Велики Петък

17 април 1987

(В края на Светата Литургия на Велики Петък, свещеникът раздаваше цветята, които покриваха eпитафия на Иисус. Даваше китки на хората. Аз получих само три цветя в ръката си. Изтълкувах го като знамение от Бога да ми напомни за трудността, която имах да проумея Светата Троица.

Минаха два дена, без да пиша и това ужасно ми липсваше, защото, когато пиша, както при размисъл, се намирам в контакт и усещам много силно Бога.)

Боже мой, измина толкова време!

колко време?

Два дена!

два дена, Васула? тогава, Аз, който те очаквах години, какво би трябвало да кажа?

Нямам думи, Иисус. Съжалявам, че Те нараних. Прости ми.

ела, прощавам ти; единственото, което желая от любимите Си души е да Ме оставят да залавям сърцето им само за няколко минути и да Ме оставят да изливам в него преобилната Си Обич;

(Иисус изрече тези думи с такава нежност и обич. Когато Бог се доближава до мен, за да ми предаде важно послание, дяволът или адептите му се нахвърлят срещу мен. Не го чувствам физически, единственото, което му е позволено да направи в това напътствие, е да се явява в писанията, хулейки и проклинайки ме.¹ След като бях научена от Бога да различавам и да разпознавам думите му, обикновено го изпреварвам, преди да довърши думата си, нещо, което го разярява. И ако избегне от вниманието ми, Бог обездвижва ръката ми и не може да пише. Този лист е от тетрадката ми. Тези нападки се засилват, когато трябва да бъде написано важно послание от Бога. Вече схванах шаблона... и отстоявам, понякога обаче се чувствам обезнадеждена.)