търся къща” – покривът е част от къщата, която е цялото, това е синекдоха. Защото посредством частта се указва цялото.

Наистина, всеки член от божественото Тяло отпраща наложително към Личността на Христос. Отбелязвайки, само за Песента на Жениха, различните явления на членовете на Тялото Му, можах да констатирам, че Иисус предлагаше винаги същите да бъдат почитани от нас. Отбелязвам:

- много пъти сърцето...

- 4 пъти устата

- 3 пъти устните

- 3 пъти ухото

- 1 път бузата

- 2 пъти ръцете

- 3 пъти очите (око и зеница)

- 1 път краката

- 1 път веждата.

*

Възхваленото Тяло

Втората част на Песента на Жениха е това, което може да се нарече, разбира се, с известна дързост, възхваление на Тялото на Иисус. Може да изглежда, на пръв поглед, съвсем смело да се говори, що се отнася до Тялото на Иисус, за възхваление, и въпреки това, при условие, че предефинираме самия термин, съпоставянето няма да изглежда вече толкова необмислено.

Възхвалението е литературен поетичен жанр на Ренесанса, който предполага се възхвалява част от женското тяло – кракът, челото, веждите, устата, ръката... Марот, през ХVI век, е големият му проявител.

Това е стихотворение с плоска рима, дълго и с различни стъпки.

Протича чрез изброявания, под формата на литания или списък.

1) По отношение на текста, който проучваме, трябва на първо място да кажем, че това не е едно възхваление, а пет възхваления, които се следват по този начин:

Възхваление на Краката: 28 януари 1997, Песен на Жениха.

Възхваление на Ръцете: 28 януари 1997, Песен на Жениха.

Възхваление на Устата (и на Устните): 28 януари 1997, Песен на Жениха.

Възхваление на Очите: 28 януари 1997, Песен на Жениха.

Възхваление на Ушите: 28 януари 1997, Песен на Жениха.

2) Общото при нашия текст и при традиционното възхваление, чието определение напомнихме:

а) това е възхвалата от Самия Христос на много членове на Тялото Му, Тяло изложено “пред очите” на читателя.

б) след това, е изброяването.

3) Но както казах също така за разширената метафора, Авторът на този текст играе с условностите и му харесва да отдалечава литературния жанр – тук възхвалението – от негова приета и традиционна форма. Иисус излиза извън правилата. Това е Неговото възхваление – откъдето произтичат тези отклонения, тези “нарушения” по отношение на стандарта на класическото възхваление. Така че можем да говорим за този текст като за поредица от мистични възхваления.

А) Ако, както става при възхвалението на поетите от Ренесанса, описанието на един от членовете на тялото предоставя на поета възможността да възхвали, разкривайки я, красотата на тялото, трябва да признаем, че относно Тялото на Господа, красотата е преди всичко духовна. Това е, всъщност дадена добродетел свързана с Неговото Тяло, която Поетът се стреми да подчертае.

Така:

Краката Му са свързани със Силата на Иисус;

Ръцете Му с добрите Му Дела и със Служението Му;

Устата Му с Истината;

Очите Му със Светлината;

Ушите Му с Мъдростта Му.

Б) Ако, както става при възхвалението при Ренесанса, поетът възхвалява тялото на друго лице, на жена в този случай, тъй като възхвалението е чествуването на женската красота, тук, трябва да отбележим, Самият Бог прави Своето собствено хвалебствие.

В) Накрая, ако поетът на Ренесанса възхвалява дадена жена, той не говори за друга жена. Но Господ, да. Това не е най-малкото нарушение: в рамките на пет възхваления на Тялото на Христос, наистина, противно на всички очаквания, намираме, споменато, тялото на Васула! Така можем да прочетем:

“получи от Краката Ми сила, за да не усещат твоите тежестта на никакво бреме;” 28 януари 1997, Песен на Жениха.

“покажи Ми ръцете си… след това, погледни Моите (...) дай Ми ръцете си, Васула Моя, за да запиша в тях Своите Указания” 28 януари 1997, Песен на Жениха.

“ще те взема в градината на Устата Си (...) нека устата ти да Ме почете” 28 януари 1997, Песен на Жениха.

“сестро Моя! нека сега големият ти Брат да те понесе, за да те отведе на поклонение в Неговите Очи (...) не позволявай на очите си да се отпускат върху някое разпътство” 28 януари 1997, Песен на Жениха.

“Всемогъщият ще те понесе, за да направиш своето поклонение в Ушите Ми (...) за да чуят ушите ти Моя Глас, трябва да понижиш своя глас” 28 януари 1997, Песен на Жениха.

Г) И за да завършим, ако прочетем добре текста, виждаме, че една от основните добродетели на Тялото на Господа е да лекува и да “учи” раненото тяло на Васула. Така е например с устата:

“ще те взема в градината на Устата Си (...) узнай от Устата Ми Истината” 28 януари 1997, Песен на Жениха.

Но лечението или обучението се дават само, ако Васула приеме да пригоди тялото си, окаяно и болно, към Това, съвършеното, на Иисус.

По този начин можем да обясним повтарящите се повелителни форми (смесени подчинително и повелително наклонения), които градят текста: както много призиви за завръщане при Бога. И наистина, добродетелта свързана с описаната част на Тялото идва на помощ на Васула. Така че трябва да говорим, за да сме напълно наясно, за целебно мистично възхваление.

4) Тялото на Васула е следователно добре вписано в Тялото на Иисус, то е там дори като вградено. Трябва ли поради това да говорим за двойно възхваление? Възхвалението на вградяващото Тяло на Христос, и вътре предсрочно, възхвалението на вграденото тяло, тялото на Васула, излекувано, пречистено, подсилено, разкрасено, в контакт с Тялото на своя Господ? Ще го направя с удоволствие, още повече, че възхваленото Тяло на Христос – Тяло на съвършените добродетели – бива представяно като идеалното Тяло, Тялото-Модел. Резултатът е вид отиване и връщане между Неговото Собствено Тяло и това на Васула. И Единият и другият, накратко, се преплитат.

Но символичната причина за преплитането, нарочно го подчертавам, ми се струва основна, ако искаме да оценим мистичната дълбочина и красота на този възхитителен текст.

Нека вземем за пример възхвалението на очите.

За да демонстрираме нашата хипотеза, нека се опрем единствено на нарицателните имена, очи и око, споменати в този откъс, едното в множествено, другото в единствено чисо и върху притежателното прилагателно, което се отнася до притежателя на споменатата част на тялото.

1) От една страна ще се окаже, че в очите на Христос, са “вградени” очите на Васула; 2) от друга страна, че очите на Христос и тези на Васула споменати едни след други, се преплитат.

- В първото изречение, очите Му се отнася до “твоя брат”, тоест до Иисус.

- Във второто изречение, окото се отнася до хората, между които бива считана Васула. Срещаме също така, вашето око, два пъти.

- Не се появяват нито в третото и в четвъртото изречение.

- В петото изречение, срещаме очите ми.

- В шестото изречение, срещаме очите ти и вдигни ги.

- В седмото изречение, срещаме отново очите Ми.

- В осмото изречение, същото.

- Не се появявят в деветото изречение.

- В десетото изречение, срещаме очите Ми.

С други думи всяко лице се редува така:

Иисус, Васула, Иисус, Васула, Иисус, Иисус, Иисус.

Виждаме, че се кръстосват помежду си. Можем също така да се опрем на всички други термини, които се отнасят до Тялото на Иисус и на Васула. Исках, придържайки се само към едно нарицателно име, око и очи, да остана в рамките на разумен анализ...

Очевидно, това, което е вярно за възхвалението на очите да е за останалите четири.

Но подобна композиция не е непозната за поетите. Намираме я например да се осъществява в един текст от Средновековието, Шеврфей (Лоницера), един от прочутите Лайс на Мари дьо Фран. Текстът е известен, особено за преплетения си разказ, като мотивът на преплитането трябва да помага на читателя да си представи, посредством писмената форма, обичта, с която неразривно са обединени Тристан и Изолда.

Какво можем да кажем? Освен, че мотивът на преплитането е символът на вечната и непобедима Обич на Жениха и в Песента на Жениха, на Божествената Обич, която съединява Бога с човека: Обич, където човекът и Богът са до такава степен споени, преплетени, че нищо не може да ги раздели.

Възхитително нещо, текстът вписва в самата своя композиция темата на своята реч! Имената на Иисус и на Васула се преплитат в текста, с изображението на Обичта, която ги обединява, освен това, че преди да обвие Своето създание, Христос вгражда на първо място във възхваленото Си Тяло, за да го защити и да го излекува, несъвършеното все още тяло на Васула.

Накрая, как е възможно да не се възхитим на тази способност да се поднови разширеният поетичен жанр, какъвто е възхвалението? Господ обича да избягва конвенцията, като че ли конформизмът, на който не отстъпва, е рискът за творческата свобода. Най-големите артисти са го разбрали: обновяването е предизвикателството, което един поет трябва винаги да показва.

Все още ли се съмняваме, че Бог е Артист?

Заключение

“Искам (...) да им кажа, че Словото Ми е живо”, заявява Иисус на Васула в началото тяхната връзка, на 8 януари 1987.

Истинският в Бога Живот е текст маркиран с печата на личността и на Диханието на Христос:

“Диханието Ми е живот”, казва Той на 26 март 1987.

Обновлението, движението и разнообразието са свойнствени за божественото Дихание.

Истинският в Бог Живот не се оставя да бъде затворен в никоя литературна или естетическа категория. Авторът Му обновява клишетата и руши жанровите форми заимствани от литературата.

Писането е свободно. То не имитира, откъсва се от всякакъв модел.

I) Едно “живо” Слово първо за Васула.

Необходимо е, за да се измери до каква степен Словото на Иисус е живо, да говорим за стила на Васула. Нека си припомним, че Васула пише дълги коментари, особено в началото на Истинския в Бога Живот, върху това, което изживява: като в дневник тя поверява, каквото вижда; каквото чува; реакциите на своето обкръжение; личните си чувства особено съмненията си и разочарованията си. Тетрадките й са изпълнени с бележки, където споменава всичко, което Иисус не казва, но което тя вижда и което й изглежда важно да предаде на читателя. Например, Иисус й дава многобройни видения; Васула ги транскрибира.

Но сме поразени от еволюцията и прогреса в писането й, за по-малко от десет години. През 1987 г., когато Иисус започва да й диктува Своето послание, Васула пише лошо. Трябва да признаем, както показва този откъс, понякога е на ръба на брътвежа. Васула разказва как е видяла себе си като малко болнаво и печално дете, до което стояла неговата разбита от мъка майка.

“Детето бях аз, майката, Иисус.” И добавя това изречение на границата на непонятното:

“И всичко това, защото, виждайки, че не се решавах на нищо, посланието върху плещите ми и че не правех достатъчно. Реших да си легна. Опитах се да заспя, за да забравя, това стана през следобеда. Мислех за Иисус, но все още се чувствувах нещастна, за да застана пред Него.” 3 юли 1987.

Стилът не е никак окуражаващ. Васула е смирена и признава собствените си граници и своята “нищожност”.

“това, което написах (...) тъй като съм неспособна” 6 май 1987.

Иисус не отрича нейната нищожност, но тя не е за Него пречка, напротив!

- От една страна й разкрива за нейна голяма изненада, че поради нейната нищожност Той я бил избрал измежду хиляди други, по-достойни и по-способни от нея, за да обърка горделивите и учените:

“избрах Васула като едно неспособно и жалко същество, безполезна и лишена от красноречие;” 10 ноември 1987.

- Οт друга страна, Той й обещава, че тя ще напредне. Иисус не престава да я уверява за това и да й напомня, по всички начини, че Истинският в Бога Живот не е нейно Дело, а на Бога.

“Това Дело не е твое, а Мое” казва Той на 17 юни 1994.

Това не променя факта, че Васула участвува в това дело и че отговаряйки на Иисус, който й говори, тя също се включва. Но много рано Васула ще присъствува на своя първи напредък. Така на 10 януари 1987, Моят ангел Даниил, тя отговаря на Господа, който й обещава, че ще постави Словата Си на устните й:

“Да! Много пъти хващам себе си, говорейки на приятелите си за това, което ми казваш, да употребявам същата структура в изразите си като тази, която Ти ми даваш.

Господ потвърждава:

“Казах ти, че ще обогатя речта ти, речта ти ще бъде Моя реч.

- Научих също така нови думи.

- Да, учиш се…” добавя Господ.

Иисус беше й казал вече:

“Все още се учиш от Мен, затова не се обезсърчавай, когато грешиш.” на 11 октомври 1986, Моят ангел Даниил.

Но обещанието се сбъдва! Словото на Бога обогатява всеки, който Го слуша. Ето в какъв смисъл То е живо. С течение на годините, стилът на Васула се подобрява доста забележително, в такава степен, че може да се мисли, че не е вече тя, която пише кратките си коментари. След като транскрибира голям брой молитви, които Иисус й беше продиктувал, защото тя все още се чувствува неспособна да ги съчини сама,

“Иисус,” казва тя на 22 септември 1987, “знаеше, че се затруднявам да намеря подходящите думи, за да Го възхваля. Тази молитва е точно за мен”,

Васула, от 25 ноември 1987, съчинява сама своите първи молитви. Тя взема думи и фрази от предишните послания на Иисус. Първоначално, молитвите й приличат на малки съшивания. Но с течение на времето те стават все по-дълги, все по-вдъхновени. В скоро време, те са, под действието на Светия Дух, просто възхитителни. Някои дори са така хубаво музицирани, наред с тези на Иисус, Мария Магдалена и Родолф Ричед.

Стилът на коментарите, също така, се избистря, втечнява се, става по-точен и ясен. Както някои в групите на Истинския в Бога Живот вече са го забелязали, маршрутът на Васула е този на истинска мистичка. Но, това, което е необикновено, на мистичка без умения! Тя стана такава с усилие, под действието на Светия Дух и по волята на Бога. Света Тереза Авилска беше родена писателка: на млади години тя вече беше съчинила малък рицарски роман. Това, което в случая с Васула остава изключително, е абсолютното отсъствие на интелектуална подготовка, за да стане “малката секретарка” на Иисус. Това е достатъчно, за да обърка  мъдреците!

Следователно според този откъс, няма възможни сравнения между първите описания, които Васула прави на своите видения или сънища, датиращи от 1987 г., с това датиращо от 25 септември 1997, взето от Песента на Жениха, в което Васула описва видението си с Отеца! Сега пише голям писател мистик. Наистина сме изумени, след едва десет години, от промяната и подобрението на начина й на изразяване!

“И докато се взирах, cтъписана и озадачена, в това очарователно видение на благодат и несравнима красота, Яхве се очерта леко иззад облаците, с едно така прелестно движение, че почувствувах сърцето ми да се разцъфтява. Величавостта Му ми заприлича на младоженец пристъпващ от своето жилище; Присъствието Му излъчваше такава прелест, че дори цял живот да я описвах, никога не бих успяла. Присъствието Му излъчваше в същото време обич и такава сладост и нежност, че душата ми припадна; красивата Му Глава беше леко наведена вдясно като при статуите на Свещеното Сърце;”

Синтаксисът е сега сложен – много подчинени изречения се следват в рамките на едно изречение – той е също така много контролиран; избраните термини описват идеално неизразимото видение.

Това е, което прави Иисус да казва, че Истинският в Бога Живот, тоест самото Слово на Иисус, е “живо”: то носи много плод.

II) Благородство и простота

От прочита на тези хиляди страници, се откроява също така голямо, свръхестествено спокойствие. Истинският в Бога Живот не съдържа никакъв неуместен език, никаква вулгарност, никаква следа от неприличен дух. Използуваните думи са строго точни; Иисус не се лъже, както го посочва тази показателна история от 10 юни 1987, за крадеца, влязъл в дома на Васула. Иисус нарича крадеца “бандит”. И Васула коментира в бележката долу на страницата този лексикален избор, който не е случаен:

“Бог използува правилната дума, както открихме по-късно, този човек беше член на банда. Разбойниците са групи от крадци.”

Но ако, понякога, словото става сериозно, дори ако някои послания се окажат истински предупреждения за човечеството, срещу предстоящо бедствие, тонът остава, обаче, сдържан, винаги същият; никога не губи голямото си благородство. Но не е по никакъв начин надут – квалификационно прилагателно, което Иисус ненавижда и което придава на врага Си:

“Надутият стил Ме уморява” отговаря Той на Васула на 27 май 1987, която беше забелязала:

“Цялото Ти напътствие е лесноразбираемо, Господи. Езикът не е сложен.”

Простота: ключова дума, за да навлезем в това произведение, за да го приемем и да го проумеем! Благородството на изключва простотата.

На 31 май 1987, Иисус иска от Васула:

“прилепи се за Мен, очаровай Ме с прости думи, простотата Ме очарова”.

И това, което дава, в действителност, на този текст неговия толкова уникален характер и прави стила му неподражаем, това е постоянното равновесие, поддържано във всички страници, между благородство, хармония и простота.

III) Текст, който спасява от забравата на Бога

Този текст, за всички тези причини, задоволява и стимулира, както интелекта така и чувствителността. Иисус не казва нищо ново. Идва да напомни на хората как бяха започнали основите ни. Това са и думите на Даниил, ангелът пазител на Васула, произнесени на 7 август 1986. Някои сметнаха за правилно да попитат: “Ако всичко вече е казано, за какво е необходим Истинският в Бога Живот?”

Един от основните приноси на посланията на Иисус дадени на Васула е да възвърне на Словото на Бога цялото му емоционално и художествено измерение, безсъмнено съвсем забравено. Истинският в Бога Живот е забележителен в това отношение: преоткриваме един чувствителен Бог, Бог измъчван от емоции, Бог уязвим от обич към нас, и особено, както беше го оповестил на Гертруда, чуваме ударите на обич на Иисусовото Сърце!... и накрая, преоткриваме един Бог ХУДОЖНИК, Бог ПОЕТ, майстор на езика! Нека не забравяме тези важни изречения, казани и многократно повтаряни в тези хиляди страници:

“Влюбен съм в Своето сътворение.” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

“Ела сега и чуй ударите на Сърцето Ми.” 25 септември 1997, Песен на Жениха.

Това, което отличава Истинския в Бога Живот от другите откровения, това е естетическото съвършенство, с други думи, голямата му красота. Както отбелязва Васула на 4 юни 1987, съвсем развълнувана, съзерцавайки Иисус:

“Беше Красив и всичко това е Красиво!”

И Иисус потвърждава:

“Красив съм, Васула;”

IV) Красота без възраст

Красотата поражда красота. Това е, за което свидетелствува Истинският в Бога Живот. Но става въпрос за красота без възраст. Стилът на Произведението не е този на модерната ни епоха. Намираме някои редки днешни термини, като например:

“бъди Мое отражение, съгласувай се (подчертано от мен) с Мен и с тях;” 4 август 1987,

които ни позволяват да мислим, че Иисус говори в края на ХХи век, защото използува лично име в речника на това време. Но това си остава изключение.

Показателно е да констатираме, че термините, които служат на Иисус за сравнители за Неговите метафори или сравнения не се отнасят никога до реалността на века, в който Васула е родена – коли, самолети, компютри, кино, интернет, и какво ли не още! – но неизменно за природата: камъните, цветята и животните от всякакъв вид.

Става въпрос за природата в нейната дългосрочност, която осигурява на посланието неговия универсален характер, защото човешката технология се развива и се променя, за да се обнови; гледката на природата, тя, е неизменна реалност – ако човекът, обаче, знае да живее в хармония с низшите създания, които Бог му е поверил да попечителствува...

Красотата на Истинския в Бога Живот е направена от благородство и простота, но нашето проучване показва, че писането зависи от работата на един Поет.

И в крайна сметка поезията е, която има превес. И в много отношения, Истинският в Бога Живот е текст на поетична проза.

V) Неразрушима красота

Накрая, този текст иска да вярваме, че е неразрушим. И върху оптимистичното напомняне на това пророчество искам за приключа. Истинският в Бога Живот е текст, срещу който все още ужасно се воюва. Васула, най-клеветеният пророк на нашето време. Но това не пречи, близо шестнадесет години след издаването на първите тетрадки, Истинският в Бога Живот да се разпространява, както Иисус го беше оповестил, “в целия свят”. Онези, които са се настървили срещу този текст следва да вземат това под внимание и да започнат сериозно да размислят за себе си.

Настървяването на враговете на този текст е напразно.

Трябва сега да дам Думата на Иисус, който в тези няколко изречения пророкува рано или късно – волю, неволю – победата на Истинския в Бога Живот.

“словото Ми ще бъде като кедър разпростиращ клоните си като ръце с цел да излекува злостта ви, да нахрани нищетата ви и да ви освободи от злото;” 19 февруари 1987.

“словото Ми ще бъде като поточе, което тече, след това се изпълва, устремява се и прелива, превръщайки се в океан, един океан на Мир и Обич;” 20 март 1987.

“Господи, как ще стигне посланието Ти до подходящите уши? Аз съм вън от всички тези неща.

- ще стигне; то е като поточе, което тече бавно и лека-полека се разширява; започва да се устремява, след това да се разлива; поточето ще се превърне в обширен океан;” 20 май 1987.

БЛАГОСЛОВЕН ДА СИ, СЛАВА НА ТЕБ, ГОСПОДИ ИИСУС!

La Baule, juillet 2000;

Ingrandes-sur-Loire, décembre 2000

[1] www.tlig.org

[2] Песента на Жениха включва посланията от 26 януари 1997 до 22 юни 1998. Бел.пр.

[3]