Посветени на Истината

от. Джон Абертон

В Евангелието на Св. Йоан, Иисус се моли на Отеца за учениците Си:

“Аз им предадох твоето слово, светът обаче ги намрази, защото те не са от света, както и аз не съм от него. Моля те, не да ги вземеш от света, а да ги пазиш от лукавия. Те не са от този лукав свят, както и аз не съм от този свят. Освети ги в истината. Както ти прати мен в света, така и аз пратих тях в света. И заради тях освещавам себе си, така че и те също да бъдат осветени в истината. Моля се не само за тях, а и за онези, които ще повярват в мен посредством тяхното слово, така че да бъдат всички едно...”

(Йн 17, 14-20).

Откъсът, който ви прочетох е от Новото Преразгледано Издание. В Йерусалимската Библия четем “посвети ги” вместо “освети ги в истината”.

Да бъдеш посветен означава да си “избран” с известна свята полезност. Осветен означава също така “да направиш свят”. Едно нещо или едно лице посветено бива правено свято от Бога. Когато се посвещаваме, тоест предоставяме себе си на Бога, святостта ни се предоставя. Принадлежим на Бога. Притежание сме на Бога. След като сме същества дарени със свободна воля, трябва също така да си сътрудничим с Бога по избор. Осветени сме от Бога, но не против нашата воля. Святостта ни се дава, трябва обаче и да я изберем. Святостта не е студен и клиничен избор на живот. Тя е дисциплина, но дисциплина на обич. Най-светият между нас е този, който най-много обича. Тук трябва да кажем, че това не произтича от проявленията или парадирането. Онези, които действително обичат, знаят кога да говорят и кога да останат мълчаливи.

Един музикален орган успява по-добре целта си, когато се синхронизира от музиканта с останалите органи на оркестъра. Органът трябва да е податлив, отзивчив и достоверен. Струните да са в добро състояние, дървото от добро качество, металът чист. Цигуларят на концерта, например, трябва да има повече от една цигулка и да знае да изважда всичко най-добро от всяка една. Ще използува всяка цигулка, преценявайки силите и слабостите на всеки орган.

Ние принадлежим на Иисус Христос.

Да си посветен на Истината означава много неща, и за да започнем:

1. Трябва да се стараем да научим повече неща за себе си, за да разберем по какъв начин можем да бъдем полезни на света.
2. Трябва да знаем, че имаме още много неща да научим.
3. Трябва да се научим къде да търсим, от кого да поискаме отговорите, от които се нуждаем за себе си.
4. Трябва да можем да слушаме и да се учим, без да се поддаваме на страха или на всякакъв вид предубеждения.

Трябва да бъдем смирени. Смиреността е отворът към Истината. Близка е на покорството, което е способността да слушаме и да се учим. Не е лесно човек да е смирен, но без смиреност останалите християнски добродетели няма да се разцъфтят. Смиреността е почвата, където Бог засажда, каквото по-красиво има от градината Си. Нуждаем се да се грижим и да обработваме добродетелта на смиреността, която ни помага да опознаем някои елементи от нас самите. Взех следния откъс от една малка книга озаглавена “Победата над неморалността” на Архиепископ Fulton Sheen.

“От материална гледна точка, имаме съвсем малка стойност. Едно човешко тяло съдържа толкова желязо, колкото един пирон, толкова захар, колкото две кубчета захар, толкова олио, колкото седем сапунчета, толкова фосфор, колкото 2 200 кибритени клечки и толкова магнезий, колкото да бъде заснета една снимка. В крайна сметка, човешкото тяло, от гледна точка на химията, струва едва няколко долара.”(стр. 49)

Разбира се, струваме много повече в очите на нашия Създател. Действителната ни стойност се установява в Бога, който ни създаде. Правилно е да кажем “аз съм едно нищо” или “не струвам нищо” единствено, когато имаме пред вид това “нищо” и “не струвам” без Бога. Уважението, което трябва да изпитваме към себе си произхожда от уважението към Този, който ни създаде. Нека си припомним, че дължим да обичаме ближния си, както себе си. Това означава, че не ни се позволява да се отнасяме към себе си като към боклук, защото тогава ще се отнасяме и към другите като към боклук. Без Бога обаче, ние сме боклук, не струваме повече от няколко долара. Горделивостта е един вид безумие. Какво представлявам сравнен с Бога? Нещо по-малко от частица прах, но Бог обича тази частица прах и Христос проля кръвта Си за нея. Това означава, че трябва да се отнасям към останалите частици прах – към всички вас – като към златна прах, но само поради Христос.

Да бъдем посветени в истината означава, че трябва едновременно да принадлежим на истината и да вземем позиция спрямо истината. Да приемем този призив, да сме органи на Истината, означава, че търсим Божията Воля.

Отговорът на въпроса как да успеем да узнаем коя е Божията Воля, не е лесен. Не защото Бог е сложен, а защото ние сме сложни. Иисус ни казва, че Истината е обич.

В посланието от 22 октомври 1990 г. казва:

“Истината е ОБИЧ. Аз съм Истината. Бъдете свидетели на Истината. Приемете Светия Дух на Истината.”

Когато не можем да обичаме по съответен начин, то е по-скоро, защото не сме отворени на истината.
Когато се молим, трябва да сме искрени. Кой съм в действителност?
Колко лесно е за ума да съчини една лъжлива самоличност. И това може лесно да стане с човек, който започва да става посветен – когато е изживял обрата или когато започва да напредва в молитвата. Св. Тереза от Авила ни предупреждава, че една от грешките, който правят хората, напредвайки в духовния живот, е да смятат, че са способни да учат другите. Така, забелязваме проблемите, които създадоха някои хора, които смятат, че са получили призив да кажат на другите как трябва да живеят, как трябва да се молят или, в нашия случай, как трябва да се тълкуват посланията на Истинския в Бога Живот. Става въпрос за горделивост преоблечена в обич.

Един друг пример: не трябва да смятаме, че всичките ни подбуди и намерения са съвършени. Нашият Господ Иисус Христос и Неговата Майка имаха неразделни сърца. Ние бивам призовани да станем “чисти в сърцето”. Едно понятие на това е посветени само в една цел, и друго е напълно посветени. В посланието от 10 юни 1994 Иисус казва:

“Радостта Ми е, когато виждам очите ви да търсят единствено небесните неща. Славата Ми е, когато идвате при Мен и Ми казвате: “Eто ме… Eто ме”, поднасяйки Ми сърцето си, за да го преобразя в Своя територия и да царувам в него.”

Да търсим “небесните неща” не означава да избягваме своите отговорности или да се оставяме на прищявките си. Трябва да търсим Волята на Бога във всички неща и каквото правим и каквото понасяме да го предоставяме за славата на Бога. Когато ни възлага една работа, трябва да я вършим добре. Може да е, каквото и да е било, миене на чинии или построяването на храм. Как Той ще оцени стойността на делото ни? Храмът ще има ли по-голяма стойност, ако се построи от тщеславие или ще предпочете да види една поставка за чинии пълна с чисти чинии измити като приношение на обич?

Чистотата на Сърцето се вижда в съсредоточението. Когато сме съсредоточени в нещо, ние сме съсредоточени в работата, която вършим. В този живот не сме съвършени, съвършеността ще я опознаем в Рая. Ако желаем да увеличим силата на съсредоточението си, нуждаем се от самодисциплина. Нуждаем се от ред в живота си. Голямата монастична традиция ни го напомня. Монасите, монахините и манастирите имат голямо, колкото никога досега значение: значение за света, който ги заобикаля. Монахизмът на Бенедиктинците има дълбоко влияние в Западна Европа. Монасите на Изтока и Запада ни напомнят призива да имаме “чисто сърце”: да сме предани, покорни и дисциплинирани. Затова, необходимо е първо да приемем тази истина: в общи линии сме несъвършени в мислите и в деянията. Не можем да проумеем, дали това, което наричаме вдъхновения от Бога не се е смесило или повлияло по някакъв начин от нашите грешки и слабости. Тъй като не знаем въобще какво се извършва в подсъзнателната ни мисъл, не можем с леснота да кажем дали ни води някой скрит подтик. Всички ние, малко или много, изпитахме болка в детската си възраст: ако не от родителите ни, братята и сестрите ни, то от опитностите, които имахме в училището или с детските си приятели. Знаем ли добре до каква степен ни влияят днес тези отминали опитности?

Не казвам, че всички сме преднамерено с половин сърце, нито че осъзнаваме винаги дали ни направляват емоционалните ни нужди. Това, което казвам е, че трябва да бъдем искрени със себе си и искрени с Бога. Дарът на различаването не се дава на всеки, ако обаче се молим да го придобием и изберем един духовен ръководител, съществува възможност Бог да предостави дара на един от онези, който избрахме. От време на време, онези, които пожелават да напреднат в духовния живот имат нужда от добри съвети. Ще бъде абсурд да твърдим, че нямаме нужда от помощ. Още по-зле, това щеше да бъде горделивост. Колкото напредваме в смиреност, осъзнаваме все повече грешките си, слабостите си, своебразията си. Успяваме да опознаем себе си в степента, която ни позволява Бог. Понякога, Светият Дух ще освети известни неща. Възможно е това да стане, когато изпаднем в грях. Възможно е да стане под формата на порицание или поправка от трето лице. Имам един приятел психолог, Доктор по Психология. Понякога казва неща, които ме заковават. Например, може да каже нещо като “Днес нещо те занима и беше неспокоен.” Отговаряйки му “Нищо, не е това”, той настоява и казва “Какво мислиш за това”, и му казвам “Не те засяга.” И тогава ми казва “Ще узная накрая.” Не може да намери цялата истина, знае обаче нещо, защото се е научил да разпознавя някои неща у хората. Наскоро, бяхме заедно в един хотел и говорехме за едно лице, което идваше от Шотландия. По-късно, приятелят ми каза следното: “Този човек има вманичени депресивни тенденции”. Шокирах се и го запитах “Как го знаеш?” И приятелят ми разви твърденията си. Ако не мога да скрия личната си истина от един добър приятел, как бих могъл да я скрия от своя Създател? Някои хора се опитват обаче да се крият от себе си, но никога не можем да се скрием от Христос.

Като казвам, че съм съвършен, аз съм лъжец или духовно незрял или душевно болен. Ако е въобще възможно някой да бъде съвършен в този живот, предполагам, че той самият не го знае. Дори и да го знае, няма никога да го чуете да го казва. Беше ни поискано “да сте съвършени”, както “Небесният Отец е съвършен”, но и самият Св. Павел, размисляйки към края на живота си, казваше:

“Каквото желая е да опозная Христос и силата на неговото възкресение, да причаствувам в страданията му, следвайки го в смъртта, с надеждата да участвувам във възкресението на мъртвите. Не твърдя, разбира се, че съм сполучил вече, нито че съм станал съвършен. Продължавам обаче борбата, за да спечеля тази награда, за която вече ме спечели Иисус Христос. Братя мои, не смятам, че съм стигнал края, в едно обаче ще внимавам. Забравям пътя, който изминах и вървя в този, който е пред мен. Впускам се към прицелната точка за наградата на небесния призив на Бога посредством Иисус Христос. Така да мислим, които искаме да сме съвършени. И ако в някой пункт мислите различно, Бог и в това ще ви покаже правилното.” (Фил. 3, 10-15)

Да сме посветени в Истината означава, че сме призовани към единство. Това е ясно от откъсите, които прочетох в началото. Иисус се помоли учениците Му да бъдат “осветени в истината”, за да поведат другите в истината и “всички да бъдат едно”. Вярвам, че можем да го приложим това и за нас, както го могат и всички християни призовани в това дело на евангелизиране. Онези, които са кръстени са посветени. Онези, които осъзнават, че бяха призовани да опазят истината за Иисус Христос, са призовани да приемат част от делото на евангелизиране. Биваме канени да живеем в истината, което означава също така да живеем покаяние. Приемайки истината за това кои сме, това предпоставя да приемем, че сме грешни и да изповядаме греховете си. Само тогава можем да започнем да се събираме като едно тяло, в смиреност. Майката на Христос ни казва в посланието на 23 септември 1991:“Ключовете на Единството са Обич и Смиреност.”

Приемайки зова да живеем в истината, трябва да изпитваме уважение един към друг и да държим ръцете един на друг. Истината ще ни освободи. Не се сближаваме един до друг, отричайки се от вярата си. Лъжевселенството е безполезно. Не твърдя, нито желая да твърдя, че не намирам някои неща за верни. За мен е въпрос на божествена вяра. Когато срещам християни от други вероизповедания, не очаквам да се съгласят с мен по всички въпроси. Ако това не стане с честност, как е възможно да се получи напредък? Трябва да сме честни един спрямо друг. Да поставяме въпросите си и да позволяваме и на другия да поставя своите. Кои са възпоминанията ни от миналото? Влияят ли на напредъка ни към единството? Имам ли действително нужда от тези възпоминания? Мога ли да поискам прошка или да простя? Защо реагирам срещу някои предложения или вярвания? Какво съществува в мен, или в миналото ми, което да пречи на диалога да напредва? Да не би да целя за своите интереси, както казваме на английски, или за скрит дневен ред? От вас ли се страхувам, от себе си ли се страхувам: от истината ли се страхувам?

Когато се стараем да сме отворени спрямо истината, излизат наяве настоятелни въпроси. Също така, когато гледаме един другиго, обсъждаме, храним се заедно, опознаваме друга една страна от посвещаването в истината. Направени сме един за друг. Ако Истината е Обич, тогава не става въпрост просто за предложения, догматични формулировки или въпроси на вярата, става въпрос за лица. Заедно вървим. Да сме предани на истината, трябва да означава да сме предани на помирението и единството. Затова, разбираме, че не можем да пристъпим напред, ако не видим кои сме. Нуждая се да видя кой съм, ако желая да ви чуя. Нуждая се да узная какво може да затвори ушите ми. Ако не съм готов да видя истината за себе си, как е възможно да отворя сърцето си за другите? Можем да вървим в същата посока, защото следваме същата светлина. Понякога, изглежда, че вървим отделно, далеч едни от други, друг път обаче сме доста близо, за да си подадем ръцете. Трябва да увеличим миговете, когато държим ръцете си един на друг и да намалим онези, в които сме отдалечени. Не е достатъчен само разговорът, трябва да станем приятели. Приятелите се радват в компанията един на друг, дори и когато няма какво да си кажат. Когато говорим, нека използуваме думи, които строят, никога думи, които разрушават.

Какво сме готови да направим, за да стигнем целта на единството? Готови ли сме в себе си да кажем на себе си честната истина? Готови ли сме да оставим Светия Дух да ни убеди за греха ни? Готови ли сме да оставим Христос да е действително “Пътят, Истината и Животът”? Ако сме готови да пожертвуваме нещо за каузата на единството, нека бъдат онези неща, които набъркахме с вярата си, онези неща, които не са предмет на вярата, а предмет на страха. Нека изоставим страховете си, нека изоставим предубежденията си и дори, в известни случаи, нека изоставим живота си. Преди всичко, нека поискаме от Бога смелостта да сме верни на Истината, да не лъжем себе си, един другиго или Бога.

На 10 декември 1995 г. Господ Иисус каза:
“Мир на вас. Целта ви трябва да бъде да останете в Истината и да привлечете целия народ към Истината и в Царството Ми. Аз съм Истината и Царството Ми на земята е Църквата Ми и Църквата Ми е Тялото Ми, което изпълва цялото сътворение. А Животът на Църквата Ми е Святата Ми Евхаристия, Пътят към вечния живот. Аз съм Пътят, Истината и Животът. Аз съм Обич. Обичайте Ме и ще живеете. Посредством обичта, душата ви ще започне да търси небесните неща. Светът не може да ви предостави нищо, което принадлежи на Мен. Закрепете се за Мен и ще останете вкоренени в Мен и по този начин ще спечелите вечния живот, който ви обещах."